Покажи резултатите

Помощ
Помощ
Помощ

друго определение

друго определение от 19.09.2023 г. по к.д. №13 / 2023 г.
докладчик определение за приемане на доказателства Соня Янкулова
покажи акта

друго определение

друго определение от 19.09.2023 г. по к.д. №10 / 2023 г.
покажи акта

друго определение

друго определение от 19.09.2023 г. по к.д. №10 / 2023 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 24.07.2023 г. по к.д. №13 / 2023 г.
докладчик Соня Янкулова
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 7 от 24.07.2023 г. по к.д. №9 / 2023 г.
докладчик Атанас Семов
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 20.07.2023 г. по к.д. №12 / 2023 г.
докладчик Янаки Стоилов
покажи акта

решение

решение № 6 от 29.06.2023 г. по к.д. №7 / 2023 г.
докладчик Таня Райковска
Диспозитив
Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 159, ал. 2 от Закона за движението по пътищата (обн. ДВ, бр. 20 от 05.03.1999 г., посл. изм. и доп. бр. 14 от 10.02.2023 г.).
покажи акта

разпореждане

разпореждане от 27.06.2023 г. по к.д. №10 / 2023 г.
председател Павлина Панова
покажи акта

разпореждане

разпореждане от 27.06.2023 г. по к.д. №10 / 2023 г.
председател Павлина Панова
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 27.06.2023 г. по к.д. №10 / 2023 г.
докладчик Красимир Влахов
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 27.06.2023 г. по к.д. №10 / 2023 г.
докладчик Красимир Влахов
покажи акта

друго определение

друго определение от 27.06.2023 г. по к.д. №11 / 2023 г.
докладчик Атанас Семов
покажи акта

друго определение

друго определение от 27.06.2023 г. по к.д. №9 / 2023 г.
докладчик Атанас Семов
покажи акта

друго определение

друго определение от 22.06.2023 г. по к.д. №21 / 2022 г.
покажи акта

решение

решение № 5 от 22.06.2023 г. по к.д. №5 / 2023 г.
докладчик Константин Пенчев
Диспозитив
Обявява за противоконституционно Решението на Народното събрание за освобождаване на председателя на Сметната палата от 20.01.2023 г. (обн. ДВ, бр. 8 от 2023 г.).
покажи акта

разпореждане

разпореждане от 20.06.2023 г. по к.д. №11 / 2023 г.
председател Павлина Панова
покажи акта

разпореждане

разпореждане от 20.06.2023 г. по к.д. №9 / 2023 г.
председател Павлина Панова
покажи акта

решение

решение № 4 от 06.06.2023 г. по к.д. №3 / 2021 г.
докладчик Надежда Джелепова
Диспозитив
Не е допустимо приет от Народното събрание закон да бъде изменян, допълван или отменян, преди да е обнародван в Държавен вестник.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 06.06.2023 г. по к.д. №8 / 2023 г.
докладчик Надежда Джелепова
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 11.05.2023 г. по к.д. №7 / 2023 г.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 6 от 11.05.2023 г. по к.д. №3 / 2023 г.
покажи акта

особено мнение по определение, приключващо дело

особено мнение по определение, приключващо дело от 11.05.2023 г. по к.д. №3 / 2023 г.
съдия на съдиите Янаки Стоилов и Атанас Семов
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 5 от 27.04.2023 г. по к.д. №6 / 2023 г.
докладчик Филип Димитров
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 25.04.2023 г. по к.д. №18 / 2022 г.
съдия на съдиите Янаки Стоилов и Соня Янкулова
покажи акта

решение

решение № 3 от 25.04.2023 г. по к.д. №18 / 2022 г.
докладчик Таня Райковска
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 4 от 04.04.2023 г. по к.д. №2 / 2023 г.
докладчик Соня Янкулова
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост № 3 от 14.03.2023 г. по к.д. №4 / 2023 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 07.03.2023 г. по к.д. №5 / 2023 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 07.03.2023 г. по к.д. №1 / 2023 г.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело от 07.03.2023 г. по к.д. №1 / 2023 г.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 1 от 28.02.2023 г. по к.д. №19 / 2022 г.
Диспозитив
Във фазата на разглеждане на делото по същество 48-то Народно събрание в заседание, проведено на 1 февруари 2023 г., е приело Закон за изменение и допълнение на Закона за пътищата (ЗИДЗП), като с § 1, т. 2 от същия разпоредбата на чл. 10, ал. 16 ЗП, чието обявяване за противоконституционна се иска, е отменена. Изменителният закон е обнародван в Държавен вестник, бр. 14 от 10.02.2023 г., като § 1, т. 2 ЗИДЗП е влязъл в сила от деня на обнародването му (арг. от § 6 от Заключителните разпоредби на ЗИДЗП). Предвид изложеното Конституционният съд намира, че отмяната на чл. 10, ал. 16 ЗП води до отпадане на предмета на к.д. № 19/2022 г., както и на правния интерес от разглеждането му по същество.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 14.02.2023 г. по к.д. №1 / 2022 г.
покажи акта

