е-справки

Обявява за противоконституционно Решение за възлагане на министъра на енергетиката, респективно на „БЕХ“ ЕАД, за неразпределяне на дивидент от печалбата на „БЕХ“ ЕАД за финансовата 2023 г., прието от Народното събрание на 29 март 2024 г. (обн. ДВ, бр. 28 от 02.04.2024 г.). 

Обявява за противоконституционно Решение за предсрочно прекратяване на мандата на управителя на Националната здравно осигурителна каса Станимир Боянов Михайлов на Народното събрание  от 17.04.2024 г. (обн. ДВ, бр.35/2024 г.).

ОБЯВЯВА промените в чл. 23; чл. 84, т. 16 (в частта „съответно от Висшия прокурорски съвет“); чл. 91б; чл. 99, ал. 7; чл. 110; чл. 126, ал. 2 и 3; чл. 129; чл. 130; чл. 130а; чл. 130б; чл. 130в, т. 1; чл. 132а, ал. 4, изр. второ; чл. 133 (в частта „Висшия прокурорски съвет“) и чл. 150, ал. 3 от Конституцията, както са въведени с §1, 4, 5, 7, 9, 11, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20 и 21 от Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (обн. ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.) за противоконституционни като невалидни от датата на влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (обн. ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.). Посочените конституционни разпоредби запазват редакцията си преди влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (обн. ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.). ОТХВЪРЛЯ исканията за установяване на противоконституционност на промените в чл. 93, ал. 2; чл. 117, ал. 2; чл. 126, ал. 1; чл. 127, т. 5 и 6; чл. 128; чл. 130в, т. 4; чл. 132а, ал. 4, изр. първо и чл. 150, ал. 2 от Конституцията, както са въведени с §6, 10, 11, 12, 13, 19 и 21, както и на §22 и 23 (Преходни и заключителни разпоредби) от Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (обн. ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.). ОТКЛОНЯВА исканията за установяване на противоконституционност на промените в чл. 64, ал. 2, 3 и 4; чл. 65, ал. 1, изр. второ; чл. 99, ал. 5 и чл. 102, ал. 3, т. 3, както са въведени с §2, 3, 7 и 8 на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (обн. ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.).

ОТХВЪРЛЯ искането на главния прокурор на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 213, ал. 4 – 6, чл. 247б, ал. 2, чл. 250, ал. 1, т. 2, чл. 411а – 411и от Наказателно-процесуалния кодекс (oбн. ДВ, бр. 86 от 28.10.2005 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 39 от 01.05.2024 г.); на §31, ал. 2 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (обн. ДВ, бр. 48 от 02.06.2023 г., в сила от 06.06.2023 г.) и на чл. 30, ал. 5, т. 21 и 22 и ал. 7, чл. 33, ал. 3, чл. 112, ал. 6, чл. 147, ал. 7, чл. 173, ал. 11 и 12, чл. 173а, чл. 230, ал. 1, изр. трето и чл. 230а от Закона за съдебната власт (обн. ДВ, бр. 64 от 07.08.2007 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 18 от 01.03.2024 г.).

Обявява за противоконституционно Рeшeние зa избиране на съдия в Конституционния съд на Република България, пpиeто oт 49-oтo Hapoднo cъбpaниe нa 19 янyapи 2024 г. (oбн. ДB, бp. 7 oт 23.01.2024 г.), относно Десислава Вълчева Атанасова, в частта „на мястото на Гроздан Николов Илиев за срок от 9 години“. Обявява за противоконституционно Рeшeние зa избиране на съдия в Конституционния съд на Република България, пpиeто oт 49-oтo Hapoднo cъбpaниe нa 19 янyapи 2024 г. (oбн. ДB, бp. 7 oт 23.01.2024 г.), относно Борислав Николов Белазелков, в частта „на мястото на Анастас Василев Анастасов за срок от 9 години“.

Обявява за противоконституционни разпоредбите на чл. 19, чл. 20, чл. 21, чл. 22, чл. 23, чл. 24, ал. 1 и чл. 25 от Закона за медиацията (обн. ДВ, бр. 110 от 17.12.2004 г., изм. и доп. ДВ, бр. 11 от 2023 г., в сила от 1.07.2024 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 11 от 02.02.2023 г., ЗМ) и на чл. 78а, чл. 140а, чл. 140б, чл. 267, ал. 3, чл. 314а, чл. 341а и чл. 374а от Гражданския процесуален кодекс (обн. ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., изм. и доп. ДВ, бр. 11 от 2023 г., в сила от 1.07.2024 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 39 от 01.05.2024 г., ГПК).

Отхвърля искането на 48 народни представители от 49-ото Народно събрание за установяване на противоконституционност на Закона за ратифициране на Споразумението за финансов принос между Република България и Европейската комисия съгласно член 7 от Регламент (ЕС) 2022/2463 на Европейския парламент и на Съвета (обн. ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.).

Отхвърля искането на омбудсмана на Република България за обявяване  на противоконституционност на разпоредбата на чл. 158, ал. 1, т. 1 от Закона за движение по пътищата, в частта „..при условие че водачът е изпълнил задълженията си по чл. 190, ал. 3, което удостоверява със съответните платежни документи“ (обн. ДВ, бр. 20 от 05.03.1999 г., посл. изм. 10.05.2024 г.).

Отхвърля искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 300, ал. 3 от Закона за съдебната власт в частта „до три пъти“ (обн. ДВ, бр. 64 от 07.08.2007 г.; посл. изм. и доп. ДВ, бр. 18 от 01.03.2024 г.).

ОТХВЪРЛЯ искането на президента на Република България за установяване на противоконституционност на §2, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за контрол по прилагане на ограничителните мерки с оглед на действията на Русия, дестабилизиращи положението в Украйна (обн. ДВ, бр. 8 от 25.01.2023 г., в редакцията обн. ДВ, бр. 67 от 04.08.2023 г., посл. изм. и доп. бр. 11 от 06.02.2024 г.).

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 55а, ал. 2 от Закона за здравното осигуряване (обн. ДВ, бр. 70 от 19.06.1998 г., посл. изм. бр. 16 от 23.02.2024 г.).

Отхвърля искането на омбудсмана за установяване на противоконституционност в частта „държавните“ на разпоредбата на чл. 8, т. 3 от Закона за висшето образование (oбн. ДВ, бр. 112 от 27.12.1995 г., посл. изм. бр. 27 от 29.03.2024 г.).

Отхвърля искането на Висшия адвокатски съвет за обявяване за противоконституционна разпоредбата на §3 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за горите (обн. ДВ, бр. 19 от 08.03.2011 г., посл. доп. бр. 106 от 22.12.2023 г.).

Отклонява искането на 49 народни представители от 49-ото Народно събрание за самостоятелно произнасяне за установяване на конституционосъобразност на въпроса „Съгласни ли сте българският лев да бъде единствена официална валута в България до 2043 година?“, предмет на предложение за произвеждане на национален референдум, внесено в Народното събрание от инициативен комитет на 7 април 2023 г., и прекратява производството в тази му част. Отхвърля искането на 49 народни представители от 49-ото Народно събрание за установяване на противоконституционност на Решение по Предложение за произвеждане на национален референдум, внесено от Инициативен комитет на 7 април 2023 г., с въпрос: „Съгласни ли сте българският лев да бъде единствена официална валута в България до 2043 година?“, прието от Народното събрание на 07.07.2023 г. (обн. ДВ, бр. 60 от 14.07.2023 г.).  

ОТХВЪРЛЯ искането на тричленен състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 55, ал. 2 от Закона за Сметната палата (обн. ДВ, бр. 12 от 2015 г.; посл. изм. и доп. ДВ, бр. 84 от 06.10.2023 г.).

Конституционен съдия, избран или назначен след предвиденото в чл. 147, ал. 2, изр. трето от Конституцията обновяване на състава на Конституционния съд, упражнява правомощията си само за оставащия срок от мандата, считано от конституционно дължимия момент за обновяването на състава на Съда.

Обявява за противоконституционни разпоредбите на: чл. 212, ал. 5 в частта „както и в случаите, в които няма лице, на което Централната избирателна комисия е възложила дейности по техническото осигуряване и поддръжка на техническото устройство за гласуване, владеещо български език, което да инсталира и поддържа техническите устройства за машинно гласуване." и чл. 213б, ал. 1 в частта „получили над четири на сто от действителните гласове на последните проведени парламентарни избори'' от  Изборния кодекс (обн. ДВ, бр. 19 от 5.03.2014 г., посл. изм. и доп., бр. 104 от 30.12.2022 г.) Отхвърля искането за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. чл. 206, ал. 1 в частта „може по свой избор да“ и „с хартиена бюлетина или“; чл. 206, ал. 3; чл. 212, ал. 4; чл. 213в; чл. 268, ал. 4 и ал. 5; чл. 271 в частта „като преброява бюлетините от машинното гласуване“; чл. 430 в частта „като преброява бюлетините от машинното гласуване“ от Изборния кодекс (обн. ДВ, бр. 19 от 5.03.2014 г., посл. изм. и доп., бр. 104 от 30.12.2022 г.), както и на §54 ЗИДИК (обн. ДВ, бр. 104 от 30.12.2022 г.).

ОТХВЪРЛЯ искането на тричленен състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 49, ал. 1, т. 2 от Закона за частната охранителна дейност (обн. ДВ, бр. 10 от 30.01.2018 г.; посл. изм. ДВ, бр. 17 от 26.02.2019 г., бр. 69 от 04.08.2020 г.) в частта „в случаите на чл. 47, т. 5“ относно б. „б“.

Обявява за противоконституционна т. 2 от Решение за изменение на Решение за приемане на процедурни правила за условията и реда за предлагане на кандидати за председател на Сметната палата, представяне и публично оповестяване на документите и изслушването на кандидатите в Комисията по бюджет и финанси, както и процедурата за избор от Народното събрание (обн., ДВ, бр. 55 от 2023 г.; изм., бр. 56 от 2023 г.) и за уреждане на последиците от Решение №5 на Конституционния съд от 2023 г. по конституционно дело №5 от 2023 г., прието от 49-ото Народно събрание на 7 юли 2023 г. и обнародвано в ДВ, бр. 59 от 11 юли 2023 г.

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 159, ал. 2 от Закона за движението по пътищата (обн. ДВ, бр. 20 от 05.03.1999 г., посл. изм. и доп. бр. 14 от 10.02.2023 г.).

Обявява за противоконституционно Решението на Народното събрание за освобождаване на председателя на Сметната палата от 20.01.2023 г. (обн. ДВ, бр. 8 от 2023 г.).

    Не е допустимо приет от Народното събрание закон да бъде изменян, допълван или отменян, преди да е обнародван в Държавен вестник.

Принципът на правовата държава, закрепен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията, не изисква всички спорове за законност на актовете и действията на административните органи да бъдат разглеждани от специализираните административни съдилища, създадени на основание чл. 119, ал. 2 от Конституцията.

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 240а, ал. 7 от Наказателния кодекс (обн. ДВ, бр. 26 от 02.04.1968 г., посл. изм. доп. бр. 53 от 08.07.2022 г.) в частта „и когато не е собственост на дееца“.

Петдесет и девет народни представители от 47-ото Народно събрание са сезирали Конституционния съд с искане за установяване на противоконституционност на Решение на Народното събрание за предприемане на действия от Агенция „Пътна инфраструктура” за осъществяване на дейностите по поддържане на републиканската пътна мрежа (прието на 20 април 2022 г., обн. ДВ, бр. 32 от 26. 4. 2022 г., Решението) в неговата цялост. Конституционният съд приема, че оспореното решение на Народното събрание представлява превишаване на компетентността на Народното събрание и изземване на възложени на Министерския съвет правомощия, включително по изпълнението на държавния бюджет, в нарушение на принципа на разделение на властите, прогласен в чл. 8 от Конституцията, както и че е в несъответствие с изискването за законност като компонент на правовата държава по смисъла на чл. 4, ал. 1 от Конституцията. Наред с това Конституционният съд установява, че оспореният акт представлява конституционно недопустима намеса в частноправни отношения и ограничава по конституционно нетърпим начин свободната стопанска инициатива и третира нееднакво частноправни субекти със сходен статус в нарушение на чл. 19, ал. 2 от Конституцията. В допълнение Конституционният съд отбелязва, че поради посоченото се ограничава осъществяването на конституционната функция на съдебната власт, предвидена в чл. 117, ал. 1 от Конституцията. Въз основа на изложеното Конституционният съд обявява решението на Народното събрание за противоконституционно.

Настаняването на задължително лечение на едно лице като принудителната мярка, предвидена в чл. 155 от Закона за здравето, засяга съществено личната сфера на психичноболните лица за срока на тяхното задължително лечение. В най-съществена степен тя може да доведе до ограничаване на правото им на лична свобода и неприкосновеност в случаите, когато лицето не изразява съгласие да се лекува. Това е възможно при наличие на условия и по ред, изрично определени със закон, ако ограничаващата мярка е предназначена да защити други ценности и интереси от конституционен ранг, т.е. да съществуват основателни причини, поради които е оправдано от гледна точка на обществения интерес правото да бъде ограничено. Ограничението следва да е пропорционално спрямо предвидената цел и да подлежи на ефективен съдебен контрол по надлежен ред, който отговаря на всички основни изисквания за справедлив съдебен процес. Ролята на съдебния контрол в този случай е да прецени каква е точната степен на ограничение, която е обоснована и конституционно оправдана спрямо специфичното здравословно състояние на лицето и рисковете, които разкрива неговото поведение, но същевременно е достатъчна за осъществяване на целите на правосъдието в конкретното производство, без да ги надхвърля. За тази цел е необходима съдебна процедура, която дава възможност на съда за личен контакт с лицето, подлежащо на задължително настаняване и лечение, за да може да придобие непосредствено впечатление относно психичните му способности и да формира мнение за обективността на заключенията на медицинската експертиза, което е негово задължение като решаващ орган. Атакуваната разпоредба на чл. 158, ал. 5, изр. трето от Закона за здравето позволява участие на психичноболните лица в производството по настаняване за задължително лечение чрез видеоконференция, когато здравословното им състояние не позволява лично присъствие в съдебна зала, както и когато е обявено извънредно положение, военно положение, бедствие, епидемия, извънредна епидемична обстановка или при наличие на други форсмажорни обстоятелства. Като се имат предвид значимостта на засегнатото право на лична свобода и неприкосновеност и уязвимото състояние на лицето, чието настаняване се иска, не може да се приеме, че дигиталното провеждане на съдебния процес би могло да бъде равностойно по своя ефект на присъствено във физическия смисъл съдебно заседание с непосредствен контакт между решаващия орган, от една страна, и лицето, неговия защитник и експерта, от друга. Ефектът от нея засяга в конституционно нетърпима степен нормативно заложените процесуалноправни гаранции, защитаващи основното право на лична свобода и неприкосновеност на лицата в рамките на справедлив съдебен процес. Недопустимо е законодателят изначално да залага правила, които не покриват стандарта, целен и заложен от Основния закон – безпрепятствен достъп до съд, обезпечен с реална и ефективна защита във всички стадии на процеса. В допълнение, доколкото в действащата законодателна рамка не са предвидени изрични дефиниции за бедствие, епидемия и форсмажорни обстоятелства за целите на наказателния процес или на производството за настаняването на задължително лечение, предвид широкия обхват на употребените в атакуваната разпоредба понятия, въвеждането им обуславя неограничени възможности за злоупотреба при ограничаването на основните права на гражданите. Поради посоченото по-горе следва да се приеме, че разпоредбата на чл. 158, ал. 5, изр. трето от Закона за здравето не отговаря на стандартите на принципа на правовата държава във формален смисъл, които изискват законите да са ясни, точни и непротиворечиви, засяга основното право на лицата за лична свобода и неприкосновеност, както и не съответства на стандартите за ефективна защита във всички стадии на процеса, заложени в Конституцията.

Обектът на установеното с чл. 329 НК престъпление са обществените отношения, от които за гражданите произтича задължението да полагат общественополезен труд като източник на средства за препитание. Обвързването на труда с императив за неговото полагане принадлежи на конституционната ни история. Основният закон от 1991 г. урежда правото на труд като субективно право, без да го съчетава с реципрочно задължение за полагането му. Качеството на основното право на труд като субективно право е несъвместимо със заставянето на неговия носител да полага общественополезен труд чрез заплаха от наказателна репресия. В този смисъл наказателното преследване по реда на чл. 329, ал. 1 НК на неупражняването на основното право на труд по своя интензитет надхвърля конституционно допустимото ограничаване на това право, поради което е конституционно нетърпимо. Мащабът на правните последици от прилагането на нормата на чл. 329, ал. 1 НК, съизмерими с посегателство върху същностното ядро на правото на труд, е несъвместим и с присъщото за всеки човешки индивид достойнство на личността като крайно основание за валидността на неотменимите основни права. При действието на Конституцията от 1991 г. нормата на чл. 329, ал. 1 НК, която е реминисценция на господстващата позиция на тоталитарната държава спрямо гражданите, не се вмества във възприетото от Основния закон положение за човека като най-висша ценност, обективирано в конституционния принцип за достойнство на личността (чл. 4, ал. 2). Оспорената уредба не е съобразена и с изискването за законоустановеност на деянията, обявени за престъпления, като специфично проявление на принципа на законност в наказателното правоприлагане. Неяснотата на израза „неморален начин“ крие риск от недопустимо широка дискреционна власт на правоприлагащите органи и създава предпоставки за непредсказуемост и противоречивост в съдебната практика, което нарушава принципа на правовата държава. Въведената от законодателя обща забрана за просия, която не позволява да се прокара разграничение между агресивните и неагресивните ѝ форми, както и да се съобразят обстоятелствата, при които лицето проси, не допринася за вграждане на идеята за социална справедливост в разпоредбата на чл. 329, ал. 2 НК. В едно демократично общество „борбата с просията“ не би следвало да се провежда с наказания, а със социална политика. Преодоляването на състоянието на уязвимост от своя страна е път за завръщане към нормалното, спокойно и равновесно съществуване и в крайна сметка – за осигуряване на един съобразен с човешкото достойнство живот (чл. 4, ал. 2 от Конституцията). Поради това и подлагането на наказателна репресия на граждани, които поради независещи от тях причини се намират в тежко материално състояние и се занимават с неагресивни форми на просия, е отстъпление от мандата, който законодателят е получил от Конституцията за правотворчество в социалната сфера, което в областта на наказателното право се проявява в нормативно запазване на идеята за социалната справедливост при определяне на характера и обема на наказателната репресия.