решение

решение № 2 от 14.02.2023 г. по к.д. №1 / 2022 г.
Диспозитив
Принципът на правовата държава, закрепен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията, не изисква всички спорове за законност на актовете и действията на административните органи да бъдат разглеждани от специализираните административни съдилища, създадени на основание чл. 119, ал. 2 от Конституцията.
покажи акта

решение

решение № 1 от 24.01.2023 г. по к.д. №17 / 2022 г.
Диспозитив
Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 240а, ал. 7 от Наказателния кодекс (обн. ДВ, бр. 26 от 02.04.1968 г., посл. изм. доп. бр. 53 от 08.07.2022 г.) в частта „и когато не е собственост на дееца“.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 17.01.2023 г. по к.д. №21 / 2022 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 10.01.2023 г. по к.д. №19 / 2022 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 10.01.2023 г. по к.д. №20 / 2022 г.
покажи акта

решение

решение № 15 от 28.11.2022 г. по к.д. №10 / 2022 г.
Диспозитив
Петдесет и девет народни представители от 47-ото Народно събрание са сезирали Конституционния съд с искане за установяване на противоконституционност на Решение на Народното събрание за предприемане на действия от Агенция „Пътна инфраструктура” за осъществяване на дейностите по поддържане на републиканската пътна мрежа (прието на 20 април 2022 г., обн. ДВ, бр. 32 от 26. 4. 2022 г., Решението) в неговата цялост. Конституционният съд приема, че оспореното решение на Народното събрание представлява превишаване на компетентността на Народното събрание и изземване на възложени на Министерския съвет правомощия, включително по изпълнението на държавния бюджет, в нарушение на принципа на разделение на властите, прогласен в чл. 8 от Конституцията, както и че е в несъответствие с изискването за законност като компонент на правовата държава по смисъла на чл. 4, ал. 1 от Конституцията. Наред с това Конституционният съд установява, че оспореният акт представлява конституционно недопустима намеса в частноправни отношения и ограничава по конституционно нетърпим начин свободната стопанска инициатива и третира нееднакво частноправни субекти със сходен статус в нарушение на чл. 19, ал. 2 от Конституцията. В допълнение Конституционният съд отбелязва, че поради посоченото се ограничава осъществяването на конституционната функция на съдебната власт, предвидена в чл. 117, ал. 1 от Конституцията. Въз основа на изложеното Конституционният съд обявява решението на Народното събрание за противоконституционно.
покажи акта