С изтичането на срока, за който са избрани, главният инспектор и инспекторите в Инспектората към Висшия съдебен съвет изпълняват своите функции до избиране от Народното събрание на главен инспектор, съответно на инспектори. Конституционно недопустимо е да се преустанови автоматично за неопределено време дейността на Инспектората към Висшия съдебен съвет поради изтичане на срока на пълномощията на главния инспектор и на инспекторите и неизбирането от Народното събрание на нов състав на Инспектората, осигуряващ му функциониране в съответствие с конституционните предписания. Дискреционната власт на парламента е лимитирана и обратното подрива демократичния ред под върховенството на правото, което е конституционно установено по волята на суверена като елемент на фундаменталната структура на Основния закон.

Оспореният § 23 ПЗР на ЗИДЗУЗСО съдържа две разпоредби. Съгласно разпоредбата на ал. 1 сроковете, предвидени в чл. 17 ЗУЗСО (отменен с § 13 ПЗР на същия ЗИДЗУЗСО), отнасящи се до започването на отчуждителни процедури за изграждане на обекти – публична общинска или публична държавна собственост на територията на Столичната община, по отношение на подробните устройствени планове, влезли в сила преди влизането в сила на ЗУЗСО, текат от влизането му в сила (28 януари 2007 г.). Съгласно разпоредбата на ал. 2 след изтичането на сроковете по ал. 1, както и по отношение на подробните устройствени планове, влезли в сила след влизането в сила на ЗУЗСО, се прилагат правилата на чл. 208 от Закона за устройство на територията (ЗУТ). Посочените разпоредби третират различно собствениците на имоти на територията на Столична община, засегнати от предстоящо отчуждаване – чрез различен начин на определяне на периода от време за започване на отчуждителни процедури, респ. на прилагането на чл. 208 от Закона за устройство на територията, поставят в различно правно положение собственици на имоти, предназначени за отчуждаване с устройствени планове, приети след влизането в сила на ЗУЗСО, и собствениците на имоти, предназначени за отчуждаване с устройствени планове, приети до влизането в сила на ЗУЗСО. Обособените по този начин две групи собственици не могат да бъдат диференцирани по никакъв друг критерий, освен един напълно субективен и непредвидим – датата на влизане в сила на подробните устройствени планове, с които техните имоти се определят за отчуждаване. По този начин се нарушава принципът на равенството, като основен конституционен принцип на гражданското общество и правовата държава, поради което § 23 ПЗР на ЗИДЗУЗСО следва да бъде обявен за противоконституционен като противоречащ на чл. 6, ал. 2 от Конституцията.

При проведеното гласуване, не се постигна изискуемото по чл. 151, ал. 1 от Конституцията мнозинство от гласовете на повече от половината съдии от състава на съда (най- малко 7 гласа), поради което искането е отхвърлено. Според съдиите Мариана Карагьозова – Финкова, Таня Райковска, Атанас Семов, Янаки Стоилов и Соня Янкулова искането е неоснователно и следва да бъде отхвърлено. Според съдиите Павлина Панова, Константин Пенчев, Филип Димитров, Надежда Джелепова и Красимир Влахов искането е основателно и следва да бъде уважено.

Конституционният съд постановява, че Решението на Народното събрание от 9 февруари 2022 г. за избиране на председател на Комисията за енергийно и водно регулиране е противоконституционно. Приемайки го, законодателят е засегнал по конституционно недопустим начин легитимните правни очаквания на субектите, участващи в процедурата по избор, тя да протече предвидимо и законосъобразно. Той е допуснал процедурата за избор да се развива паралелно със законодателна процедура по изменение на § 1, т. 59 ДР на Закона за енергетиката, където са уредени изискванията за заемане на длъжността „председател“ на КЕВР. Това е довело до ситуация, в която промяната на изискванията за заемане на длъжността със Закон за изменение и допълнение на Закона за енергетиката влиза в сила след изтичане на обявения срок за предлагане на кандидати за председател на КЕВР, но преди извършване на окончателния избор от парламента, без да е предвидена изрична правна норма, указваща кой е приложимият материален закон, което води до неяснота и несигурност в правоприлагането. В резултат на това участниците в процедурата по избор (народни представители и парламентарни групи) не са могли да формират ясна представа за нормативните рамки, в които да реализират своите конституционни правомощия. Те са лишени от възможността да съобразят действията си във всеки един момент от процедурата, така че да съответстват на приложимата правна рамка. Този подход на законодателя не отговаря на техните легитимни правни очаквания по отношение на конституционосъобразното и законосъобразно развитие на процедурата по избор на председател на КЕВР. Следователно оспорваното решение е противоконституционно, защото е прието в нарушение на принципа на правовата държава, прогласен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията, по отношение на неговите компоненти правна сигурност и предвидимост. Освен това, Конституционния съд, разглеждайки контекста на цялата правна рамка, регламентираща процедурата по избор, счита, че народните представители, участващи в процедурата, са били лишени от възможността надлежно да упражняват правата си при формиране и реализиране на държавната политика в областта на енергетиката и при равни правни условия да внасят предложения за кандидатури за ръководител на КЕВР. Поради това оспорваното решение на Народното събрание за избор на председател на КЕВР следва да бъде обявено за противоконституционно и на основание противоречие с принципа на политическия плурализъм, прогласен в чл. 11, ал. 1 от Конституцията.

Обявява за противоконституционни разпоредбите на §44, ал. 3, изречение второ, на §45, ал. 3, изречение второ и ал. 6, изречение второ  от Преходните и заключителните разпоредби от Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (обн. ДВ, бр. 32 от 26.04.2022 г.). Отхвърля искането на главния прокурор за установяване на противоконституционност на чл. 169, ал. 5 от Закона за съдебната власт (обн. ДВ, бр. 64 от 7.08.2007 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 32 от 26.04.2022 г.) и на §3, §4, §7, §8, §9, §10, §11, §12, §13, §14, §15, §16, §17, §19, §20, §21, §22, §23, §24, §25, §26, §27, §29, §30, §31, §33, §35, §36, §37, §38, §39, §40, §41, §42, §43, §44, ал. 1, ал. 2, ал. 3, изречение първо, ал. 4 и ал. 5, и на §45, ал. 1, ал. 2, ал. 3, изречение първо, ал. 4, ал. 5, ал. 6, изречение първо, ал. 7, ал. 8, ал. 9, ал. 10, §46, §47, §48, §49, §50, §51, §52, §53, §54, §55, §56, §57, §58, §59, §60, §61, §62, §63, §64, §65, §66 и §67 от Преходните и заключителните разпоредби от Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (обн. ДВ, бр. 32 от 26.04.2022 г.).

Нормата на чл. 25 ПОДНС предвижда механизъм за взаимодействие с парламента и отчетност пред него на органите на прокуратурата и разследващите органи. Въпросът за участието на главния прокурор в обсъжданията по чл. 25 ПОДНС опира до взаимодействие с Народното събрание и до отчетност пред обществото, а не възпроизвежда класически форми на парламентарен контрол, типични за отношенията между законодателна и изпълнителна власт, в каквато посока е тезата на вносителя на искането. Механизмът за информираност, взаимодействие и отчетност, предвиден в чл. 25 ПОДНС, не влиза в противоречие с функционалната независимост на прокурорите, поради което оспорената уредба е в допустимата от Основния закон свобода на преценка на Народното събрание. Темите, предмет на обсъждане по реда на чл. 25 ПОДНС, се вместват в очертаната конституционна рамка на компетентност на парламента и на неговите органи и в частност на Комисията по конституционни и правни въпроси. Сферата на борбата с престъпността не е резервирана единствено за органите на прокуратурата, следствието и Министерството на вътрешните работи. В една парламентарна република в тази сфера има място и за общодържавния представителен орган – Народното събрание. Като израз на това разбиране оспорената уредба създава необходимата нормативна среда за ефективно взаимодействие на органите на съдебната и законодателната власт въз основа на наблюдение и анализ на различни страни от дейността на прокуратурата, имащи отношение към борбата с престъпността, с цел усъвършенстване на законодателството при зачитане на принципа на разделение на властите. Получаваната в хода на обсъжданията по чл. 25 ПОДНС информация е предназначена да послужи като основа за упражняване на конституционните правомощия на Народното събрание по създаването на закони, отразяващи водещите решения в държавната политика за противодействие на престъпността. Включването на главния прокурор в парламентарните дебати при формирането на законодателните политики, свързани с работата на прокуратурата, е възможност той да изложи своята позиция за това как оптимално би могъл да осъществява правомощията си, както и вижданията на прокуратурата относно борбата с престъпността, ресурсната обезпеченост и пр. Нормите на чл. 86, ал. 1 в оспорената от вносителя част и на чл. 86, ал. 5, изречение второ ПОДНС не разширяват и не допълват по недопустим начин разпоредбата на чл. 84, т. 16 от Конституцията, а уреждат подробно реда за внасяне и обсъждане на докладите по чл. 84, т. 16 от Конституцията. Използваното в двете оспорвани алинеи на чл. 86 ПОДНС понятие „препоръки“ следва да се тълкува не като задължителни указания, а само като аспект на конституционно допустимо сътрудничество и взаимодействие между властите за постигане на общата цел на държавното управление – противодействие на престъпността. С тези препоръки Народното събрание предварително информира главния прокурор за това какви са очакванията към него в рамките на механизма по чл. 84, т. 16 от Конституцията. Те не могат да се отнасят до конкретни дела и да влияят върху вътрешното убеждение на прокурорите. Същевременно с това се дава възможност на главния прокурор да изрази в рамките на институционалната процедура своето становище по препоръките на Народното събрание.

Предмет на оспорената разпоредба е начинът на определяне на таксите за дейности по водоползване. Тя е разпоредба от закон, транспониращ директиви на Европейския съюз, която не противоречи на правото на ЕС и поради това е приложимо право в съдебното производство пред ВАС и съответно – годен предмет на преценка в конституционното производство. Съответства на конституционните основи на правния режим на таксите, закрепени в чл. 60, ал. 1 от Конституцията /КРБ/. Не урежда нито една и съща дейност, нито сходни дейности, и не противоречи на принципа на равенство като основен конституционен принцип на гражданското общество и правовата държава по смисъла на второто съображение в преамбюла и на чл. 6, ал. 2 от КРБ, в съответствие и с основния принцип на равенство в правото на ЕС. Съответства на задължението на държавата да осигури опазването на околната среда и да гарантира правото на гражданите на здравословна и благоприятна околна среда по смисъла на чл. 15 и чл. 55 от КРБ и в светлината на установените в правото на ЕС стандарти и нормативи относно защитата на околната среда. Не нарушава принципа законът да гарантира еднакви условия за стопанска дейност, не налага монополизъм и не уврежда правата на потребителите и не противоречи на конституционното задължение на държавата да предотвратява нелоялната конкуренция съгласно чл. 19, ал. 2 от Основния закон.

Определение по допустимост

Определение по допустимост

Предмет на частично оспорената от омбудсмана разпоредба е предоставената от законодателя възможност за лицата, които имат изискуемия в закона осигурителен стаж, да се пенсионират по тяхно желание до една година по-рано от общата възраст за пенсиониране съгласно чл. 68 от КСО, като в такъв случай пенсията се отпуска от датата на заявлението и се изплаща в намален размер пожизнено. Съдът разглежда оспорената разпоредба в съвкупност с други, с които тя формира единен нормен комплекс, определяйки съдържанието на правните последици от направения избор за по-ранно пенсиониране. Съдът стига до заключението, че оспорената разпоредба в частта „пожизнено“ не противоречи на Основния закон. Правото на гражданите на обществено осигуряване е тяхно основно право в социалната сфера, а законодателят е този, който преценява по целесъобразност каква система на обществено осигуряване да приеме и въз основа на какви принципи то да се осъществява в съответствие с Конституцията. Размерът, начинът на определянето на пенсията и пенсионната възраст са често предмет на законодателни промени, обосновани от възможностите на бюджета. Държавното обществено осигуряване функционира на разходопокривен принцип, а действащото правило е, че социалната справедливост, сигурността и солидарността могат да бъдат гарантирани само докато броят на лицата, получаващи обезщетения, е значително по-малък от броя на лицата, които правят вноски за това. Обстоятелствата, предизвикващи отклонение от този принцип, правят наложителни реформи в осигурителната система. „Социалната държава“ е длъжна да предприеме мерки за стабилизиране на осигурителната система, а оттам и да създаде и поддържа условия за осъществяването на правото на социално осигуряване, в т.ч правото на пенсия. Така предприемането на реформа с цел подобряване на съотношението в „договора на поколенията“ изпълнява мандата за социална закрила, произтичащ от качеството „социална държава“. Съдът извършва преценката за конституционосъобразност на оспорената разпоредба в цялостния контекст на нормативната промяна, направена със ЗИД на КСО (обн. ДВ, бр. 61 от 2015 г.). Той стига до заключението, че целта на изследвания нормен комплекс е „осигуряване на гъвкаво пенсиониране на хората в предпенсионна възраст“ и че възприетият от законодателя модел за пожизнено изплащане на пенсия в намален размер като цяло не ощетява в материално отношение лицата, решили да се възползват от възможността за по-ранно пенсиониране. Законово предвидената възможност за по-ранно пенсиониране е правна възможност и когато осигуреният свободно е осъществил избор относно вида на получаваната от него пенсия за осигурителен стаж и възраст и когато правните последици от този избор са посочени ясно и определено в относимите правни норми, то са спазени изискванията за правна сигурност и стабилност и в това число и принципът на правовата държава. Оспорената разпоредба не противоречи и на принципа на равнопоставеност на гражданите пред закона, тъй като не третира осигурените лица различно от гледна точка на достъпа им до право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, а предоставя на всички, които отговарят на предвидените в нея условия, едно и също субективно право. Тя не противоречи и на прокламираната в преамбюла на Конституцията справедливост като общочовешка ценност, тъй като получаването на пенсия в намален размер при упражнено право на по-ранно пенсиониране е оправдано от гледна точка на солидарния характер на системата на общественото осигуряване.

Конституционният съд установява, че разпоредбите, съдържащи се в отмененото Решение на Народното събрание за достъп до сградите на Народното събрание при обявена извънредна епидемична обстановка (Обн., ДВ, бр. 3 от 11 януари 2022 г.; отм., ДВ, бр. 21 от 15.03.2022 г.), не могат да бъдат предмет на производството по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, защото са загубили юридическа сила и правно действие. С отмяната на оспореното решение на Народното събрание предметът на настоящото дело отпада.

Разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС стеснява приложното поле на придобивната давност като регламентиран в действащото законодателство вещноправен способ за придобиване на собственост. По този начин се засяга правото на собственост като конституционно (основно) право на гражданите. Самото понятие за основно право на собственост е по-широко от това в гражданското право и в обхвата на защитеното му от Конституцията съдържание попадат и предвидените в законодателството способи за придобиване на собственост. Конституционният съд отчита, че стремежът на законодателя да запази имоти – собственост на държавата и общините в техния патримониум, е легитимна законодателна цел, чието постигане в отделни случаи може да наложи ограничения в основното право на собственост. Възможността основното право на собственост да бъде ограничавано в името на друга конституционна ценност поставя на преден план въпроса за пределите на намеса в защитеното му съдържание, които се извеждат от принципа на правовата държава. Конституционният съд преценява, че предвиденият в §1, ал. 1 ЗДЗС срок на действие на мораториума върху давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост – до 31 декември 2022 г., нарушава конституционния принцип за пропорционалност и съществено надхвърля необходимото за постигане на дефинираните цели – не е налице конституционно оправдание за наложителност на толкова дълъг период на спиране на давностния срок, който да е необходим на държавата и общините да предприемат съответните действия по защита на своята собственост. Конституционният съд констатира несъразмерност на оспорената уредба и с оглед законовите срокове за придобиване на собственост при давностно владение – периодът на спиране на давностния срок многократно надвишава най-дългия възможен срок на давностно владение, което законът изисква, за да се придобие право на собственост върху владения имот. С атакувания § 2 ЗР ЗИЗС е придадено обратно действие на последното по време удължаване на срока на спиране на давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост. Оспорената норма на § 2 ЗР ЗИЗС противоречи на чл. 4, ал. 1 и на чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията, тъй като засяга вече придобити права – в случая правото на собственост, основаващо се на изтекла в периода от 31 декември 2017 г. до 19 януари 2018 г. придобивна давност.

Задължението на националните съдилища, като съдилища и по ПЕС, да преценяват съответствието на национална правна норма, приложима за произнасянето им в съдебното производството пред тях, със съюзното право, когато същата попада в неговото приложно поле, и да предприемат всички свързани с това действия (включително и ако е необходимо да сезират СЕС за изясняване смисъла на съюзната правна норма, както и да извършат възможно най – близко до нейния смисъл и обхват тълкуване на релевантната национална норма), се поражда с влизането в сила на Договора за присъединяване на Република България към ЕС. То възниква независимо и преди сезиращият субект по смисъла на чл.150, ал.2 от Конституцията – съдебен състав на ВКС/ВАС - да реши да сезира националната конституционна юрисдикция. Едва след като определи приложимото право, сезиращият субект може да прецени дали да сезира Конституционния съд – т.е. от неговата компетентност е, по смисъла на чл.150, ал.2 от Конституцията в очертания по – горе контекст, пръв да прецени приложимото право. В случаите, когато съответният национален съд (сезиращ субект на основание чл.150, ал.2 от Конституцията, както е в настоящия случай) установи, че съюзната правна норма, в чието приложно поле попада произнасянето му в съдебното производство пред него, нарушава националната конституционна идентичност или, че регулаторния потенциал на същата излиза извън пределите на предоставената на ЕС компетентност от държавите членки, той може да приведе доводи в тази насока пред СЕС, както и да сезира Конституционния съд, като формулира тази своя позиция и изложи съображения и аргументи за това. Същественото е, че преценката за приложимото право, в случаи като този в настоящото конституционно производство, предшества сезирането на конституционната юрисдикция. Така както преценката за приложимото право, в съдебното производство пред сезиращия субект на основание чл.150, ал.2 от Конституцията (състави на ВКС/ВАС), не следва да бъде извършвана най - напред от конституционната юрисдикция, така е недопустимо този сезиращ субект да решава преюдициалния за конституционната юрисдикция въпрос за нейната компетентност, като изисква упражняването на съдържателен контрол за конституционност, без да предостави, в отправеното до нея искане, по ясен начин аргументираната си преценка за приложимото право в случаи, като този в настоящото конституционно производство.

Предмет на оспорената разпоредба са правоотношения, които възникват вследствие на преобразуването на Бюрото по защита и преминаването му от една в друга структура на орган на държавна власт. В съвременния нормотворчески процес уреждането на възникнали от изменение на закон правоотношения е задължение за законодателя и същностен белег на правовата държава. При структурни промени, каквито са осъществени със ЗИДЗЗЛЗНП, водещо правило е, че материалните активи следват осъществените промени, за да обезпечат изпълнението на прехвърлените функции. Според Конституционния съд Народното събрание не е упражнило конституционни правомощия на Министерския съвет, както се твърди в искането, а в съответствие с принципа на правовата държава е уредило в преходни разпоредби на закона не само структурното и функционалното правоприемство, но и е разрешило въпросите във връзка с управлението и стопанисването на съответното държавно имущество. Предоставянето на Министерството на правосъдието на дълготрайните материални активи, ползвани от Бюрото по защита при главния прокурор, е следствие от преобразуването на тази организационна структура и преминаването ѝ към министъра на правосъдието. Определящо за преценката за конституционосъобразност е обстоятелството, че материалните активи се предоставят на правоприемника с оглед обезпечаване на осъществяването на същата държавна функция и без да се накърнява изпълнението на други държавни функции или да се затруднява дейността на държавни органи. Имуществото, предмет на атакуваната законова уредба, не е необходимо за функционирането на съдебната власт, тъй като никаква част от него не служи за изпълнение на функция, присъща на съдебната власт, а е предоставено за нуждите на Бюрото по защита. Предоставянето на Министерството на правосъдието на дълготрайните материални активи, ползвани от Бюрото по защита при главния прокурор, предвид преобразуването му в самостоятелна организационна структура към министъра на правосъдието, по никакъв начин не затруднява нормалното функциониране на съдебната власт, не препятства ефикасното упражняване на функциите ѝ и не засяга в каквато и да било степен нейната независимост.

Разпоредбата на чл.130в от Конституцията включва и възможността министърът на правосъдието да прави предложения до Висшия съдебен съвет за предсрочно освобождаване от длъжност на председателя на Върховния касационен съд, на председателя на Върховния административен съд и на главния прокурор в хипотезата на чл.129, ал.3, т.5 от Конституцията.

      Обявява за противоконституционни разпоредбите на чл. 148, ал. 16 и на чл. 178, ал. 3, т. 5 в частта „в териториите със средно и високо застрояване, както и“ от Закона за устройство на територията (обн., ДВ, бр. 1 от 2.01.2001 г.; посл. изм. и доп., бр. 21 от 12.03.2021 г.).

Гражданството представлява трайна политическа и правна връзка на съпринадлежност между гражданина и държавата, от която възникват права и задължения за двете страни, и е сред най-често предявяваните в конституционните демокрации изисквания за заемане на публична длъжност. Изискването за липса на чуждо гражданство за заемане на конституционно установени държавни длъжности произтича от мисията на съвременната национална държава да запази единството на народа и изразява стремежа към защита на националните интереси. Упражняването на властта е елемент от държавния суверенитет. Наличието на чуждо гражданство означава публичноправна връзка между лицето и друга държава, която предпоставя права и задължения, които могат да се окажат в конфликт със задълженията към българската държава. От съдържанието на конституционните текстовете, относими към преценката за избираемост/назначаемост на определени висши държавни длъжности, е ясно, че се предвижда отсъствие на друго гражданство като завършена процедура по освобождаване от чуждо гражданство, а не само започването на такава процедура. Субективната преценка на лицето относно загубване на чуждото гражданството е правно ирелевантна. Не е достатъчно да са налице материалноправните предпоставки за освобождаване от чуждото гражданство – необходимо е предвидената процедура да е приключила с властнически акт на съответния държавен орган. Ако българската Конституция имаше друго разбиране за отсъствие на чуждо гражданство, включително и за започнала, но незавършена процедура по освобождаване, то би било изрично посочено. От писменото потвърждение на Кирил Петков до канадските власти от 21.04.2021 г. следва еднозначният извод, че към посочената дата същият е осъзнавал, че заявеният от него отказ от гражданство не поражда автоматично действие, а следва да бъде одобрен от съответните власти на Канада. Канадското законодателство не поставя непреодолими пречки за ефективен отказ от гражданство. Предвидената за това процедура е съвместима с разумните очаквания, гарантирани и от българската Конституция. Такава пречка би имало, ако процедурата значително надхвърляше разумната продължителност на сходни процедури. Срокът за обработване на исканията за отказ от канадско гражданство е сходен с предвидения в България – шестмесечен. Заявената на 21.04.2021 г. от Кирил Петков воля да бъде освободен от канадско гражданство и обстоятелството, че е отговарял на материалноправните предпоставки за това, не са били достатъчни той да престане да бъде канадски гражданин. От официалния документ, издаден от компетентния орган на Канада, е видно, че освобождаването му от канадско гражданство е настъпило на 20.08.2021 г. – след назначаването му за служебен министър. Към момента на назначаването, освен българско, той е притежавал и канадско гражданство, съответно не е отговарял на изискванията на чл. 110, във вр. с чл. 65, ал. 1 от Конституцията, поради което е била налице непреодолима конституционна пречка за назначаването му.

Понятието „пол“ според Конституцията следва да се разбира само в неговия биологичен смисъл.

Оспорената с искането на омбудсмана разпоредба на чл. 64, ал. 2, изр. второ НПК, като създава законова възможност задържаният в затвора или ареста обвиняем да участва в делото пред първоинстанционния съд за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство чрез видеоконференция, ограничава правото му на физическо в смисъл на присъствено изправяне пред съдия без да въвежда стандарта за това ограничаване в противоречие с принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Основния закон). За да е допустимо временното ограничаване на упражняването на правата на гражданите на основание чл. 57, ал. 3 от Конституцията, следва със закон да е обявено военно или друго извънредно положение, за да може с него (при наличие на такава необходимост и след преценка на конкретната ситуация, изискваща намеса на държавата) да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с цел неутрализиране и преодоляване на конкретната заплаха за съществуването на държавата и обществото. Противното тълкуване и определянето отнапред на правата и свободите, които да подлежат на ограничаване във всички случаи на обявено военно или друго извънредно положение без яснота относно вида, характера, степента на опасност и особеностите на конкретната жизнена заплаха за обществото, наложила въвеждането на „авариен“ режим на функциониране на конституционната система (извънредно положение), води до невъзможност да бъде определена конституционно допустимата цел, която би преследвала такова ограничение, за да може да бъде преценено доколко то е необходимо, съразмерно и пропорционално на нея и дали не въвежда ограничения по-строги от необходимите. Атакуваната норма в частта „бедствие, епидемия, други форсмажорни обстоятелства“ не отговоря и на стандартите на принципа на правовата държава във формален смисъл, който изисква законите да са ясни, точни и непротиворечиви. Разпоредбата на чл. 64, ал. 2, изр. второ НПК се намира в конфликт и с правото на лична свобода и неприкосновеност, гарантирано в чл. 30, ал. 1 от Конституцията. Предвиденото отдалечено провеждане чрез видеоконферентна връзка на процедурата по решаване на въпроса за трайното задържане на обвиняемия лишава съда от възможността да придобие преки и непосредствени впечатления за обективното състояние на лицето и във връзка с това – за достоверността на неговите твърдения за наличие на физически наранявания или малтретиране. По този начин е застрашена и не е гарантирана в пълен обем забраната за мъчение, жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. Възможните ограничения върху свободата на гражданите и най-вече тяхната процесуална уредба представляват чувствителен индикатор за баланса между свободата на гражданите и държавната принуда. Засягайки по недопустим начин същността на правото на защита – чрез защитник и лично от обвиняемия, разпоредбата на чл. 64, ал. 2, изр. второ НПК нарушава този баланс, поради което противоречи и на чл. 122 във връзка с чл. 56 от Конституцията. Възможностите за използване на видеоконференция във времена на извънредни кризи действително представлява способ, чрез който държавата да осигури функционирането на съдилищата. Непрекъснатият достъп до правосъдие обаче следва да е уреден в съответствие с принципите на правовата държава, а възможностите за използване на видеоконференция, предоставени от закона, следва да позволят провеждането на ефективен и справедлив съдебен процес съобразно международните стандарти за основните права, така че правовата държава да остане правова и в ситуации на извънредни и опустошителни събития, когато правата на човека се нуждаят от защита в най-голяма степен.

Правото на собственост се гарантира и защитава от Конституцията. При съобразяване на принципа на правовата държава и установените в Конституцията параметри за упражняване на основните права, правото на собственост може да бъде ограничавано, но само ако ограничението е въведено със закон, необходимо е за постигане на конституционно легитимна цел и е пропорционално средство за защита на застрашени конституционни ценности. Всяка намеса в мирното ползване на собствеността трябва да постига справедлив баланс между обществения интерес и защитата на правата на собственика. Прогласеното в Конституцията задължение за защита на частната собственост предполага при нейното ограничаване със закон да се съблюдава спазването на принципа на пропорционалност, изведен като елемент на принципа на правовата държава. Ограничението на правото на собственост следва да е съразмерно на преследваната цел, и да не надхвърля необходимото за нейното постигане. Справедливият баланс между преследваната от закона легитимна цел и обхвата и интензитета на държавната намеса при ограничаване на правата на гражданите в обществен интерес зависи от много фактори, включително и от връзката между поведението на собственика на вещта и престъплението. На лицата, засегнати от намеса в правото им на собственост, следва да се предостави достатъчна възможност да изложат аргументите си пред компетентните органи за целите на ефективно оспорване на наложените мерки, с оглед тяхната законосъобразност, обоснованост или наличие на произвол. Този баланс е нарушен в разпоредбите на чл. 234г, ал. 3, чл. 242, ал. 8, чл. 280, ал. 4 и чл. 281, ал. 3 от НК. Въпреки че преследваната от закона цел – борба с посочените престъпления в разглежданите случаи от НК, е легитимна, средството, с което законодателят си е послужил, се явява изцяло непропорционално и несъразмерно, тъй като нарушава основен принцип на българското право – принципът за личната отговорност. В правовата държава се носи отговорност за лично виновно поведение и е недопустимо да бъде санкциониран някой за чужда вина. Макар оспорените части на атакуваните разпоредби да не са изрично формулирани като част от наказанието за извършеното престъпление (тъй като не са насочени към осъдения), те не се различават по последици от гражданскоправния ефект на наказанието конфискация, което съдът налага на осъденото лице, и затова те имат сходен санкционен характер по отношение на трето лице, нямащо процесуално качество в конкретното наказателно производство. Всички оспорени разпоредби от НК създават предпоставки за лишаване от собственост върху вещи със значителна стойност по отношение на лица, които с поведението си не са предизвикали вредните последици от престъпленията, поради което пряко нарушават конституционно защитеното право на частна собственост и са в противоречие с принципа на правовата държава.

Предмет на конституционното дело са разпоредбите на чл. 143, ал. 1, предл. второ от Закона за движение по пътищата и §63 от Преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за автомобилните превози. Собственикът физическо лице не може, съгласно оспорените разпоредби, да получи административно разрешение да ползва собствеността си, на посочените категории МПС, по предназначение, т.е. да участва с тези МПС в пътното движение по пътищата, отворени за обществено ползване за извършване на превоз за собствена сметка. С оспорените разпоредби се ограничава и възможността за физическо лице, собственик на МПС от категория M2,M3 и N3, да се разпорежда с този вид обекти на правото му на собственост . Конституционният съд намира, че разпоредбата на чл. 143, ал. 1, предл. второ ЗДвП и разпоредбата на §63 от Преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за автомобилните превози се явяват правна мярка, която засяга основното право на частна собственост неоправдано и по прекомерен начин и така излиза извън пределите на конституционно търпимата намеса на държавата в правото на частна собственост. Конституционният съд намира, че разпоредбите на чл. 143, ал.1, предл. второ от Закона за движение по пътищата и на §63 от Преходните и заключителните разпоредби от Закона за изменение и допълнение на Закона за автомобилните превози противоречат на чл. 4, ал. 1 и чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията.

Недопустимо е с решение на Народното събрание временно да се спира изпълнението на установени от Конституцията и развити в законите правомощия на президента, на изпълнителната власт, включително и когато Министерският съвет изпълнява функциите си в условията на чл. 111, ал. 3 от Конституцията, на други държавни органи, установени от Основния закон и на съдебната власт.

Промяната на материалния носител, върху който е отразен гласът на избирателя, не променя характера на избирателното право като пряко. Прозрачността на изборния процес е същностна характеристика на изборите в демократичното общество. Поради това разпоредбите относно гласуването с бюлетина за машинно гласуване следва да предвидят възможност за обществена проверка и контрол, включително наблюдението на изборния процес и на установяването на изборния резултат. Гласуването с бюлетина за машинно гласуване е въведено с приемането на ИК през 2014 г. (обн. ДВ, бр. 19 от 5.03.2014 г.). Въведено е като общ ред, прилаган към всички видове избори, равностойно на гласуването с хартиена бюлетина (чл. 206, ал. 2 ИК). Избирател, който гласува с бюлетина за машинно гласуване, не може да гласува с хартиена бюлетина (чл. 206, ал. 3 ИК). Уредбата на гласуването с бюлетина за машинно гласуване дава и необходимите гаранции, че самият избирател е в състояние да провери начина, по който електронната система регистрира неговия вот. Според чл. 212, ал. 4 и чл. 268, ал. 4 ИК след потвърждаване на избора системата отпечатва контролна разписка с отразения вот, която се пуска в специална кутия за машинното гласуване. Преди потвърждаването избирателят има възможност да възприеме на дисплея на устройството бюлетина, идентична с хартиената (чл. 268, ал. 2 ИК) и може да промени избора си (чл. 268, ал. 3 ИК). Противно на поддържаното в искането, както актът на гласуване, така и неговото отчитане от външна страна могат да бъдат наблюдавани и проверявани от самия гласоподавател, без това да изисква специални технически познания и умения. Поради това аргументацията в основата на Решението на Конституционния съд на Федерална република Германия от 3 март 2009 г. по дело 2 BvC 3/07 е неотносима към оспорената уредба на машинното гласуване в българския изборен закон. Хипотетичната възможност машините за гласуване да допускат софтуерни грешки или да бъдат манипулирани не дава основание за установяване на противоконституционност на законовите разпоредби, предмет на настоящото дело. Не може да служи като основание за установяване на противоконституционност на оспорените разпоредби и съмнението доколко отговорните за изборния процес държавни органи ще изпълнят предвидените в закона правомощия и дали в действителност ще бъдат произвеждани честни и демократични избори. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 6 и т. 7 от Конституцията и чл. 12, ал. 1, т. 6, т. 8 и т. 10 от Закона за Конституционен съд (ЗКС), споровете за законността на избора за президент и вицепрезидент и на избора на народен представител и на член на европейския парламент се решават от Конституционния съд в самостоятелно конституционно производство, различно от настоящото.