решение

решение № 14 от 17.11.2022 г. по к.д. №14 / 2022 г.
Диспозитив
Настаняването на задължително лечение на едно лице като принудителната мярка, предвидена в чл. 155 от Закона за здравето, засяга съществено личната сфера на психичноболните лица за срока на тяхното задължително лечение. В най-съществена степен тя може да доведе до ограничаване на правото им на лична свобода и неприкосновеност в случаите, когато лицето не изразява съгласие да се лекува. Това е възможно при наличие на условия и по ред, изрично определени със закон, ако ограничаващата мярка е предназначена да защити други ценности и интереси от конституционен ранг, т.е. да съществуват основателни причини, поради които е оправдано от гледна точка на обществения интерес правото да бъде ограничено. Ограничението следва да е пропорционално спрямо предвидената цел и да подлежи на ефективен съдебен контрол по надлежен ред, който отговаря на всички основни изисквания за справедлив съдебен процес. Ролята на съдебния контрол в този случай е да прецени каква е точната степен на ограничение, която е обоснована и конституционно оправдана спрямо специфичното здравословно състояние на лицето и рисковете, които разкрива неговото поведение, но същевременно е достатъчна за осъществяване на целите на правосъдието в конкретното производство, без да ги надхвърля. За тази цел е необходима съдебна процедура, която дава възможност на съда за личен контакт с лицето, подлежащо на задължително настаняване и лечение, за да може да придобие непосредствено впечатление относно психичните му способности и да формира мнение за обективността на заключенията на медицинската експертиза, което е негово задължение като решаващ орган. Атакуваната разпоредба на чл. 158, ал. 5, изр. трето от Закона за здравето позволява участие на психичноболните лица в производството по настаняване за задължително лечение чрез видеоконференция, когато здравословното им състояние не позволява лично присъствие в съдебна зала, както и когато е обявено извънредно положение, военно положение, бедствие, епидемия, извънредна епидемична обстановка или при наличие на други форсмажорни обстоятелства. Като се имат предвид значимостта на засегнатото право на лична свобода и неприкосновеност и уязвимото състояние на лицето, чието настаняване се иска, не може да се приеме, че дигиталното провеждане на съдебния процес би могло да бъде равностойно по своя ефект на присъствено във физическия смисъл съдебно заседание с непосредствен контакт между решаващия орган, от една страна, и лицето, неговия защитник и експерта, от друга. Ефектът от нея засяга в конституционно нетърпима степен нормативно заложените процесуалноправни гаранции, защитаващи основното право на лична свобода и неприкосновеност на лицата в рамките на справедлив съдебен процес. Недопустимо е законодателят изначално да залага правила, които не покриват стандарта, целен и заложен от Основния закон – безпрепятствен достъп до съд, обезпечен с реална и ефективна защита във всички стадии на процеса. В допълнение, доколкото в действащата законодателна рамка не са предвидени изрични дефиниции за бедствие, епидемия и форсмажорни обстоятелства за целите на наказателния процес или на производството за настаняването на задължително лечение, предвид широкия обхват на употребените в атакуваната разпоредба понятия, въвеждането им обуславя неограничени възможности за злоупотреба при ограничаването на основните права на гражданите. Поради посоченото по-горе следва да се приеме, че разпоредбата на чл. 158, ал. 5, изр. трето от Закона за здравето не отговаря на стандартите на принципа на правовата държава във формален смисъл, които изискват законите да са ясни, точни и непротиворечиви, засяга основното право на лицата за лична свобода и неприкосновеност, както и не съответства на стандартите за ефективна защита във всички стадии на процеса, заложени в Конституцията.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост № 9 от 15.11.2022 г. по к.д. №18 / 2022 г.
покажи акта

особено мнение по определение за допустимост

особено мнение по определение за допустимост от 15.11.2022 г. по к.д. №18 / 2022 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 18.10.2022 г. по к.д. №17 / 2022 г.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 7 от 18.10.2022 г. по к.д. №16 / 2022 г.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 8 от 18.10.2022 г. по к.д. №15 / 2022 г.
покажи акта

решение

решение № 13 от 27.09.2022 г. по к.д. №8 / 2022 г.
Диспозитив
Обектът на установеното с чл. 329 НК престъпление са обществените отношения, от които за гражданите произтича задължението да полагат общественополезен труд като източник на средства за препитание. Обвързването на труда с императив за неговото полагане принадлежи на конституционната ни история. Основният закон от 1991 г. урежда правото на труд като субективно право, без да го съчетава с реципрочно задължение за полагането му. Качеството на основното право на труд като субективно право е несъвместимо със заставянето на неговия носител да полага общественополезен труд чрез заплаха от наказателна репресия. В този смисъл наказателното преследване по реда на чл. 329, ал. 1 НК на неупражняването на основното право на труд по своя интензитет надхвърля конституционно допустимото ограничаване на това право, поради което е конституционно нетърпимо. Мащабът на правните последици от прилагането на нормата на чл. 329, ал. 1 НК, съизмерими с посегателство върху същностното ядро на правото на труд, е несъвместим и с присъщото за всеки човешки индивид достойнство на личността като крайно основание за валидността на неотменимите основни права. При действието на Конституцията от 1991 г. нормата на чл. 329, ал. 1 НК, която е реминисценция на господстващата позиция на тоталитарната държава спрямо гражданите, не се вмества във възприетото от Основния закон положение за човека като най-висша ценност, обективирано в конституционния принцип за достойнство на личността (чл. 4, ал. 2). Оспорената уредба не е съобразена и с изискването за законоустановеност на деянията, обявени за престъпления, като специфично проявление на принципа на законност в наказателното правоприлагане. Неяснотата на израза „неморален начин“ крие риск от недопустимо широка дискреционна власт на правоприлагащите органи и създава предпоставки за непредсказуемост и противоречивост в съдебната практика, което нарушава принципа на правовата държава. Въведената от законодателя обща забрана за просия, която не позволява да се прокара разграничение между агресивните и неагресивните ѝ форми, както и да се съобразят обстоятелствата, при които лицето проси, не допринася за вграждане на идеята за социална справедливост в разпоредбата на чл. 329, ал. 2 НК. В едно демократично общество „борбата с просията“ не би следвало да се провежда с наказания, а със социална политика. Преодоляването на състоянието на уязвимост от своя страна е път за завръщане към нормалното, спокойно и равновесно съществуване и в крайна сметка – за осигуряване на един съобразен с човешкото достойнство живот (чл. 4, ал. 2 от Конституцията). Поради това и подлагането на наказателна репресия на граждани, които поради независещи от тях причини се намират в тежко материално състояние и се занимават с неагресивни форми на просия, е отстъпление от мандата, който законодателят е получил от Конституцията за правотворчество в социалната сфера, което в областта на наказателното право се проявява в нормативно запазване на идеята за социалната справедливост при определяне на характера и обема на наказателната репресия.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.09.2022 г. по к.д. №7 / 2022 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.09.2022 г. по к.д. №7 / 2022 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.09.2022 г. по к.д. №8 / 2022 г.
покажи акта