Оспорените от Висшия адвокатски съвет разпоредби са инкорпорирани в няколко закона за изменение и допълнение на ЗБН, приети в различно време, но същите формират нормен комплекс, подчинен на обща цел. Тази цел се извежда както от самото им съдържание, така и от мотивите на съответните проекти за закони и стенографските протоколи от обсъждането им в парламентарните комисии и в пленарна зала. Те са предназначени да осигурят набор от правни мерки и инструменти за попълване на масата на несъстоятелността на една точно определена банка, обявена в несъстоятелност, а именно КТБ. Това налага при преценка на конституционосъобразността им разпоредбите да бъдат анализирани в тяхната връзка, като се вземат предвид общата им цел и правни последици. Според Съда макар оспорените законови разпоредби да са насочени към осребряване на имущество и попълване на масата на несъстоятелността на КТБ, при което обявената в несъстоятелност банка формално юридически да притежава качеството на кредитор, те всъщност са в интерес не на самата банка, която съгласно чл. 7 ЗБН не подлежи на оздравяване, а на нейните кредитори, вкл. вложители, чиито вземания се изплащат в поредността, указана в чл. 94 от закона. Защитата на конкуриращ частен интерес, какъвто е този на вложителите и останалите кредитори на обявена в несъстоятелност търговска банка, не може да бъде легитимно основание за ограничаване или отнемане на конституционни права на други частноправни субекти. В този смисъл оспорените законови разпоредби накърняват по конституционно нетърпим начин гарантираното от Основния закон право на собственост в широкия смисъл на това понятие, разбирано като имущество изобщо, вкл. вземания, на длъжниците на тази банка, респ. техните универсални и частни правоприемници, така и нейните кредитори. Анализът на оспорените законови разпоредби обуславя извода, че без изключение те имат обратно действие, което според установената практика на Съда се определя като „същинско“, тъй като се преуреждат настъпилите правни последици от осъществили се в миналото юридически факти. За някои от тях тази ретроактивност се извежда по тълкувателен път от съдържанието им. Конституционно нетърпимо е, като нарушаващо принципа на правовата държава, законът да предвиди с обратно действие неблагоприятни правни последици за лицата, чието поведение е било съобразено с действащата нормативна уредба. В не по-малка степен накърнява правната сигурност въвеждането с обратна сила на основания за относителна недействителност на сделки, при чието извършване лицата са се доверили на действащото към този момент законодателство, което тогава не е предвиждало такива правни последици. Също така, съдът намира за конституционно нетърпимо закон да засяга доверието в публични регистри, каквито са Имотния регистър, респ. книгите за вписвания, и Централния регистър на особените залози, предназначени да обезпечат сигурността на гражданския оборот. Възстановяване по силата на закона на редовно заличени, въз основа на волеизявления на представляващите кредитора или влезли в сила съдебни решения обезпечения, при което същите се обявяват за противопоставими на всяко трето лице, което междувременно е придобило съответното имущество свободно от обезпечения, драстично накърнява правната сигурност и напълно обезсмисля идеята за поддържане на публични регистри, осигуряващи яснота, стабилност и сигурност относно притежанието, прехвърлянето и обременяването на правото на собственост. Същевременно тъкмо защото оспорените разпоредби се отнасят до едно конкретно производство по банкова несъстоятелност, като резултат те въздействат върху точно определени частноправни отношения, при което е конституционно нетърпимо държавата да се намесва в тях и да ги урежда по начин, който тя счита за справедлив и целесъобразен, облагодетелствайки едната страна във вреда на другата. Такова въздействие на държавата върху отношения между равнопоставени субекти, които отношения според българското законодателство се основават на принципите на автономия на волята и свобода на договарянето, е несъвместимо с правовата държава. Приемането от държавата в лицето на законодателния орган на оспорената законова уредба, нарушаваща по конституционно нетърпим начин основни правни принципи и законно придобити права, е предизвикано и от пасивното поведение на самата държава при упражняване на надзорните й функции за поддържане стабилността на банковата система. В правовата държава обаче е „конституционно недопустимо лошото управление да обосновава засягане и ограничаване на основни конституционни права на гражданите“ (Решение № 6 от 15.07.2013 г. по к. д. № 5 от 2013 г.).

Законовата уредба, по силата на която се създава нов орган – прокурор по разследването срещу главния прокурор или негов заместник и се изключва изцяло дейността му от вътрешноинституционалния контрол и от обхвата на надзора за законност и методическо ръководство, които главният прокурор осъществява върху дейността на всички прокурори, не отговаря на конституционно определената структура на прокуратурата с присъщите ѝ характеристики (чл. 126, ал. 1), не е съобразена с конституционните функции на главния прокурор (чл. 126, ал. 2) и не служи за реализиране на основната функция на прокуратурата – да следи за спазване на законността (чл. 127 от Конституцията). Конституционният съд застава на позицията, че вътрешноинституционалната характеристика на прокуратурата на Република България съответства на принципа на независимостта ѝ, закрепен в чл. 117 от Основния закон. Наличието на йерархичен контрол върху прокурорските актове в структурата на самата прокуратура не отнема от присъщите характеристики на независимостта ѝ, ако той остане в границите на правилното приложение на материалния и на процесуалния закон. Само тогава този контрол служи на законността и е в обхвата на чл. 117, ал. 2, изр. второ от Конституцията – подчинение на прокурорите само на закона. Така разбиран, контролът в рамките на прокуратурата е и гаранция срещу злоупотреба с процесуални права от страна на прокурорите, при упражняване на правомощията, в които е концентрирана изключителна държавна власт. Създавайки прокурор по разследването срещу главния прокурор или негов заместник с присъщите му характеристики да упражнява правата си автономно, без да е ограничен от установените законови механизми и гаранции за законосъобразност на неговите действия, законодателят е ограничил в конституционно недопустима степен приложимостта на принципа на независимост по чл. 117 от Конституцията в посочения смисъл. Конституционният съд приема, че цялостната уредба на фигурата на прокурора по разследването срещу главния прокурор или негов заместник не е съобразена с действащата конституционна рамка. Анализът на особените основни характеристики на статуса и правомощията на този нов орган обосновава извод, че той е замислен и създаден от законодателя като държавен орган с извънреден характер. Неговото съществуване не кореспондира нито с конституционния статус на главния прокурор (лицето, което той би следвало да разследва), нито с конституционния статус на прокурорите като носители на държавна власт. Правомощията му не съответстват с основни конституционни принципи и функции на конституционен орган, какъвто е главният прокурор. Въвеждането на такъв орган при действащия Основен закон е конституционно нетърпимо. Фигурата на прокурор по разследването срещу главния прокурор или негов заместник не би могла да бъде учредена без наличието на изрична конституционна уредба. Без промяна на Основния закон не може да се създаде държавен орган, който да бъде считан за част от прокуратурата, но същевременно да е изключен от общия ред за контрол в нейната вътрешна система, предвиден в Конституцията. Конституционният съд намира, че законовата уредба на статуса, функциите и мястото на прокурора по разследването срещу главния прокурор или негов заместник в структурата на прокуратурата, не е съобразена с нормативните предписания на чл. 117, чл. 119, чл. 126 и чл. 127 от Основния закон, в които са уредени основополагащите характеристики на съдебната власт (чл. 117), нейната структура (чл. 119) и специфичните основни положения относно структурата (чл. 126) и функциите и правомощията (чл. 127) на прокуратурата.

Конституционният съд намира, че законодателен подход, насочен към мотивиране на висококвалифицирани магистрати от органите на съдебната власт да се включат в управлението на съдебната система, принципно не е несъвместим с Конституцията, нито може дефинитивно да бъде отречен. Оспореното разрешение има своето оправдание във високите изисквания за избираемост спрямо членовете на Висшия съдебен съвет и на Инспектората към ВСС, натрупания значителен опит в процеса на практическо осъществяване на правомощията на тези органи и липсата на възможност за участие в конкурси за периода на мандата. Ето защо предвиждането на законови механизми за привличането в състава на Висшия съдебен съвет и на Инспектората към ВСС на мотивирани и висококвалифицирани съдии, прокурори и следователи е проява на законодателна целесъобразност и само за себе си не е противоконституционно. Свободата на парламента да уреди въпросите, свързани със същностните характеристики на съдебната власт, обаче не е безгранична. В случая парламентът трябва да се ръководи от принципа за независимост на съдебната власт, така че неговото ценностно установяващо значение да бъде гарантирано и по отношение на реда и начина, по който членове на Висшия съдебен съвет, главният инспектор и членове на Инспектората към ВСС с изтекъл или с прекратен на основание подадена оставка мандат, се връщат обратно в органите на съдебната власт. Прочитът на разпоредбите на чл. 28, ал. 1, изречение първо и на чл. 50, ал. 2 ЗСВ в оспорената им част дава основание да се приеме, че Висшият съдебен съвет е обвързан от молбата на вече бившия негов член, респ. на Инспектората към ВСС за възстановяване на друга равна, по степен на заеманата длъжност в органите на съдебната власт. В случая предписаният от законодателя автоматизъм на действие на съответните колегии на ВСС води до нарушаване на независимостта на съдебната власт (Решение № 2 от 2019 г. по к.д. № 2/2018 г.). В останалите атакувани разпоредби законодателят възприема различен подход, който е в унисон с принципа за независимост на съдебната власт. В тях е предвидена възможност, а не задължение за Висшия съдебен съвет да повиши бивш свой член, респ. член на Инспектората към ВСС с изтекъл или прекратен на основание подадена оставка мандат. Подходът на законодателя, възприет в разпоредбите на чл. 28, ал. 1, изречение второ и на чл. 50, ал. 1 ЗСВ, позволява да се постигне баланс между търсенето на механизми за привличане за членове на Висшия съдебен съвет и на Инспектората към ВСС на магистрати, притежаващи висок професионализъм, които са мотивирани да участват качествено и пълноценно в управлението на съдебната власт, и принципите за плановост, стабилност и предвидимост в дейността на органите на съдебната власт.

     Обявява за противоконституционни чл. 21 в частта „може да“; чл. 23, ал. 1, т. 4; чл. 24, ал. 1, т. 2 в частта „които имат просрочени публични задължения и/или са регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим“; чл. 29, ал. 2, т. 1 и 2 в частите им „и 4“, както и чл. 34, ал. 4 в частта „юридическите лица и едноличните търговци“ от Закона за политическите партии (обн., ДВ, бр. 28 от 1.04.2005 г., посл. изм. и доп., бр. 104 от 8.12. 2020 г.)        Обявява за противоконституционни чл. 162, ал. 1, т. 3, ал. 2, т. 3 и ал. 3, т. 3 в частта „юридически лица и еднолични търговци“ във всяка от трите разпоредби; чл. 168, ал. 1, т. 2 в частта „които имат просрочени публични задължения и/или са регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим“ и чл. 169, ал. 1 в частите „или юридическо“ и „или едноличен търговец“ от Изборния кодекс (обн., ДВ, бр. 19 от 5.03.2014 г., посл. изм. бр. 107 от 18.12.2020 г.)        Отхвърля искането в останалата част.

Правилото на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД е новост за българското гражданско право, тъй като, законодателят досега не е въвеждал абсолютна погасителна давност в отношенията между частноправни субекти. Законността, правната сигурност, предвидимостта и стабилността на правния ред са устойчиви характеристики на правовата държава, в какъвто смисъл Конституционният съд неведнъж се е произнасял. Проявление на правовата държава в материален смисъл е изискването за материалната справедливост. При засягане с ретроактивни законодателни мерки на придобити конституционни права тя се накърнява. Както неведнъж вече Конституционният съд се е произнасял, правото на частна собственост по чл. 17, ал. 3 от Конституцията включва имущественото право на вземане и възможността за неговото събиране. Законодателят, при упражняване на дейността си, е длъжен да се въздържа от предприемането на мерки, които влизат в противоречие с конституционния принцип за закрила на неприкосновеността на частната собственост. Правото на лицата, които са се поставили в ролята на длъжник чрез обедняването на други лица, техни кредитори, да бъдат забравени, да спрат да са „вечен длъжник“ не е конституционно право. Нормата, предмет на настоящото производство, третира неравно и с обратна сила, длъжниците физически лица и останалите длъжници, които не се ползват от привилегията на абсолютната давност. В по-добра позиция се поставят длъжниците, които са се възползвали от възможностите за забавяне принудителното събиране на дълговете им и умишлено са увредили кредиторите си от тези, които са спазили основополагащия за облигационното право принцип “Pacta sunt servanda”. Длъжникът не би следвало да може да черпи права от неправомерното си поведение. Налице е неравно третиране и по отношение на кредиторите на физически лица, които не са търговци и на физически лица, които са търговци.

Временното отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач и временното спиране от движение на пътно превозно средство на собственик за неплатени глоби противоречат на функциите и целите на принудителните административни мерки и на практика се превръщат в санкция за несъществуващо административно нарушение, което е в противоречие с принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Конституцията). С предвидените в оспорените разпоредби мерки законодателят заобикаля закона и предвидения в него ред за принудително изпълнение на публичните вземания за глоби, като предвижда санкция за неизпълнение на едно парично задължение, чрез която на практика ограничава упражняването на правото на гражданите да се придвижват свободно по територията на страната (чл. 35, ал. 1, изр. първо, предл. второ от Конституцията), да напускат нейните предели (чл. 35, ал. 1, изр. първо, предл. трето от Конституцията), а в хипотезата на чл. 171, т. 2, б. „к“ ЗДвП – сериозно засяга упражняването на правото на собственост (чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията). Всяко ограничаване на основни конституционни права на гражданите, което има за цел да компенсира неспособността на държавата да изпълнява задълженията си, е недопустимо в правовата държава. Обстоятелството, че държавата не може да изпълни задължението си по принудително събиране на наложените глоби, по никакъв начин не може да бъде основание за фактическо санкциониране на гражданите. Ограниченията на правото на свободно придвижване по територията на страната и на напускане на нейните предели биха имали легитимна цел по смисъла на чл. 35, ал. 1, изр. второ от Конституцията, ако те са необходими за приоритетна защита на друг конституционно значим интерес, подлежащ на конституционна закрила, при условие, че посочената в закона е действително преследваната от законодателя цел и ако в тези случаи ограничението на правата на гражданите е пропорционално на защитавания интерес, подлежащ на конституционна закрила. Той трябва да бъде свързан с националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на останалите граждани. Такъв интерес в конкретния случай липсва. По силата на оспорените разпоредби ограничението на основни права се осъществява по отношение на лица, чието поведение не засяга конституционно признатите в чл. 35, ал. 1, изр. второ от Основния закон ценности. Поради това мярката не съставлява подходящо и съразмерно средство за постигане на конституционно оправдана цел. С оспорената от омбудсмана разпоредба на чл. 171, т. 2, б. „к“ ЗДвП в противоречие с чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията се ограничава правото на собственика да ползва моторното превозно средство, тъй като то се спира от движение, без това ограничение на правата му да се основава на социално оправдана приоритетна защита на каквито и да е други ценности от конституционен порядък. Оспорената разпоредба позволява ограничаване упражняването на правото на собственост и на съсобственика – недлъжник. Административната принуда в тази хипотеза се прилага и по отношение на съсобственик, който не е отговорен нито за нарушението, което е основание за наложената глоба, нито за нейното неизплащане в срок. В тези случаи се нарушава принципът на личната отговорност, което е допустимо само по изключение и при призната от правото необходимост да се поправят причинени вреди.

Основният закон възлага на НС осъществяването на законодателната дейност и парламентарен контрол, ядро на парламентарното управление, като предвижда и редица гаранции за ефективното функциониране на парламента и отстояване на конституционно установената форма на държавно управление, както и допълнителни гаранции за това в кризисни условия (чл. 64, ал. 2, чл. 84, т. 12 от Конституцията). Ясна е волята на учредителната власт да гарантира необходимите условия парламентът да продължи да упражнява функциите си независимо от възможните кризисни периоди в управлението на държавата. С Решението от 6 ноември 2020 г. е въведено дистанционно по електронен път участие в пленарни заседания на НС на народни представители, които са поставени под задължителна изолация или карантина поради COVID–19 с акт на орган по чл. 61 от Закона за здравето. С него е търсено разрешение на конкретен временен проблем, свързан с наложени на народни представители ограничителни мерки (задължителна изолация или задължителна карантина), като преследваната цел е да се създаде правна възможност тези народни представители да продължат да участват пряко, лично макар и виртуално в пленарните заседания в кризисни условия, различни от извънредното положение. Конституционният законодател е предоставил регламентарна автономия на НС по отношение на подробното изработване на правилата за неговата дейност и организацията и избора на неговите вътрешни органи, както и относно приложимите техники и средства за осъществяване на неговата дейност при съблюдаване на конституционно установените параметри. Разпоредбата на чл.81, ал. 3 от Конституцията предписва гласуванията, в които участват народните представители, да се осъществяват "лично и явно, освен когато Конституцията предвижда или НС реши то да бъде тайно". Други изисквания Конституцията не поставя. Няма принципни различия в смисъла, който се влага в думата „лично“ в общоговоримия и в юридическия език, защото и в двата случая той е свързан „с участието на самия човек“ („Български тълковен речник“, БАН, С., 2003 г, стр. 421). Личното гласуване е акт на лично действие – личен акт, чрез който народният представител изразява „непосредствено, свободно и независимо лична воля в съответствие със своята съвест и убеждения“. Съдът посочва още, че изискването за „лично и явно гласуване“ е свързано и с правото на избирателя „да знае каква е личната позиция на избраника по всеки обсъждан и приеман от парламента акт, гаранция за което е именно личното участие на народните представители в гласуването“. Затова и конституционната норма въздига изискването за „лично и явно“ гласуване, при което „явно“ също следва да се разбира с книжовното му значение на „открито; пред погледа на хората“ („Български тълковен речник“, БАН, С., 2003 г., стр. 1090). Предвидения в оспорваното решение ред за гласуване и използваните технически средства и технологии позволяват сигурно и категорично да се установи дали самоличността на народния представител, ползващ онлайн платформата, съвпада с тази на народния представител, регистриран по надлежния ред за участие в пленарното заседание, поради което конституционното изискване за „лично“ участие следва да се приеме за изпълнено. Конституцията не урежда изрично мястото на провеждане на парламентарните заседания. Това е суверенно право на Народното събрание, което в своя правилник или с отделно решение определя мястото на пленарните заседания, включително в хипотезите на кризисна ситуация от вида на извънредна епидемична обстановка или друго изключително обстоятелство, за които липсва обща уредба в ПОДНС. Конституцията не налага забрани или стандарти за използване на различни технологични платформи в дейността на държавните институции, вкл. конституционно установени органи. Оспорените правила на решението не нарушават установените конституционни изисквания за лично и явно гласуване. Правилата, приети с оспореното решение, имат временен характер. Периодът на тяхното приложение е обвързан с периода на съществуване на извънредната епидемична обстановка и опасността за живота и здравето на гражданите, предвид реалния риск от заболяване. Изключено е приложението на оспореното решение при обичайните условия на организация и дейност на парламента и правилата, установени с него не заместват общите правила на парламентарния процес по смисъла на Конституцията и ПОДНС. Правилата се прилагат по еднакъв начин към всички народни представители, поставени в задължителна изолация или карантина, без да въвеждат привилегии или предимство, съответно изключение за определени народни представители или парламентарни групи. При какви обстоятелства, време и обхват по отношение на народните представители ще се приложат правилата за дистанционно участие по електронен път в пленарните заседания са въпроси, които Народното събрание има суверенното право да решава, отчитайки особеностите на всеки отделен случай, като държи сметка за гарантиране на конституционно изискуемия минимум представителност при провеждане на заседанията на Народното събрание като реализация на политическото представителство. Конституционният съд също следва разбирането, че нарушаването на процедурни правила, въведени с ПОДНС, само по себе си не може да бъде основание разпоредба на приет закон или решение да бъде обявена за противоконституционна.

Bъзмoжнocттa opгaнитe нa MBP дa имaт дocтъп дo тpaфични дaнни зa мecтoнaxoждeниe, cъбиpaни oбщo и нeизбиpaтeлнo зa пepиoд oт шecт мeceцa, oтнocимa и ĸъм ocпopeнaтa paзпopeдбa нa чл. 251б, aл. 2, изpeчeниe тpeтo от Закона за електронните съобщения, във вpъзĸa c чл. 61 от Закона за здравето, ce явявa нecъpaзмepнa в ĸoнтeĸcтa нa oбщecтвeнитe oтнoшeния, ĸoитo peгyлиpa. Te пo дeфиниция ca cвъpзaни c oпpeдeлeн и oгpaничeн пepиoд oт вpeмe, ĸoйтo в oбщитe cлyчaи e знaчитeлнo пo-ĸpaтъĸ oт oбщo пpeдвидeния шecтмeceчeн cpoĸ, a имeннo: дoĸaтo тpae зaдължитeлнaтa изoлaция и/или лeчeниeтo нa cъoтвeтнoтo лицe (a тя ce oпpeдeля oт paзлични здpaвни opгaни, извъpшили диaгнocтициpaнe и пpeдпиcaли cъoтвeтeн peжим и лeчeниe). B oбcъждaнaтa xипoтeзa, oтнacящa ce дo инфeĸциoзнитe бoлecти и oбщecтвeнoтo здpaвe, зa нyждитe нa пpинyдитeлнoтo “дoвeждaнe“ нa oтĸлoнилитe ce oт зaдължитeлнa изoлaция или лeчeниe, дocтъпът дo дaннитe нa тeзи лицa нe cлeдвa дa ce oбвъpзвa c oбщия cpoĸ oт шecт мeceцa, a дa ce дoпycĸa caмo зa вpeмeтo oт мoмeнтa нa нaлaгaнe нa бoлничнoтo лeчeниe и/или зaдължитeлнaтa изoлaция зaнaпpeд, дo мoмeнтa нa oтпaдaнe нeoбxoдимocттa oт зaдължитeлнa изoлaция, cъoтвeтнo дo излeĸyвaнe нa бoлния, въз ocнoвa нa пpeдcтaвeнa oт здpaвнитe opгaни нaдeжднa, нo в cъщoтo вpeмe и чyвcтвитeлнa инфopмaция зa ĸoнĸpeтнoтo здpaвocлoвнo cъcтoяниe нa дaдeнo лицe, ĸoятo нe cлeдвa дa cтaвa oбщecтвeнo дocтoяниe бeз нeгoвo cъглacиe. Неприемлив е законодателен подход, при който към обща регламентация се включва чрез препращане и такава, която има предмет, чието естество изисква самостоятелна, отделна уредба, предполагаща съобразяване с неговата специфика. B cлyчaя oбщoтo и нeизбиpaтeлнo зaпaзвaнe нa тpaфични дaнни пo oтнoшeниe нa вcичĸи лицa зa cpoĸ oт пoлoвин гoдинa, пpи нeoтчитaнe ocoбeнocтитe нa ĸoнĸpeтнитe мeдицинcĸи цeли, зacягaщи caмo oпpeдeлeн, oгpaничeн ĸpъг лицa и пocтижими в cpoĸoвe, дaлeч пo-ĸpaтĸи oт шecт мeceцa, e ĸoнcтитyциoннo нeтъpпимo, зaщoтo влизa в ĸoлизия c пpинципa нa пpoпopциoнaлнocт, ĸaтo измepeниe нa пpaвoвaтa дъpжaвa – eфeĸтът нa пoлзaтa зa пpиopитeтнo зaщитeни интepecи нa oбщecтвoтo тpябвa дa e пpoпopциoнaлeн нa нeгaтивнитe пocлeдици зa cтaтyca нa cyбeĸтитe нa oгpaничaвaнoтo пpaвo. Taĸa oпpeдeлeният oт зaĸoнoдaтeля cpoĸ ce явявa нecъpaзмepнo дълъг, a ĸpъгът лицa, чиитo тpaфични дaнни пoдлeжaт нa cъxpaнeниe и дocтъп – пpeĸaлeнo oбшиpeн, чyвcтвитeлнo нaдxвъpлящи cтpoгo нeoбxoдимoтo зa пocтигaнe нa дефинираните мeдицинcĸи цeли. Πpaвoтo нa личeн живoт нe ce явявa пpивилeгия caмo зa пepиoди, ĸoгaтo вpeмeнaтa ce xapaĸтepизиpaт c oтнocитeлнo cпoĸoйcтвиe и нeпpoтивopeчивocт, нo и зa тaĸивa – в ycлoвия нa ĸpизи, дoĸoлĸoтo във вcяĸa ĸpизa нaмecaтa тpябвa дa бъдe, ĸaтo ĸoнcтитyциoнeн импepaтив, пpoпopциoнaлнa и cтpoгo нeoбxoдимa. Зaтoвa дocтъпът дo тpaфични дaнни зa мecтoпoлoжeниe зa цeлитe нa пpoтивoдeйcтвиe нa пaндeмиятa в aтaĸyвaния нopмeн ĸoмплeĸc e ypeдeнa в нecъoтвeтcтвиe c Koнcтитyциятa.

Както се е произнасял при подобни случаи при изменение и допълнение на закон (Решение № 9/2018 г. на по к. д. № 5/2017 г.; Решение № 14/2018 г. по к. д. № 12 /2017 г.; Определение № 2/2018 г. по к. д. № 5/2018 г., Определение № 1/2019 г. по к. д. № 1/2019 г., Определение № 2/2019 г. по к. д. № 11/2018 г. и др.), Конституционният съд следва да отклони искането на пленума на ВКС като недопустимо и да прекрати производството по делото. След изменението разпоредбата на чл. 28, ал. 1 ЗСВ има ново съдържание и смисъл, като така се внася нов предмет на делото, какъвто не е поискан от вносителя и с какъвто не е сезиран Конституционният съд. Разглеждането на така изменената разпоредба означава съдът да се самосезира, което е недопустимо.

Определеният в оспорения израз на чл. 208, ал. 1 от Закона за устройство на територията срок от 15 години за започване на отчуждителното производство за имоти, отредени по влезлия в сила подробен устройствен план за озеленени площи по чл. 61, ал. 4 ЗУТ, противоречи на легитимните правни очаквания и създава правна несигурност, което противоречи на принципа на правовата държава. Този срок е несъразмерно дълъг и съществено надхвърля необходимото за постигане на дефинираните цели - не е налице сериозно оправдание за наложителност на толкова дълъг период, за започване на отчуждителните производства по Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост за имоти, отредени по влезлия в сила подробен устройствен план за озеленени площи по чл. 61, ал. 4 ЗУТ. Когато достъпът до съдебна защита по отношение на определени административни актове се стеснява, законодателната целесъобразност не се ограничава, а необжалваемостта не може да засяга реализацията на основните права и свободи на гражданина, освен ако не се налага за защитата на висши конституционни ценности, свързани с особено важни интереси на обществото. В случая преграждането на пътя към съдебно обжалване на общите устройствени планове е лишено от конституционна легитимност, тъй като не е обусловено от висша конституционна ценност, в името на която правото на защита да отстъпи.

Правомощието на Висшия адвокатски съвет да сезира Конституционния съд съгласно чл. 150, ал. 4 от Конституцията е ограничено до отправяне на искания за установяване на противоконституционност на закон само при нарушаване на права и свободи на гражданите. Редакцията на разпоредбата е идентична с тази на ал. 3, отнасяща се до омбудсмана. Правото на Висшия адвокатски съвет – като един от висшите органи на адвокатурата – и на омбудсмана да се обръщат към конституционната юрисдикция съответства на функцията на омбудсмана и на адвоката на независими и самостойни защитници на правата и свободите на гражданите. Между функциите на омбудсмана и на Висшия адвокатски съвет има и съществени разлики. Съгласно чл. 91а от Конституцията, разглеждан във връзка с чл. 2 от Закона за омбудсмана, той е обществен защитник и неговата основна дейност е да се застъпва за правата и свободите на гражданите, когато те се засягат или нарушават с действие или бездействие на държавните или общинските органи и техните администрации, както и от лицата, на които е възложено да предоставят публични услуги, и от частноправни субекти. От друга страна според чл. 134, ал. 1, изр. 2 от Конституцията адвокатурата подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси, макар в искането да е посочено, че адвокатурата „е призвана да брани правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица по силата на чл. 134 от Конституцията”. Ролята на омбудсмана и на Висшия адвокатски съвет по отношение на правата и свободите на гражданите предполага възможност да сезират Конституционния съд, когато смятат, че със закон се накърняват основни права и свободи на гражданите. Конституционният съд в своята практика посочва, че това са закрепените в Конституцията права, които са всеобщи, неотменими и присъщи на всички граждани в това им качество. Тъй като конституционният законодател е определил компетентността на омбудсмана и на Висшия адвокатски съвет по чл. 150, ал. 3 и 4 от Конституцията в съответствие с ролята им в защита на правата на гражданите, същата компетентност не следва да се разпростира по тълкувателен път до защитата на интереси, за които тези органи не са призвани да се застъпват. Въпреки че правото на омбудсмана и на Висшия адвокатски съвет по чл. 150, ал. 3 и 4, е важен коректив на липсата на индивидуална конституционна жалба и осигурява своеобразен достъп на гражданите до конституционно правосъдие, то не може да се разширява по пътя на тълкуването извън неговото естество и да се превръща във възможност за отстояване на конкретни частни интереси. Като е очертал рамки на компетентността на омбудсмана и на Висшия адвокатски съвет и е предвидил критерии за упражняването ѝ, конституционният законодател им е предоставил сезиращи правомощия, съответстващи на техните специфични конституционно предвидени функции и поради това по-ограничени от сезиращите правомощия на другите субекти, предвидени в чл. 150 от Конституцията. Поради принципната невъзможност лотарийни игри да се провеждат от частни лица в качеството им на граждани, забраната на чл. 4, ал. 3 ЗХ и свързаните с нея разпоредби засягат единствено стопанската дейност на търговците, опериращи на съответния пазар и тези, имащи желанието да навлязат на него. Поради това оспорените разпоредби имат регулативно въздействие изцяло по отношение на търговски отношения в сферата на хазарта и не се отнасят до правата и свободите на гражданите. Въпросът за изплащането на печалбите от лотарийните игри не е пряко относим към оспорваната уредба и следователно е без значение за предмета на настоящото конституционно производство.

ОТХВЪРЛЯ искането на тричленен състав на Върховния административен съд и искането на 63-ма народни представители от 44-тото Народно събрание за установяване на противоконституционност на чл. 42, ал. 1, т. 5 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (обн., ДВ, бр. 77 от 17.09.1991 г., последно изм., бр. 70 от 7.08.2020 г.).

1. По въпрос първи от тълкувателното питане - Припокрива ли се по съдържание понятието „държавна измяна", използвано в чл. 103, ал. 1 от Конституцията, с престъпленията, визирани в Глава първа "Престъпления против Републиката", Раздел I "Измяна" от Особената част на Наказателния кодекс ? Съдържанието на понятието „държавна измяна" по чл. 103, ал. 1 от Конституцията не е тъждествено със съдържанието на понятието „измяна" по смисъла на Раздел I, Глава първа от Особената част на Наказателния кодекс. Като „държавна измяна" следва да бъдат разбирани и други престъпления против Републиката, които държавният глава би могъл да осъществи при изпълнение на конституционно възложените му функции. 2. По втори въпрос от тълкувателното питане - Каква е разликата между използваните в чл. 103, ал. 1 от Конституцията понятия „държавна измяна" и „нарушение на Конституцията" като основания за ангажиране на отговорността на президента и вицепрезидента за действия, извършени при изпълнение на техните функции ? Понятието „държавна измяна" винаги изисква осъществяването на съставомерна престъпна дейност против Републиката. Понятието „нарушение на Конституцията" обхваща нарушения при изпълнение на функциите на президента или вицепрезидента, които нямат престъпен характер, както и такива, които са съставомерни деяния. Конкретната преценка, дали „държавна измяна“ или „нарушение на Конституцията“ обосновават отговорност на президента или вицепрезидента се прави единствено от Народното събрание, което само̀ решава дали да повдигне обвинение и след това - от Конституционния съд, когато упражнява правомощието си по чл.103, ал.3 от Конституцията. 3. По трети въпрос от тълкувателното питане - Понятията „държавна измяна" и „нарушение на Конституцията", използвани в чл. 103, ал. 1 от Конституцията, включват ли в съдържанието си и извършване на престъпления извън съставите на Глава първа "Престъпления против Републиката " от Наказателния кодекс ? Понятието „държавна измяна“ не включва в съдържанието си извършване на престъпление извън съставите на престъпленията против Републиката. Понятието „нарушение на Конституцията“ може да включва в съдържанието си и извършване на нарушения, които са престъпления, но различни от престъпленията против Републиката. 4. По четвърти въпрос от тълкувателното питане - Изразът „не може да бъде възбудено наказателно преследване", използван в чл. 103, ал. 4 от Конституцията, ограничава ли се само до действия с процесуален характер? Възбуждането на наказателно преследване е дейност на органите на досъдебното производство по формулиране на твърдение срещу конкретно лице, че е извършило конкретно престъпление. Изразът „не може да бъде възбудено наказателно преследване“, използван в чл. 103, ал. 4 от Конституцията означава, че срещу президента и вицепрезидента не могат да бъдат извършвани действия с процесуален и извънпроцесуален характер, които могат да доведат до реализиране на наказателна отговорност и които пряко засягат техните лични права и свободи. 5. По въпрос пети от тълкувателното питане - Изразът „не може да бъде възбудено наказателно преследване", използван в чл. 103, ал. 4 от Конституцията, включва ли забрана да бъде образувано наказателно производство, когато се открият данни за евентуална престъпна дейност на президента и вицепрезидента ? При откриване на данни за престъпна дейност на президента или вицепрезидента забраната да бъде възбудено наказателно преследване не препятства започването на наказателно производство. 6. По шести въпрос от тълкувателното питане - Изразът „не може да бъде възбудено наказателно преследване", използван в чл. 103, ал. 4 от Конституцията, означава ли забрана за извършване на действия с процесуален характер по вече образувано наказателно производство, по което се разкрият данни за престъпна дейност на президента или вицепрезидента ? По вече образувано наказателно производство имунитетът на президента и на вицепрезидента изключва извършването на такива процесуални действия, които са насочени срещу тях и пряко засягат техни лични права и свободи. Други действия по разследването могат да бъдат извършвани без ограничение.

Конституционният законодател възлага на Министерския съвет правомощието да ръководи и осъществява вътрешната политика на страната, както и да осигурява обществения ред и националната сигурност (чл. 105, ал. 1 и ал. 2). Това правомощие трябва да бъде реализирано винаги в съответствие с Конституцията и законите на страната. Съгласно чл. 3 ЗЗ държавната здравна политика се ръководи и осъществява от Министерския съвет, а министърът на здравеопазването ръководи националната система за здравеопазване и осъществява контрол върху дейностите по опазване здравето на гражданите (чл. 5 ЗЗ). Изцяло в рамките на тези функции е предоставената в чл. 63, ал. 2 ЗЗ компетентност на Министерския съвет да обявява „извънредна епидемична обстановка“ по предложение на министъра на здравеопазването. Това кризисно положение може да бъде обявено само при точни и ясни законови параметри. На първо място, извънредната епидемична обстановка може да се обяви само в предвидения в ЗЗ случай – при непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите от епидемично разпространение на заразна болест по чл. 61, ал. 1 с цел защита и опазване живота и здравето на гражданите. При това заразната болест, чието епидемично разпространение може да обуслови обявяване на извънредна епидемична обстановка, е изрично посочена в закона, което не позволява на изпълнителната власт свободно да упражнява това правомощие, при която и да е заразна болест. На второ място, обявяването на извънредна епидемична обстановка от Министерския съвет е резултат на последователното осъществяването на следните предпоставки: 1) извършване на оценка на съществуващия епидемичен риск от главния държавен здравен инспектор; 2) предложение на министъра на здравеопазването до Министерския съвет въз основа на тази оценка за обявяване на извънредна епидемична обстановка и 3) постановяване на решение на Министерския съвет за обявяване на извънредна епидемична обстановка за определен период от време. В чл. 63, ал. 3 ЗЗ законодателят не е уредил формално предпоставките за обосноваване на „непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите“ (както се твърди в искането), а чрез формулирането им в закона е спазил изискването за предвидимост при упражняването на правомощията на органите на изпълнителната власт. В случая именно изрично посочените в т. 1-8 на тази разпоредба критерии ограничават изпълнително-разпоредителния орган от евентуален произвол, предвид изричната норма на чл. 169 АПК, регламентираща проверка от съда и на дискреционната компетентност на органа и съобразно тези критерии. По този начин законодателят е предвидил още по-строго и сигурно условие – специални изрични критерии в закона за наличието на „непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите“, като е ограничил дискреционната компетентност на Министерския съвет в още по-голяма степен. Така по ясен и недвусмислен начин в закон са уредени хипотезите (предпоставките), при които е възможно и допустимо ограничаване упражняването на правата на гражданите. Основанието, на което основните права на гражданите могат да бъдат ограничавани, е установено със закон, в рамките на предвиденото в Конституцията ограничение, ограничаването е временно, преследва легитимна цел – да бъде съхранен човешкият живот и здравето на гражданите, и е от общ интерес – належаща обществена нужда от опазване на народното здраве. Дадената възможност в чл. 63, ал. 4-7 ЗЗ за ограничаване упражняването на определени права съответства на принципа на пропорционалност, тъй като с оспорените разпоредби не се надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигане на легитимните цели, преследвани от разглежданата правна уредба. Ограниченията при упражняването на някои права на гражданите, предвидени в чл. 63, ал. 5 и ал. 6 ЗЗ, са необходими с цел ограничаване разпространението на заразната болест и нейното овладяване и са съразмерни на преследваната цел – опазване на живота и здравето на гражданите. Правото на свободно придвижване, икономическата свобода и правото на труд не са абсолютни и отстъпват пред необходимостта да се осигури постигането на приоритетната цел – гарантиране на живота и закрила на здравето на гражданите. Държавната интервенция тук е не само конституционно търпима, тя е обществено потребна и социално оправдана от легитимната цел на закона (Решение № 8/2016 г. по к. д. № 9/2015 г.). Закрилата на здравето на гражданите като публично благо е без съмнение легитимната, конституционно дефинирана (чл. 52, ал. 3, предл. първо от Конституцията) цел на ЗЗ (чл. 1 и чл. 2). Решението на Министерския съвет за обявяване на извънредна епидемична обстановка, както и заповедите на министъра на здравеопазването и на директора на съответната регионална здравна инспекция за въвеждане на временни противоепидемични мерки подлежат на контрол по реда на АПК. По този начин съдебната власт по време на извънредна епидемична обстановка изпълнява конституционните си задължения да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (чл. 117 от Конституцията), като съдилищата осъществяват контрол за законност на актове и действия на административните органи (чл. 120 от Конституцията). Изпълнявайки тази си функция и осъществявайки ефективен съдебен контрол, съдебната власт и по време на извънредна епидемична обстановка продължава да бъде гарант за правата на човека и тяхното пропорционално ограничаване. Законодателната, изпълнителната и съдебната власти запазват конституционните си функции при обявена извънредна епидемична обстановка.