решение

решение № 12 от 27.09.2022 г. по к.д. №7 / 2022 г.
Диспозитив
С изтичането на срока, за който са избрани, главният инспектор и инспекторите в Инспектората към Висшия съдебен съвет изпълняват своите функции до избиране от Народното събрание на главен инспектор, съответно на инспектори. Конституционно недопустимо е да се преустанови автоматично за неопределено време дейността на Инспектората към Висшия съдебен съвет поради изтичане на срока на пълномощията на главния инспектор и на инспекторите и неизбирането от Народното събрание на нов състав на Инспектората, осигуряващ му функциониране в съответствие с конституционните предписания. Дискреционната власт на парламента е лимитирана и обратното подрива демократичния ред под върховенството на правото, което е конституционно установено по волята на суверена като елемент на фундаменталната структура на Основния закон.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 6 от 16.09.2022 г. по к.д. №13 / 2022 г.
покажи акта

решение

решение № 11 от 28.07.2022 г. по к.д. №3 / 2022 г.
покажи акта

решение

решение № 10 от 26.07.2022 г. по к.д. №21 / 2021 г.
Диспозитив
Оспореният § 23 ПЗР на ЗИДЗУЗСО съдържа две разпоредби. Съгласно разпоредбата на ал. 1 сроковете, предвидени в чл. 17 ЗУЗСО (отменен с § 13 ПЗР на същия ЗИДЗУЗСО), отнасящи се до започването на отчуждителни процедури за изграждане на обекти – публична общинска или публична държавна собственост на територията на Столичната община, по отношение на подробните устройствени планове, влезли в сила преди влизането в сила на ЗУЗСО, текат от влизането му в сила (28 януари 2007 г.). Съгласно разпоредбата на ал. 2 след изтичането на сроковете по ал. 1, както и по отношение на подробните устройствени планове, влезли в сила след влизането в сила на ЗУЗСО, се прилагат правилата на чл. 208 от Закона за устройство на територията (ЗУТ). Посочените разпоредби третират различно собствениците на имоти на територията на Столична община, засегнати от предстоящо отчуждаване – чрез различен начин на определяне на периода от време за започване на отчуждителни процедури, респ. на прилагането на чл. 208 от Закона за устройство на територията, поставят в различно правно положение собственици на имоти, предназначени за отчуждаване с устройствени планове, приети след влизането в сила на ЗУЗСО, и собствениците на имоти, предназначени за отчуждаване с устройствени планове, приети до влизането в сила на ЗУЗСО. Обособените по този начин две групи собственици не могат да бъдат диференцирани по никакъв друг критерий, освен един напълно субективен и непредвидим – датата на влизане в сила на подробните устройствени планове, с които техните имоти се определят за отчуждаване. По този начин се нарушава принципът на равенството, като основен конституционен принцип на гражданското общество и правовата държава, поради което § 23 ПЗР на ЗИДЗУЗСО следва да бъде обявен за противоконституционен като противоречащ на чл. 6, ал. 2 от Конституцията.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 5 от 26.07.2022 г. по к.д. №12 / 2022 г.
покажи акта