     Надзорът за законност и методическото ръководство върху дейността на всички прокурори, осъществявани от главния  прокурор  по смисъла на  чл. 126, ал. 2 от Конституцията, не включват случаите, когато прокурор извършва проверки, разследвания и други процесуални действия по сигнали срещу главния прокурор.

Конституцията не указва реда, начина, принципите и системата на упражняването и практическото прилагане на правото на обществено осигуряване и социално подпомагане. Преценката за това е оставена на законодателя, който следва да уреди по целесъобразност социалния модел в страната при зачитане на нормите и принципите на Основния закон. Изваждането на института на социалните услуги от предметния обхват на Закона за социалното подпомагане (ЗСП) и уреждането им в отделен Закон за социалните услуги (ЗСУ) е въпрос на законодателна целесъобразност и само по себе си не противоречи на Конституцията. Оспореният закон не съдържа текстове, чрез които да се създават условия за принудително или недобросъвестно предоставяне на социални услуги. Изискването социалните услуги да се заплащат не е противоконституционно, тъй като Конституцията, не налага те да се предоставят на гражданите безплатно. Освен това чл. 103 и 104 ЗСУ въвеждат отклонения от принципа на възмездност, предвиждайки безплатни социални услуги за широк кръг уязвими лица. Що се отнася до резидентната грижа за деца, тя е мярка за закрила, към която се прилага Законът за закрила на детето, неоспорен с настоящото искане. Резидентната грижа като социална услуга може да се предоставя задължително само като мярка за закрила на детето при спазването на процедурата уредена в Закона за закрила на детето и при задължителен съдебен контрол. Предоставянето на възможност на частни лица да извършват социални услуги не противоречи на Конституцията, тъй като тези дейности не попадат в изключителния домен на държавата, а децентрализацията на сектора е извършена със закон при спазване на принципа на пропорционалност. В такъв случай възможността частните доставчици да финансират собствените си услуги и да ги предоставят срещу възнаграждение е напълно логична и не противоречи на Конституцията. Законът предвижда достатъчно гаранции за законосъобразното извършване на социални услуги и спазването на правата на гражданите от частните доставчици. Участието им в планирането, разработването и провеждането на държавната и местната политика в областта утвърждава принципа на демократичната държава. Правото на доставчици, регистрирани по законодателството на друга държава членка на ЕС или ЕИП, да предоставят социални услуги временно и на българска територия без необходимост от лиценз, е въведена в изпълнение на задълженията на Република България, произтичащи от членството ѝ в ЕС и не противоречи на Конституцията. По отношение на уредбата на ползването на социални услуги от лица, поставени под запрещение, ЗСУ гарантира правото им на лична свобода и неприкосновеност по чл. 30, ал. 1 от Конституцията, като изисква желанията и потребностите им да бъдат взети предвид при преценката дали да им се предостави социална услуга. Разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗСУ въвежда ограничение в информираността на родителите на деца над 14 години, което влиза в противоречие с правото им да отглеждат и възпитават децата си по чл. 47, ал. 1 от Конституцията. Правото на доставчиците по чл. 81 ЗСУ да изискват и кореспондиращото задължение на широк кръг лица, да им предоставят практически неограничени по вид и обем данни за потребителя на социалната услуга, представлява прекомерна намеса в правото на личен живот и защита на личните данни по чл. 32 от Конституцията. Член 116, ал. 1, т. 3 и 7 ЗСУ, които оправомощават компетентните органи да посещават лицата, които ползват социални услуги в домашна среда, и да получават от тях информация, без да посочват като изискуемо условие съгласието на ползвателите, представляват недопустимо навлизане в личното им пространство, поради което Конституционният съд приема, че двете разпоредби не са в съответствие с чл.32, ал.1 от Конституцията. Отношенията в социалната сфера са динамични и променящи се, което прави невъзможно концентрирането на цялата им уредба в Закона за социалните услуги. Поради това законодателят е свободен да възложи на изпълнителната власт да допълни и конкретизира законовата уредба в областта на социалните услуги, като предвиди допустимите рамки на правителствена намеса.

   Отхвърля искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на чл. 102, ал. 4 от Закона за данък върху добавената стойност (обн., ДВ, бр. 63 от 4.08.2006г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 52 от 9 юни 2020г.)

         1.     По тълкувателен въпрос № 1:            Разпоредбата на чл. 121, ал. 4 от Конституцията изисква всички съдебни актове да бъдат мотивирани. Съдебният акт е мотивиран, когато са известни съображенията за постановяването му.            2.     По тълкувателен въпрос № 4:            Немотивираният съдебен акт създава конституционно нетърпимо положение. Определянето на вида и тежестта на този порок и неговите правни последици се уреждат в процесуалните закони.            3. Отклонява искането на пленума на Върховния административен съд по другите тълкувателни въпроси.

     Отхвърля искането на омбудсмана на Република България за обявяване за противоконституционни на чл. 10а и чл. 17а, ал. 2 от Закона за устройството на Черноморското крайбрежие (обн., ДВ, бр. 48 от 2007 г.; посл. изм. ДВ бр. 21 от 13. 3. 2020 г.) и § 9 от Закона за изменение и допълнение на Закона за устройството на Черноморското крайбрежие (обн. ДВ, бр. 56 от 16. 7. 2019 г.).

     Отхвърля искането на омбудсмана на Република България за обявяване противоконституционност на чл. 14, ал. 2 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги (обн., ДВ, бр.18 от 25.02. 2005г., последно изменение и допълнение ДВ, бр.77 от 18.09.2018 г.).

     ОТХВЪРЛЯ искането на състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 142, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (обн. – ДВ, бр. 30/11.04.2006 г.; посл. изм. и доп., бр. 44/13.05.2020 г.).

Обявените за противоконституционни ненормативни актове – закони във формален смисъл, решения на Народното събрание и укази на президента – са невалидни от приемането или издаването им. По отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Народното събрание урежда правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон. Решението на Конституционния съд, с което закон, изменящ или отменящ действащ закон, се обявява за противоконституционен, няма възстановително действие.

След образуването на к.д. 17/2018 г. са наново изменени и/или допълнени чл. 47, ал. 4 и 7 – 10; чл. 50, ал. 4; чл. 62, ал. 2; чл. 73; чл. 105, ал. 2 и чл. 106а, ал. 4 от Закона за лечебните заведения (обн., ДВ, бр. 62 от 1999 г.; посл. изм. ДВ, бр. 101 от 27.12.2019 г.); чл. 12, т. 4 от Закона за съсловната организация на магистър-фармацевтите (обн., ДВ, бр. 75 от 2006 г.; посл. изм. и доп. ДВ, бр. 64 от 13.08.2019 г.);чл. 259, ал. т. 4 от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина (обн., ДВ, бр. 31 от 2007 г.; посл. изм. ДВ, бр. 64 от 13.08.2019 г.); чл. 82, ал. 3 от Закона за здравето (обн., ДВ, бр. 70 от 2004 г.; посл. изм. ДВ, бр. 101 от 27.12.2019 г.) и чл. 19, ал. 7, т.18, чл. 45, ал. 10, ал. 21, ал. 23 от Закона за здравното осигуряване (обн., ДВ, бр. 70 от 1998 г.; посл. изм. ДВ, бр. 101 от 27.12.2019 г.). С тяхното изменение и/или допълнение правните им последици се прекратяват, каквато е целта и на оспорването. Промяната им води до липса на предмет на конституционното дело в тази част и искането за установяване на противоконституционност на посочените разпоредби следва да се отклони. Не е налице основание за противоконституционност за оспорените разпоредби на § 11, § 12, § 14, § 15, § 16, § 17, § 18, § 19, § 20, § 21, § 22, § 23, и § 24 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за бюджета на Националната здравноосигурителна каса за 2019 г. С тях не се извършват промени в закони, поради което тяхното оспорване следва да се отхвърли. По отношение на останалите оспорени разпоредби при проведеното гласуване, не се постигна изискуемото по чл. 151, ал. 1 от Конституцията и чл. 15, ал. 2 от Закона за Конституционен съд мнозинство от гласовете на повече от половината съдии от състава на съда (най-малко 7 гласа), поради което искането се отхвърля.

Конституционният съд намира, че отмяната на оспореното решение - предмет на конституционното дело, води до отпадане на предмета, както и на правния интерес от разглеждането на искането по същество. Поради това и съгласно разпоредбите на чл. 19 от Закона за Конституционен съд и на чл. 25, ал. 2 и чл. 26, ал. 1 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд искането на президента следва да бъде отклонено, а производството по делото - прекратено.

ОТХВЪРЛЯ искането на президента на Република България за установяване на противоконституционност и за несъответствие с чл. 1, изр. 2 от Протокол 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и с чл. 17, пар. 2 от Всеобщата декларация за правата на човека на чл. 396, ал. 1, т. 1 в частта „или обект с национално значение по смисъла на Закона за устройство на територията“ от Закона за държавната собственост (Обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г., поел. изм., ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.). ОБЯВЯВА за противоконституционна разпоредбата на чл. 42а, ал. 3 от Закона за държавната собственост (Обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г., поел. изм., ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.).

     Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл.25з, ал.2 от Закона за защита на личните данни (създаден с § 26 от ЗИД на ЗЗЛД, обн. ДВ, бр. 17 от 26 февруари 2019 г.).

Допуска до разглеждане по същество искането на президента на Република България за установяване на противоконституционност на: 1) чл. 21, чл. 23, ал. 1, т. 4, чл. 24, ал. 1, т. 2 в частта „които имат просрочени публични задължения и/или са регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим“, чл. 29, ал. 2, т. 1 и 2 в частта „и т. 4“, както и на чл. 34, ал. 4 в частта „юридическите лица и едноличните търговци“ от Закона за политическите партии (обн., ДВ, бр. 28 от 1.04.2005 г., посл. изм. и доп., бр. 60 от 30.07.2019 г.); 2) чл. 162, ал. 1, т. 3, ал. 2, т. 3 и ал. 3, т. 3 относно думите „юридически лица и еднолични търговци“, чл. 168, ал. 1, т. 2 в частта „които имат просрочени публични задължения и/или са регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим“ и чл. 169, ал. 1 относно изразите „или юридическо“ и „или едноличен търговец“ от Изборния кодекс (обн., ДВ, бр. 19 от 5.03.2014 г., посл. изм., бр. 61 от 2.08.2019 г.).

            ДОПУСКА за разглеждане по същество искането на пленума на Върховния административен съд за даване на задължително тълкуване на чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията, във връзка с отговор на въпросите:               1.         „Какво е действието на решението на Конституционния съд, с което се обявява противоконституционност на закон, по отношение на заварени правоотношения и висящи съдебни производства, с оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2 изр. трето от Конституцията на Република България?“;               2.         „Какви са правните последици от решенията на Конституционния съд в хипотезата, когато се обявява за противоконституционен ненормативен правен акт решение на Народното събрание (НС) или указ на президента?“ и               3.         „При какви условия се проявява възстановителното действие на решение на Конституционния съд, с което се обявява за противоконституционен закон, изменящ или отменящ действащ?“.               КОНСТИТУИРА като заинтересовани институции по делото: Народното събрание, президента на Република България, Министерския съвет, министъра на правосъдието, Висшия съдебен съвет, Върховния касационен съд, главния прокурор и Висшия адвокатски съвет, на които да се изпратят преписи от искането и от определението, като им се предостави  30-дневен срок от уведомяването да представят писмени становища по предмета на делото.               ОТПРАВЯ ПОКАНА до: Съюза на юристите в България, Съюза на съдиите в България, Българска съдийска асоциация и Асоциация на българските административни съдии, които могат в 30-дневен срок от уведомяването и получаването на преписи от искането и от настоящото определение да предложат  писмени становища по предмета на делото.               ОТПРАВЯ ПОКАНА да представят писмено правно мнение в същия срок до проф. д.ю.н. Васил Мръчков, проф. д-р Георги Близнашки, проф. д-р Даниел Вълчев, проф. д-р Димитрина Милкова, проф. д. н.  Димитър Радев, проф. д-р Емилия Друмева, проф. д-р Пенчо Пенев, проф. д-р Пламен Киров, проф. д-р Снежана Начева, проф. д-р Тенчо Колев, проф. д-р Янаки Стоилов, доц. д-р Зорница Йорданова, доц. д-р Мартин Белов и доц. д-р Наталия Киселова.               Препис от определението да се изпрати на вносителя на искането, на когото се предоставя възможност в посочения по-горе срок да представи допълнителни съображения.               ПРИСЪЕДИНЯВА к. д. № 12/2019 г. към к. д. № 5/2019 г. за съвместно разглеждане и решаване и прекратява к. д. № 12/2019 г.

Допуска до разглеждане по същество искането на състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 142, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (обн. – ДВ, бр. 30/11.04.2006 г.; посл. изм. и доп., бр. 77/18.09.2018 г.). Отклонява искането на състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 229, ал. 1, т. 6 от Гражданския процесуален кодекс (обн. – ДВ, бр. 59/20.07.2007 г.; посл. изм. и доп., бр. 38/10.05.2019 г.), приложим на основание чл. 144 АПК, и прекратява производството в тази му част.

     Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изречение второ от Закона за митниците (обн., ДВ, бр. 15 от 6.02.1998 г., последно изм., ДВ, бр. 32 от 16.04.2019 г.).

     Отхвърля искането на омбудсмана за обявяване за противоконституционни разпоредбите на чл. 53, ал.5, чл.58, ал.1, чл.70, ал.5, чл.73, ал.1, чл.85, ал.5, чл.88, ал.1 и чл.201, ал.1 от Изборния кодекс (обн., ДВ, бр. 19 от 5.03.2014 г., посл. изм. ДВ, бр. 34 от 23.04.2019 г.).

Съдебните състави на ВКС или ВАС сезират Конституционния съд в качеството им на правораздаващи органи. Сезирането на Конституционния съд от решаващи състави е функция от правораздавателната им компетентност и в тази хипотеза е допустимо винаги, когато интересите на правораздаването го налагат. Това се отнася и до случаите, когато съставът на съответния върховен съд не може да формира категорично вътрешното си убеждение, необходимо за решаване на делото, поради необходимост от пряко прилагане на относима към спора конституционна норма, за която съществуват различни тълкувания. В тази хипотеза решаващият състав следва да разполага с възможност да поиска тълкуване от Конституционния съд на релевантната за решаване на спора разпоредба от Основния закон.

Относно промяната на правилата на родовата подсъдност в АПК: При тълкуване на конституционните разпоредби Конституционният съд има функцията да съдейства за изграждането на ясна и безпротиворечива система от норми чрез изясняване на точния им смисъл и изграждането на стройна система от нормативни актове, свързани с Конституцията, за да се предотврати използването на санкционните правомощия на Конституционния съд и в частност – обявяването на даден закон за противоконституционен. Поради това с тези решения не се възлагат задължения на законодателя по приемане на нов или изменение на съществуващ закон, но се дава задължително тълкуване на конституционна разпоредба, която занапред следва да се прилага именно в смисъла, в който е изтълкувана, включително и от страна на законодателя. Законодателят е целял постигането на съответствие между конституционната и законовата разпоредби, уреждащи компетентността на Върховния административен съд като първа инстанция. Привеждането на правилата за родовата подсъдност по АПК, в частта, засягаща компетентността на ВАС като първа инстанция по отношение на актовете на централните органи на изпълнителната власт, в съответствие с тълкувателното решение на Конституционния съд отговаря на обществените потребности и на принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Основния закон). С промяната се внася яснота и предвидимост в разпоредбата на чл. 132, ал. 2, т. 2 АПК, тъй като занапред нормата ще бъде прилагана еднозначно от всички правоприлагащи органи, тъй като посочва кои актове на Министерския съвет, министър-председателя, заместник министър-председателите и министрите, ще могат да бъдат оспорвани пред ВАС като първа инстанция. По този начин законодателят е гарантирал правото на търсещите съдебна защита пред ВАС, като е възпроизвел в законовата норма това, което Конституцията гласи ведно с посоченото тълкувателно решение на Конституционния съд. Гражданите и юридическите лица отнапред са в известност пред кой съд като първа инстанция следва да подадат жалбата си срещу акт на висшите държавни органи. Не се споделят съображенията за противоконституционност на атакуваната разпоредба поради това, че тя не съдържа изчерпателно изброяване на актовете на посочените в нея органи, с което ще затрудни правоприлагането. Конституционният съд е имал повод многократно да приеме, че формулировката на разпоредба от законодателя е въпрос на законодателна техника, за която той притежава свобода в рамките, посочени от Основния закон. Относно промяната на правилата за местна подсъдност на определени видове административни дела: Атакуваното изменение на чл. 133, ал.1 АПК обвързва за първи път определянето на местната подсъдност с постоянния адрес и седалище на адресата на индивидуалния административен акт. Посочената обвързаност създава необходимите правни гаранции за реализиране на правото на защита по чл. 56 от Конституцията, елемент от която е правото на гражданите на справедлив процес, реализиран чрез бърз достъп до съд и решаване на делото в разумен срок (Решение № 6/2003 г. по к. д. № 23/2002 г.). Мотивите на законодателя за това решение са подчинени на легитимна цел – улесняване на гражданите като адресати на индивидуален административен акт при евентуална негова незаконосъобразност да сезират административния съд по техния постоянен адрес/седалище. Чрез това законодателно решение административното правосъдие „се доближава“ до гражданите. С него се реализира задължението на държавата да организира съдебните си процедури по начин, че да даде възможност на съдилищата да спазят всяко от изискванията за гарантиране на справедлив процес, включително и като делата се разглеждат в разумен срок. Относно въвеждането на закрити вместо открити заседания в касационното производство по административни дела: Основен елемент на изискването за справедлива съдебна процедура е състезателното начало и принципът за равнопоставеност на страните. Тези основни положения означават на всяка страна в производството да бъде дадена достатъчна възможност да представи позицията си, включително и своите доказателства, при условия, които не я поставят в по-неизгодно положение от останалите страни. Предвиденото с атакуваното изменение в чл. 217, ал. 4 АПК право и задължение на прокурора при разглеждане на делото в закрито заседание да даде заключение в двумесечен срок от образуването на делото или в друг, определен от съда срок, без да е налице процедура то да се изпрати на страните, за да могат те да се запознаят с него, и без да е предвидено право да отговорят на изложените в него доводи и съображения, противоречи на принципите на състезателност и равенство на страните в процеса. Член 16, ал. 1 АПК възлага на прокурора в административния процес функцията да следи за спазване на законността, като упражнява предоставените му от закона права съобразно правилата, установени за страните по делото (ал. 2), като дава заключение (ал. 3). Процесуалното значение на заключението е да се изрази позицията на прокуратурата относно спазването на закона с цел да повлияе на решението на съда. В заключението за първи път би могло да бъдат посочени правни аргументи, на които страните поради отсъствието на процедура по връчване на книжата да не са имали процесуална възможност да отговорят. Тези аргументи могат да залегнат в решението на касационния съд, но страните ще узнаят за тях, едва когато се запознаят със съдебния акт. В същото време при провеждане на открито заседание прокурорът участва в съдебно заседание, в което дава заключение и по него могат да вземат отношение всички явяващи се страни. Относно повишаването на размера на простите държавни такси за гражданите, едноличните търговци, държавните и общинските органи и за други лица, осъществяващи публични функции, и организации, предоставящи обществени услуги – от една страна и организациите – от друга страна, и въвеждането на пропорционални такси върху определяем материален интерес при подаване на касационна жалба, частна жалба и молба за отмяна на влезли в сила съдебни актове: С въвеждането на пропорционална такса за касационно обжалване на решение на административен съд, постановено по повод ОВОС (чл. 99, ал.12 ЗООС), изчислима съобразно определяем материален интерес по същество се поставя неясен и значителен по тежест финансов праг за достъп до ВАС. Процедурата по изготвяне на ОВОС е уредена в чл. 95-99 ЗООС и започва на най-ранния етап на инвестиционното предложение. Стойността на това предложение не би могла да бъде критерий за оценка на въздействието върху околната среда, доколкото тя не е част от изискуемата информация, която възложителят е длъжен да предостави при започване на процедурата по ОВОС, както и поради това, че тя може да бъде променена в хода на изпълнението на проекта. Приемането на тази стойност за „определяем материален интерес“, въз основа на който да бъде изчислена таксата за касационно обжалване в това производство, създава несигурност у потенциалните жалбоподатели относно нейния размер, който би могъл да бъде завишен от възложителя по начин, че да препятства подаването на жалба от заинтересуваната общественост. По този начин достъпът до съд, с цел защита на правото по чл. 55 от Конституцията, става практически невъзможен или изключително труден. Конституционният съд приема, че околната среда е благо от най-висш порядък, което не може да бъде остойностено. Въздействието върху околната среда в неблагоприятен аспект в резултат на изпълнение на инвестиционно намерение може да има различни проявления – върху човешкото здраве, върху чистотата на въздуха и на водата, върху различните екосистеми и т.н. Поради това липсва икономически механизъм, който да даде сигурна оценка на този ефект, още повече, че той в повечето случаи може и да не е с еднократно действие и да няма материално измерение. Конституционният съд не намира, че уредбата на таксите за касационно производство по административни дела в закон противоречи на чл. 4, ал. 1 от Конституцията. По исканията за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 227а АПК; чл. 235а АПК; чл. 242а АПК; чл. 161, ал. 4 ДОПК при проведеното гласуване не се постигна изискуемото по чл. 151, ал. 1 от Конституцията и чл. 15, ал. 2 от Закона за Конституционен съд мнозинство от гласовете на повече от половината съдии от състава на Съда, поради което исканията в тази им част бяха отхвърлени. Относно премахването на възможността за касационно обжалване на съдебните решения на административните съдилища по някои специални закони: Конституционният съд счита, че едноинстанционността на съдебния административен процес по определени дела е оправдано с достатъчно значима конституционна цел законодателно разрешение – освобождаване на ресурс на ВАС за гарантиране на основната му функция по чл. 125, ал.1 от Конституцията. Стесняването на кръга на съдебните актове, които могат да бъдат обжалвани по касационен ред, има за цел облекчаването на ВАС от прекомерна натовареност и му позволява пълноценно да изпълнява функциите си по върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите. Същевременно едноинстанционното съдебно производство по определени дела не засяга същината на правото на защита на гражданите, тъй като достъпът до съд е гарантиран, без да се накърняват стандартите на Конституцията и на КЗПЧОС. Относно разпоредбата на чл. 192а, изречение второ АПК: Принципно положение, е че съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му (чл. 142, ал.1 АПК). Подзаконовите нормативни актове обаче не изчерпват действието си с еднократното им прилагане. Те са източник на общозадължителни правни правила, с които трябва да се съобразяват другите нормативни административни актове от по-ниска степен, както и общите и индивидуалните административни актове. Подзаконовият нормативен акт няма самостоятелен живот извън закона – той винаги трябва да е в изпълнение на закона и в рамките на закона. Това изискване трябва да е валидно към всеки момент от неговото действие и за него съдът следи служебно. Поради това чл. 15, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА) изисква съответствие на нормативните административни актове с Конституцията и с другите нормативни актове от по-висока степен. Ако в хода на производството пред съда до приключване на устните състезания, законът, с който трябва да се съобразява нормативният административен акт е изменен, настъпва нов юридически факт. В съдебния процес той не може да бъде игнориран, а следва да бъде съобразен, за да се изпълни изискването на чл. 15 ЗНА за непрекъснатост на съответствието на подзаконовия нормативен акт със закона. Затова чл. 196 АПК, като препраща към разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове, изрично изключва приложението в този случай на ал.1 на чл. 142 АПК, но не и на алинея 2 от същия. Съгласно последната разпоредба установяването на нови факти от значение за делото след издаване на акта се преценява към момента на приключване на устните състезания. Новата разпоредба на чл. 192а АПК, в атакуваната й част – изречение второ, всъщност преповтаря и конкретизира заложеното в чл. 142, ал. 2 АПК по отношение на момента на преценката за материална законосъобразност на подзаконовите нормативни актове. Тя не създава правна несигурност, нестабилност и непредвидимост. Тази разпоредба закрепва изрично трайно установена практика на Върховния административен съд, с което постига точно обратния ефект. Поради това Конституционният съд не намира да е налице несъответствие с разпоредбата на чл. 4, ал.1 от Конституцията.

Съгласно чл. 84, т. 3 във връзка с чл. 60, ал. 1 от Конституцията единствено Народното събрание установява данъците и определя размера на държавните данъци и не може да делегира тези свои правомощия на изпълнителната власт. Изискването за законоустановеност на данъците обхваща всички техни елементи – данъчен обект, данъчна основа, данъчна единица, данъчна ставка и др. Въвеждането на по-високи ставки за жилищни имоти, разположени на територията на населено място или селищно образувание, включени в списък на курортите в Република България, приеман от Министерския съвет, представлява нарушаваща Конституцията делегация на изключителни правомощия на Народното събрание. Данъкът върху недвижимите имоти e имуществен данък и като такъв се определя въз основа на стойността на имота, независимо за какви нужди се използва той. Поставянето на размера на ставката на данъка върху недвижимите имоти в зависимост от функционалната употреба на имота представлява недопустимо съгласно чл. 60, ал. 1 от Конституцията смесване на елементи на имуществените и подоходните данъци. Разпоредбата на чл. 22 от Закона за местните данъци и такси противоречи на чл. 6, ал. 2, чл. 8, чл. 60, ал. 1, чл. 84, т. 3 и чл. 141 от Конституцията. Съгласно чл. 116 от Конституцията държавната служба се ползва от стабилитет на служебното правоотношение, без който държавният служител не би могъл да остане верен на волята и интересите на нацията и политически неутрален и да се ръководи единствено от предписанията на закона. Директорите на териториални дирекции, главните директори на главни дирекции и директорите на дирекции от специализираната администрация на Централното митническо управление са висши държавни служители и дейността им се регулира от принципите за държавната служба. Принципът на стабилитет на служебното правоотношение на държавните служители гарантира осъществяването на техните функции по конституционно предписания начин. Той изисква прекратяването на служебното правоотношение да се извършва при наличието на изчерпателно изброени в закона обективни основания. Косвеното ограничаване на правото на съдебна защита е недопустимо според чл. 120, ал. 2 от Конституцията. Принципът на равенство пред закона по чл. 6, ал. 2 от Конституцията не допуска въвеждане на по-неблагоприятен ред за прекратяване на служебното правоотношение само на определени категории държавни служители, без да е налице конституционно оправдание за това. Разпоредбите на ал. 4, изр. 2 и ал. 5, изр. 2 на чл. 9 ЗМ противоречат на чл. 6, ал. 2, чл. 116 и чл. 120, ал. 2 от Конституцията.

По искането за установяване на противоконституционност на чл. 96 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2019 г. - Конституционният съд счита, че твърдяното от вносителя на искането несъответствие на оспорената законова разпоредба с конституционната норма, признаваща на гражданите право на обществено осигуряване (чл. 51, ал. 1 от Конституцията), не е налице. Многократно Конституционният съд е имал възможност да се произнесе в практиката си, че разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от Конституцията прогласява като основно право на гражданите правото на обществено осигуряване и социално подпомагане, без да указва реда, начина, принципите и системата на неговото упражняване и практическо прилагане. Преценката за това е предоставена на законодателя (Решение № 21 от 1998 г., Решение № 5 от 2000 г. на Конституционния съд). Държавният фонд за гарантиране устойчивост на държавната пенсионна система по своята правна същност не е осигурителен фонд (тези фондове са изчерпателно посочени в чл. 18 КСО), а е обособена част от бюджета на държавата, и следователно определянето на обхвата на неговите приходоизточници на общо основание е въпрос на законодателна преценка по целесъобразност при избора на мерките за обезпечаване и подкрепа на пенсионната система и конкретно при предвиждане на размера на средствата за постигане на тази цел в рамките на държавния бюджет за съответната година. Относно установяването противоконституционността на чл. 7, ал. 2, т. 8, чл. 84а, ал. 1, т. 1 и чл. 103, ал. 1, т. 4 от Закона за държавния служител в редакция след промените, осъществени с параграф 14, т. 1, 2 и 3, б. „а“ ПЗР ЗДБРБ 2019, и параграф 15 ПЗР ЗДБРБ за 2019 г. - Конституционният съд приема, че в случая законодателят е излязъл извън конституционната рамка по чл. 116, ал. 1 от основния закон относно изискванията, които могат да бъдат установявани за държавните служители. Оспорената разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 8 ЗДСл накърнява и конституционното право на труд, на трудово възнаграждение и на обществено осигуряване (чл. 48, ал. 1 и ал. 5 и чл. 51, ал. 1 от Конституцията), както и принципа на равенство на гражданите пред закона (чл. 6, ал. 2 от Конституцията), тъй като се допуска различно третиране само на държавните служители, упражнили правото си на изрично посочените видове пенсия по КСО. Наложената последваща забрана за кандидатстване за държавна служба на практика принуждава засегнатите граждани да търпят негативни последици като резултат от законосъобразно и добросъвестно упражненото от тях право на пенсия, с което се нарушава принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията), изискващ приеманите от парламента закони да гарантират правната сигурност. Оспорените от президента изменения в чл. 84а, ал. 1, т. 1 и чл. 103, ал. 1, т. 4 ЗДСл са логически свързани с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 8 от закона и представляват по същество нейни производни - тяхната противоконституционност следва не на собствено основание, а като резултат от установеното несъответствие на обуславящата ги норма с основния закон. По отношение на разпоредбата на параграф 15 ПЗР ЗДБРБ 2019, Конституционният съд намира, че са относими всички съображения за противоконституционност, изложени в настоящото решение относно разпоредбата чл. 7, ал. 2, т. 8 ЗДСл.

     ОТКЛОНЯВА искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 8, ал. 1-6, чл. 9-15, чл. 17, ал. 1, т. 4, чл. 22, ал. 2, т. 12 и чл. 30 от Закона за административното регулиране на икономически дейности, свързани с нефт и продукти от нефтен произход (обн. – ДВ., бр. 62 от 27 юли 2018 г.; посл. изм. и доп. – ДВ, бр. 13 от 12.02.2019 г.), както и на § 1, т. 8 от Допълнителната разпоредба на същия закон.        ПРЕКРАТЯВА производството по делото.        ВРЪЩА искането заедно с препис от определението на омбудсмана на Република България.

Обявява за противоконституционни разпоредбите на чл. 230, ал. 1 и чл. 230, ал. 2 в частта „извън случаите по ал. 1“, от Закона за съдебната власт (обн., ДВ, бр. 64 от 7.08.2007 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 77 от 18.09.2018 г.). Отхвърля искането за обявяване за противоконституционни на разпоредбите на чл. 230, ал. 2 в останалата ù част, ал. 3, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от Закона за съдебната власт (обн., ДВ, бр. 64 от 7.08.2007 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 77 от 18.09.2018 г.).

определение по допустимост

         Допуска за разглеждане по същество искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 7, ал. 2, т. 8 от Закона за държавния служител (обн., ДВ, бр. 67 от 27.07.1999 г., последно изм. и доп. бр. 103 от 13.12.2018 г.) и на § 15 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2019 г. (обн., ДВ, бр. 103 от 13.12.2018 г., в сила от 01.01.2019 г.).        Присъединява конституционно дело № 2/2019 г. към конституционно дело № 16/2018 г. за съвместно разглеждане и решаване.  

определение по допустимост

Отлагането на изплащането на еднократното благодарствено обезщетение при условията на чл. 225, ал. 3 ЗСВ е моралната оценка, която законодателят поставя при наличие на достатъчно данни за поведение, с което съдията, прокурорът или следователят се е отклонил от повелята за нравственост и безукорност и е дал повод за водене на дисциплинарно или наказателно производство срещу него. Крайната цел на атакуваната разпоредба е да запази интегритетът на магистратската служба и доверието на гражданите в нея. Изплащането на парично обезщетение на съдия, прокурор или следовател преди да е ясен изходът от образуваното наказателно производство срещу него, несъмнено ще накърни авторитета на съдебната власт. А съхраняването на престижа на съдебната власт и доверието в нея, разколебано от поведението на освободения от длъжност магистрат, е цел от най-висш, конституционен порядък и предпоставка за нормалното и безпрепятственото й функциониране. Така оспорената уредба допринася за реализацията на един от същностните компоненти на принципа за правова държава – възстановяването на правната справедливост. Правните субекти следва да се осланят на съдебната власт в търсене на закрила на своите права и свободи, а доверието и доброто име, с които тази власт се ползва в обществото, способстват за това.