решение

решение № 8 от 21.07.2022 г. по к.д. №4 / 2022 г.
Диспозитив
Конституционният съд постановява, че Решението на Народното събрание от 9 февруари 2022 г. за избиране на председател на Комисията за енергийно и водно регулиране е противоконституционно. Приемайки го, законодателят е засегнал по конституционно недопустим начин легитимните правни очаквания на субектите, участващи в процедурата по избор, тя да протече предвидимо и законосъобразно. Той е допуснал процедурата за избор да се развива паралелно със законодателна процедура по изменение на § 1, т. 59 ДР на Закона за енергетиката, където са уредени изискванията за заемане на длъжността „председател“ на КЕВР. Това е довело до ситуация, в която промяната на изискванията за заемане на длъжността със Закон за изменение и допълнение на Закона за енергетиката влиза в сила след изтичане на обявения срок за предлагане на кандидати за председател на КЕВР, но преди извършване на окончателния избор от парламента, без да е предвидена изрична правна норма, указваща кой е приложимият материален закон, което води до неяснота и несигурност в правоприлагането. В резултат на това участниците в процедурата по избор (народни представители и парламентарни групи) не са могли да формират ясна представа за нормативните рамки, в които да реализират своите конституционни правомощия. Те са лишени от възможността да съобразят действията си във всеки един момент от процедурата, така че да съответстват на приложимата правна рамка. Този подход на законодателя не отговаря на техните легитимни правни очаквания по отношение на конституционосъобразното и законосъобразно развитие на процедурата по избор на председател на КЕВР. Следователно оспорваното решение е противоконституционно, защото е прието в нарушение на принципа на правовата държава, прогласен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията, по отношение на неговите компоненти правна сигурност и предвидимост. Освен това, Конституционния съд, разглеждайки контекста на цялата правна рамка, регламентираща процедурата по избор, счита, че народните представители, участващи в процедурата, са били лишени от възможността надлежно да упражняват правата си при формиране и реализиране на държавната политика в областта на енергетиката и при равни правни условия да внасят предложения за кандидатури за ръководител на КЕВР. Поради това оспорваното решение на Народното събрание за избор на председател на КЕВР следва да бъде обявено за противоконституционно и на основание противоречие с принципа на политическия плурализъм, прогласен в чл. 11, ал. 1 от Конституцията.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 21.07.2022 г. по к.д. №4 / 2022 г.
покажи акта

решение

решение № 9 от 21.07.2022 г. по к.д. №5 / 2022 г.
Диспозитив
При проведеното гласуване, не се постигна изискуемото по чл. 151, ал. 1 от Конституцията мнозинство от гласовете на повече от половината съдии от състава на съда (най- малко 7 гласа), поради което искането е отхвърлено. Според съдиите Мариана Карагьозова – Финкова, Таня Райковска, Атанас Семов, Янаки Стоилов и Соня Янкулова искането е неоснователно и следва да бъде отхвърлено. Според съдиите Павлина Панова, Константин Пенчев, Филип Димитров, Надежда Джелепова и Красимир Влахов искането е основателно и следва да бъде уважено.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 19.07.2022 г. по к.д. №14 / 2022 г.
покажи акта