На 24 октомври 2018 г. от 44-ото Народно събрание е приет Закон за изменение и допълнение на Закона за правната помощ (ЗИД ЗПП) (Обн., ДВ бр. 92 от 6 ноември 2018г.). С § 5 от преходните и заключителни разпоредби на ЗИД ЗПП са внесени промени в Закона за частната охранителна дейност (ЗЧОД, Обн., ДВ, бр.10 от 30.01.2018 г.), между които е и отмяната на оспорените пред Конституционния съд текстове от същия както следва: с § 5, т.1, б “б“ се отменя т. 6 от чл. 5, ал. 1 от ЗЧОД; с § 5, т. 6, се отменят, в глава втора раздел VI на ЗЧОД, чл. 27, 28 и 29; с § 5, т. 7, б “а“ и б „б“ в § 1, т. 2 от допълнителните разпоредби на ЗЧОД отпада оспореният пред Конституционния съд израз „отделното населено място, обособено като самостоятелна урбанизирана територия - при охрана на урбанизирани територии“ и се отменя т.5 от същия § 1 на ЗЧОД. Посочените промени са обнародвани в ДВ бр. 92 от 6 ноември 2018г. Предвид изложеното Конституционният съд счита, че отмяната на оспорените разпоредби – предмет на конституционно дело № 5 от 2018г. (ведно с присъединено към него к.д. №6/2018г.), води до липса на предмет, както и на правен интерес от разглеждането му по същество.

Особено мнение на съдиите Цанка Цанкова, Кети Маркова, Анастас Анастасов и Таня Райковска по к. д. № 10/2018 г.

Предпоставката „очевидна неправилност” е бланкетно формулирано правно понятие, чието попълване с точно и ясно съдържание е правно възможно чрез съществуващите методи на тълкуване. В дейността си по осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, ВКС е призван да разкрие правния смисъл на законовия критерий „очевидна неправилност”, като приложи утвърдените методи на тълкуване и осигури съчетанието между обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор. Чрез изричната уредба на „очевидната неправилност“ като предпоставка за селекция на касационните жалби законодателят е разширил приложното поле на касационното обжалване на въззивните актове, прибавяйки към вече съществуващите предпоставки още основания за неговата допустимост, при това изрично регламентирани като самостоятелни и необвързани от наличието на предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК. Разширяването на предпоставките за упражняване правото на достъп до върховната съдебна инстанция чрез регламентацията на нови самостоятелни основания по чл. 280, ал. 2 ГПК е в съответствие с конституционно гарантираното право на защита на правните субекти във всички стадии на производството и с конституционното правомощие на съдебната власт да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Уреденият в ГПК селективен достъп до касационен контрол не противоречи и на чл. 119, ал. 1 от Конституцията, тъй като касационната фаза на съдебното производство по граждански дела не е издигната в конституционен императив. Достъпът до касационно обжалване може да бъде преценяван от върховната съдебна инстанция, като компетентен в производството по преценка на предпоставките за допускане до касация е именно Върховният касационен съд.

Народното събрание като висш конституционно установен държавен орган се ползва с автономия. Тя се гарантира чрез предоставеното на парламента от конституционния законодател право да приема правилата на своята организация и дейност и да решава въпросите относно своето управление. Правилникът има задължителна правна сила за Народното събрание и народните представители и има нормативен ранг на закон. Конституционният законодател използва термина „мандат“ единствено по отношение на държавните органи. Председателят и заместник – председателите на НС не са държавни органи от категорията на обхванатите от установената конституционна система, а вътрешни органи на парламента. При предсрочно освобождаване на поста заместник – председателя на Народното събрание поради системно превишаване на правата системността не се свежда единствено до количествено измерение. Заместник – председателят на Народното събрание има по – високи задължения за опазване на авторитета на парламента, поради което носи и допълнителна отговорност.

определение по допустимост и за присъединяване на к.д. №14/2018 г. към к.д. №12/2018 г. за съвместно разглеждане и решаване

определение по допустимост и за присъединяване на к.д. №13/2018 г. към к.д. №12/2018 г. за съвместно разглеждане и решаване

определение по допустимост

Обявява за противоконституционни разпоредбите на чл. 247в, ал. 1, т. 3 в частта „в случаите на чл. 94, ал. 1“ и чл. 351, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изм. и доп., ДВ, бр. 44 от 2018 г.). Отхвърля искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на: чл. 73а, ал. 2 и чл. 416, ал. 5; чл. 227, ал. 5; чл. 248а и чл. 252, ал. 2 в частта „или, когато е констатирал очевидни фактически грешки в обвинителния акт“; чл. 358, ал. 2; чл. 301, ал. 4 и чл. 305, ал. 6; чл. 336, ал. 1, т. 4, чл. 354, ал. 1, т. 3 и чл. 425, ал. 1, т. 3; чл. 248, ал. 3, чл. 320, ал. 2, чл. 348, ал. 3, т. 1 и чл. 360, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изм. и доп., ДВ, бр. 44 от 2018 г.). Отклонява искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконститу­ционност на: чл. 50 и чл. 81, ал. 3 в частта „или в едномесечен срок от деня, в който пострадалият е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия“ и чл. 63, ал. 2, т. 4 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изм. и доп., ДВ, бр. 44 от 2018 г.) и прекратява делото в тази му част. Съдия Кети Маркова е подписала решението с особено мнение по чл. 247в, ал. 1, т. 3 в частта „в случаите на чл. 94, ал. 1“ от Наказателно-процесуалния кодекс. Съдия Гроздан Илиев е подписал решението с особено мнение по: чл. 248а и чл. 252, ал. 2 в частта „или, когато е констатирал очевидни фактически грешки в обвинителния акт“; чл. 336, ал. 1, т. 4, чл. 354, ал. 1, т. 3 и чл. 425, ал. 1, т. 3; чл. 248, ал. 3, чл. 320, ал. 2 и чл. 360, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс. Съдия Румен Ненков е подписал решението с особено мнение по: чл. 50 и чл. 81, ал. 3 в частта „или в едномесечен срок от деня, в който пострадалият е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия“ и чл. 63, ал. 2, т. 4 от Наказателно-процесуалния кодекс.

Конвенцията използва две понятия за пол – „sex” и „gender“. Когато въвежда израза „идентичност, основана на пола“, той произтича от идеята, че социалното измерение на пола е независимо от биологичното. Дистанцирането от понятието „пол“ като биологичен признак – мъж/жена отдалечава Конвенцията от декларираните в нея цели за защита на жените от всички форми на насилие. Вътрешното противоречие в Конвенцията е очевидно при съпоставяне на декларираните в чл. 1 цели на Конвенцията и нейното заглавие с така дадената в Конвенцията дефиниция за „пол“. Впрочем самото определение за понятието „пол“, би било ненужно, ако декларираната цел на международния договор в действителност съответстваше на неговото наименование „…за превенция и борба с насилието над жени…“. Тази двупластовост на понятийния апарат, на смисъла вложен в използваните понятия на практика не води до постигане на равенство между половете, а заличава разликите между тях, с което принципът на равенство изгубва смисъла си. Правното равенство между половете е провъзгласено на конституционно ниво в чл. 6, ал. 2 от основния закон. То не означава еднакво третиране на двата пола, а изисква съобразяване с биологичните особености и различията между тях. Полът е сред изрично установените в чл. 6, ал. 2 от Конституцията признаци, въз основа на които не се допускат привилегии или ограничения в правата. Конституционният текст разглежда биологичния пол като понятие с ясно юридическо съдържание. Това се потвърждава, както от обсъждането на разпоредбата като част от проекта за Конституция „…за равноправието между мъжа и жената“ (Протоколи от заседанията на Комисията по изработване на проект за Конституция на България от 13.02.1991 г. и 10.06.1991 г.), така и от практиката на Конституционния съд по тълкуване на чл. 6, ал. 2, където критерият „пол“ е изключен от групата признаци, които се придобиват или изменят в процеса на социалната реализация на гражданите в обществото (решение № 14 от 10.11.1992 г. по к. д. № 14/92 г.). Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията. Противно на това конституционно разбиране за пола като биологична категория, понятието „gender“/„genre“ („пол“), като социален конструкт, присъства в Конвенцията отделно и наред с понятието „sex”/ „sexe“. Както беше посочено, това положение отдалечава приложното поле на Конвенцията от заявените в нея цели за защита на жените и открива пространство за противоречивото й прилагане, което е в разрез с принципа на правовата държава във формален смисъл (чл. 4, ал. 1 от Конституцията). Конвенцията проправя път към внедряване на понятията „пол“, и „идентичност, основана на пола“, при така дадената дефиниция в чл. 3, буква „в“, в българската правна система.

Особено мнение на съдия Филип Димитров

Особено мнение на съдия Константин Пенчев

Особено мнение на съдиите Румен Ненков и Георги Ангелов

ОТХВЪРЛЯ искането на петчленен състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 193, ал. 6 от Закона за съдебната власт (обн., ДВ, бр. 64 от 7. 08.2007 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр.  49  от 12. 06.2018 г.).

Определение по допустимост.

особено мнение на съдия Георги Ангелов по к.д. 8/2018

Решението на Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) създава пределна цена, т.е. ограничение за предложителя да договаря с потребителя по-висока цена. Това ограничение възниква преди да бъде направена офертата до потребителя. С оглед на това не може да се поддържа, че обсъжданото решение на КЕВР – административен акт, който тя е надлежно овластена да издаде – би могло да засегне правата на неограничен кръг лица. В Решение № 21/26.10.95 г. по к. д. № 18/95 г. Конституционният съд е приел, че „Законовата или доктринална квалификация на един административен акт като нормативен, индивидуален или общ, вътрешноведомствен или външен не може да бъде конституционен критерий и не изключва този акт ex constitutione от кръга на съдебно обжалваемите актове.“ (т.4) В същото решение съдът е приел, че: „Преценката дали един административен акт нарушава или застрашава права или законни интереси на граждани и/или юридически лица, може да бъде извършена само от компетентния съд, след изясняване на конкретните обстоятелства и тълкуване на конкретния административен акт.“ (т.7). С посочената в чл.36а, ал.2 от Закона за енергетиката квалификация „индивидуален административен акт“ не се засягат пряко права и свободи на гражданите и конкретно тези по чл. 56 и чл. 120 от Конституцията. От тази гледна точка няма противоречие и с разпоредбата на чл. 4 от Конституцията и по отношение на тях искането е неоснователно. В случая, Конституционният съд не установи наличието на други основания, които да попадат в границите на чл. 150, ал. 3 от Конституцията, поради което искането на омбудсмана следва да бъде отхвърлено. Извън предмета на произнасяне по настоящето решение остават основанията, които не са непосредствено свързани със защитата на правата и свободите на гражданите.

особено мнение на съдия Филип Димитров по к.д. 8/2018

Определение по допустимост и за присъединяване към к.д. № 5/2018 г. за съвместно разглеждане и решаване по същество.

Определение по допустимост.

Със Закона за изменение на Закона за радиото и телевизията, приет от 44-то Народно събрание на 16 май 2018 г. (обн., ДВ, бр. 44 от 29 май 2018 г.) разпоредбата на чл. 24, ал. 2, чието обявяване за противоконституционна се иска, е отменена. Делото пред Конституционния съд остава без предмет и съгласно чл. 19 от Закона за Конституционен съд и чл. 22, ал. 3 и чл. 26, ал. 1 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд искането следва да се отклони.

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 214, ал. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014 г.; посл. изм., бр. 10 от 30.01.2018 г.).

Отхвърля искането на 71 народни представители от 44-то Народно събрание за установяване на противоконституционност на: чл. 10, чл. 22, чл. 23, ал. 1 и 2, чл. 24, ал. 4, чл. 28, чл. 53, ал. 6, чл. 54, ал. 5, чл. 59, ал. 1, чл. 68, чл. 143, ал. 6, чл. 146, ал. 2, чл. 147, чл. 171, ал. 2, чл. 172, ал. 1, т. 4 и 10 и ал. 2, чл. 175, ал. 1, чл. 184, ал. 5, чл. 186, ал. 1, т. 8, чл. 199, ал. 1 и 3, чл. 210, ал. 1, т. 4, чл. 213, ал. 7, чл. 215, ал. 1, т. 3, чл. 219, ал. 4, чл. 247, ал. 2, чл. 252, ал. 3, чл. 256, ал. 3 в частта „както и на частните детски градини и училища, които получават бюджетни средства“, чл. 269, ал. 1, т. 4 в частта „и за частните детски градини и частните училища, които получават средства от държавния бюджет“, чл. 287, ал. 3 – 9, чл. 288, чл. 298, ал. 3 и 4, чл. 299, чл. 301, чл. 345, ал. 2, чл. 346, ал. 2 и § 17 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за предучилищното и училищното образование (обн., ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г.; посл. изм., бр. 24 от 16.03.2018 г.). Отхвърля искането на 71 народни представители от 44-то Народно събрание за установяване на несъответствие на чл. 10, чл. 256, ал. 3 в частта „както и на частните детски градини и училища, които получават бюджетни средства“, чл. 269, ал. 1, т. 4 в частта „и за частните детски градини и частните училища, които получават средства от държавния бюджет“, чл. 287, ал. 3 – 9, чл. 288, чл. 301 и § 17 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за предучилищното и училищното образование (обн., ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г.; посл. изм., бр. 24 от 16.03.2018 г.) с чл. 107 и чл. 108 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), с чл. 1 и чл. 3, т. 2 от Регламент (ЕС) № 1407/2013 г. на Комисията от 18.12.2013 г. относно прилагането на чл. 107 и чл. 108 ДФЕС към помощта de minimis (Регламент (ЕС) № 1407/2013 г., публикуван в „Официален вестник“, L 352 от 24.12.2013 г.) и с чл. 2, т. 1 от Регламент (ЕС) 2015/1589 на Съвета от 13.07.2015 г. за установяване на подробни правила за прилагането на чл. 108 ДФЕС (Регламент (ЕС) 2015/1589, публикуван в „Официален вестник“, L 248 от 24.09.2015 г.). Отклонява искането на 71 народни представители от 44-то Народно събрание за установяване на противоконституционност на: чл. 219, ал. 5, чл. 282, ал. 1, чл. 287, ал. 1 и 2 и чл. 298, ал. 2 от Закона за предучилищното и училищното образование (обн., ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г.; посл. изм., бр. 24 от 16.03.2018 г.) и прекратява производството в тази му част.  

Разпоредбата на чл. 125, ал. 2, предложение първо от Конституцията задължава Върховния административен съд да се произнася като първа инстанция по спорове за законността на административните актове, издадени от Министерския съвет и от министрите при упражняване на конституционно възложените им функции и правомощия по ръководството и осъществяването на държавното управление.

Конституционният съд допусна за разглеждане по същество искането на омбудсмана на Република България за обявяване противоконституционността на разпоредбата на чл. 36а, ал. 2 от Закона за енергетиката (ЗЕ) в частта „което е индивидуален административен акт“ (обн. – ДВ, бр. 107/2003 г.; посл. изм. – ДВ, бр. 7/2018 г.).

Конституционният съд допусна за разглеждане по същество искането на президента на Република България за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 24, ал. 2 от Закона за радиото и телевизията (обн. – ДВ, бр. 138/1998 г.; посл. изм. – ДВ, бр. 7/2018 г.).

1. По тълкувателен въпрос по т. 1: Разпоредбите от смесените споразумения, сключени съвместно от Европейския съюз и държавите членки с трета страна, каквото е ВИТС, в частта им, която се отнася до правомощия на Европейския съюз, от момента на влизането им в сила стават част от правото на Съюза и на това основание придобиват предимство пред нормите на вътрешното право, които им противоречат. Разпоредбите от такива споразумения, които попадат в компетентност на Република България, придобиват предимство пред нормите на вътрешното право, които им противоречат, при условията на чл. 5, ал. 4 от Конституцията. 2. По тълкувателен въпрос по т. 2: Временното прилагане на разпоредби от смесените споразумения, попадащи в компетентност на Европейския съюз, не зависи от изпълнението на условията по чл. 5, ал. 4 от Конституцията. 3. По тълкувателен въпрос по т. 3.1: Разпоредбата на чл. 85, ал. 1, т. 9 от Конституцията не се прилага за смесените търговски споразумения по т. 1. 4. Отклонява искането относно тълкувателните въпроси по т. 3.2 и т. 3.3 и прекратява делото в тази му част.

Определение за приемане на доказателства.

Отхвърля искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на § 15 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ДВ, бр. 61 от 11.08.2015 г.), на чл. 37и с изключение на ал. 1, последно изречение, ал. 2, ал. 3, ал. 4, последно изречение, ал. 5 и ал. 15, на чл. 37м и на чл. 42 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (обн., ДВ, бр. 17 от 1.03.1991 г.; посл. изм., бр. 58 от 18.07.2017 г., в сила от 18.07.2017 г.).

Отхвърля искането на пленума на Върховния касационен съд за установяване на противоконституционност и несъответствие с чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи на чл. 127, ал. 1, предложения предпоследно и последно от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изм. и доп., бр. 7 от 19.01.2018 г.). Отхвърля искането на пленума на Върховния касационен съд и на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на чл. 411а, ал. 1, т. 4 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изм. и доп., бр. 7 от 19.01.2018 г.).

Отхвърля искането на група от 66 народни представители от Четиридесет и четвъртото Народно събрание за установяване на противоконституционност на чл. 6, ал. 1, раздел ІІ, т. 1.2. „Субсидии и други трансфери“ от Закона за държавния бюджет на Република България за 2018 г. (обн., ДВ, бр. 99 от 12.12.2017 г., в сила от 1.01.2018 г.).

Изразът „с право на повторно назначение“ в разпоредбата на чл. 129, ал. 6 от Конституцията изключва възможността за назначаване на едно лице за административен ръководител на конкретен съд, прокуратура или следствена служба за повече от два мандата. Същото лице може да бъде назначавано на други ръководни длъжности в съдебната власт.

Обявява за противоконституционен отказа на Народното събрание от 4 октомври 2017 г. да прекрати предсрочно пълномощията на народния представител Делян Александров Добрев на основание подадена оставка от 3 октомври 2017 г.

Отхвърля искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 245, ал. 1 от Кодекса на труда (обн., ДВ, бр. 26 и бр. 27 от 1986 г.; посл. изм. и доп., бр. 102 от 2017 г.) в частта „в размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната“.

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Закона за Комисията за финансов надзор (обн., ДВ, бр. 8 от 28 януари 2003 г., посл. изм. �