решение

решение № 7 от 14.07.2022 г. по к.д. №9 / 2022 г.
Диспозитив
По отношение на правното положение на съдиите, прокурорите и следователите от закритите специализирани органи на съдебната власт: Оспорените разпоредби на §44, ал. 1 и §45, ал. 1 и 4 ПЗР на ЗИДЗСВ предвиждат, че съдиите, прокурорите и следователите от закриваните съдилища и прокуратури се преназначават при условията и по реда на чл. 194, ал. 1 ЗСВ – без конкурс в други равни по степен органи на съдебната власт. Същевременно обаче в ал. 3 на §44 и в ал. 3 и 6 на §45 ПРЗ на ЗИДЗСВ са предвидени квоти за допустим брой магистрати, които да бъдат преназначени в един орган на съдебната власт. Съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност само от съдийската, съответно от прокурорската колегия на ВСС (чл. 129, ал. 1 от Конституцията). Именно това правомощие на ВСС като орган на съдебната власт е една от гаранциите за нейната независимост (Решение № 8 от 1994 г. по к. д. № 9/1994 г.). Упражняването му не може да бъде ограничавано със закон в случаи, които не са предвидени в Основния закон, както е направено с §44, ал. 3, изречение второ, и с §45, ал. 3, изречение второ и ал. 6, изречение второ ПЗР на ЗИДЗСВ. Законодателната власт не може да определя как точно ВСС да прилага разпоредбата на чл. 194, ал. 1 ЗСВ, тъй като това представлява недопустима намеса в чужда сфера на изключителни конституционни правомощия в противоречие с принципа на разделение на властите (чл. 8 от Конституцията). С въвеждането на квоти при преназначаването на съдиите, прокурорите и следователите от закриваните специализирани органи на съдебната власт ВСС е задължен да действа при ограничения, каквито не са предвидени в чл. 194, ал. 1 ЗСВ, като не му е позволено при преназначаването да се съобразява главно с натовареността на съответните съдилища. Предвиденият режим за преназначаване на съдиите, прокурорите и следователите от специализираните наказателни съдилища и прокуратури накърнява независимостта на съдебната власт и поради това противоречи на чл. 117, ал. 2 от Конституцията. С приемането на посочените разпоредби законодателят е иззел оперативни управленски функции по преназначаването на съдиите, прокурорите и следователите от специализираните наказателни съдилища и прокуратури, което е основание да се приеме, че това законодателно решение противоречи на прокламирания в чл. 8 от Конституцията принцип на разделение на властите (Решение № 1 от 2005 г. по к. д. № 8/2004 г.; Решение № 2 от 2013 г. по к. д. № 1/2013 г.). Предвид изложеното Конституционният съд приема, че §44, ал. 3, изр. второ, §45, ал. 3, изр. второ и ал. 6, изр. второ ПЗР на ЗИДЗСВ противоречат на чл. 8 и на чл. 117, ал. 2 от Основния закон, поради което следва да бъдат обявени за противоконституционни. Конституционният съд намира, че останалите атакувани в искането разпоредби не противоречат на Конституцията.
покажи акта

решение

решение № 6 от 12.07.2022 г. по к.д. №6 / 2022 г.
Диспозитив
Нормата на чл. 25 ПОДНС предвижда механизъм за взаимодействие с парламента и отчетност пред него на органите на прокуратурата и разследващите органи. Въпросът за участието на главния прокурор в обсъжданията по чл. 25 ПОДНС опира до взаимодействие с Народното събрание и до отчетност пред обществото, а не възпроизвежда класически форми на парламентарен контрол, типични за отношенията между законодателна и изпълнителна власт, в каквато посока е тезата на вносителя на искането. Механизмът за информираност, взаимодействие и отчетност, предвиден в чл. 25 ПОДНС, не влиза в противоречие с функционалната независимост на прокурорите, поради което оспорената уредба е в допустимата от Основния закон свобода на преценка на Народното събрание. Темите, предмет на обсъждане по реда на чл. 25 ПОДНС, се вместват в очертаната конституционна рамка на компетентност на парламента и на неговите органи и в частност на Комисията по конституционни и правни въпроси. Сферата на борбата с престъпността не е резервирана единствено за органите на прокуратурата, следствието и Министерството на вътрешните работи. В една парламентарна република в тази сфера има място и за общодържавния представителен орган – Народното събрание. Като израз на това разбиране оспорената уредба създава необходимата нормативна среда за ефективно взаимодействие на органите на съдебната и законодателната власт въз основа на наблюдение и анализ на различни страни от дейността на прокуратурата, имащи отношение към борбата с престъпността, с цел усъвършенстване на законодателството при зачитане на принципа на разделение на властите. Получаваната в хода на обсъжданията по чл. 25 ПОДНС информация е предназначена да послужи като основа за упражняване на конституционните правомощия на Народното събрание по създаването на закони, отразяващи водещите решения в държавната политика за противодействие на престъпността. Включването на главния прокурор в парламентарните дебати при формирането на законодателните политики, свързани с работата на прокуратурата, е възможност той да изложи своята позиция за това как оптимално би могъл да осъществява правомощията си, както и вижданията на прокуратурата относно борбата с престъпността, ресурсната обезпеченост и пр. Нормите на чл. 86, ал. 1 в оспорената от вносителя част и на чл. 86, ал. 5, изречение второ ПОДНС не разширяват и не допълват по недопустим начин разпоредбата на чл. 84, т. 16 от Конституцията, а уреждат подробно реда за внасяне и обсъждане на докладите по чл. 84, т. 16 от Конституцията. Използваното в двете оспорвани алинеи на чл. 86 ПОДНС понятие „препоръки“ следва да се тълкува не като задължителни указания, а само като аспект на конституционно допустимо сътрудничество и взаимодействие между властите за постигане на общата цел на държавното управление – противодействие на престъпността. С тези препоръки Народното събрание предварително информира главния прокурор за това какви са очакванията към него в рамките на механизма по чл. 84, т. 16 от Конституцията. Те не могат да се отнасят до конкретни дела и да влияят върху вътрешното убеждение на прокурорите. Същевременно с това се дава възможност на главния прокурор да изрази в рамките на институционалната процедура своето становище по препоръките на Народното събрание.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 4 от 12.07.2022 г. по к.д. №11 / 2022 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 28.06.2022 г. по к.д. №10 / 2022 г.
покажи акта

решение

решение № 5 от 14.06.2022 г. по к.д. №13 / 2021 г.
Диспозитив
Предмет на оспорената разпоредба е начинът на определяне на таксите за дейности по водоползване. Тя е разпоредба от закон, транспониращ директиви на Европейския съюз, която не противоречи на правото на ЕС и поради това е приложимо право в съдебното производство пред ВАС и съответно – годен предмет на преценка в конституционното производство. Съответства на конституционните основи на правния режим на таксите, закрепени в чл. 60, ал. 1 от Конституцията /КРБ/. Не урежда нито една и съща дейност, нито сходни дейности, и не противоречи на принципа на равенство като основен конституционен принцип на гражданското общество и правовата държава по смисъла на второто съображение в преамбюла и на чл. 6, ал. 2 от КРБ, в съответствие и с основния принцип на равенство в правото на ЕС. Съответства на задължението на държавата да осигури опазването на околната среда и да гарантира правото на гражданите на здравословна и благоприятна околна среда по смисъла на чл. 15 и чл. 55 от КРБ и в светлината на установените в правото на ЕС стандарти и нормативи относно защитата на околната среда. Не нарушава принципа законът да гарантира еднакви условия за стопанска дейност, не налага монополизъм и не уврежда правата на потребителите и не противоречи на конституционното задължение на държавата да предотвратява нелоялната конкуренция съгласно чл. 19, ал. 2 от Основния закон.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 17.05.2022 г. по к.д. №7 / 2022 г.
Диспозитив
Определение по допустимост
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 17.05.2022 г. по к.д. №9 / 2022 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 17.05.2022 г. по к.д. №8 / 2022 г.
Диспозитив
Определение по допустимост
покажи акта

друго определение

друго определение от 09.05.2022 г. по к.д. №4 / 2022 г.
покажи акта

друго определение

друго определение от 21.04.2022 г. по к.д. №4 / 2022 г.
покажи акта

решение

решение № 4 от 19.04.2022 г. по к.д. №14 / 2021 г.
Диспозитив
Предмет на частично оспорената от омбудсмана разпоредба е предоставената от законодателя възможност за лицата, които имат изискуемия в закона осигурителен стаж, да се пенсионират по тяхно желание до една година по-рано от общата възраст за пенсиониране съгласно чл. 68 от КСО, като в такъв случай пенсията се отпуска от датата на заявлението и се изплаща в намален размер пожизнено. Съдът разглежда оспорената разпоредба в съвкупност с други, с които тя формира единен нормен комплекс, определяйки съдържанието на правните последици от направения избор за по-ранно пенсиониране. Съдът стига до заключението, че оспорената разпоредба в частта „пожизнено“ не противоречи на Основния закон. Правото на гражданите на обществено осигуряване е тяхно основно право в социалната сфера, а законодателят е този, който преценява по целесъобразност каква система на обществено осигуряване да приеме и въз основа на какви принципи то да се осъществява в съответствие с Конституцията. Размерът, начинът на определянето на пенсията и пенсионната възраст са често предмет на законодателни промени, обосновани от възможностите на бюджета. Държавното обществено осигуряване функционира на разходопокривен принцип, а действащото правило е, че социалната справедливост, сигурността и солидарността могат да бъдат гарантирани само докато броят на лицата, получаващи обезщетения, е значително по-малък от броя на лицата, които правят вноски за това. Обстоятелствата, предизвикващи отклонение от този принцип, правят наложителни реформи в осигурителната система. „Социалната държава“ е длъжна да предприеме мерки за стабилизиране на осигурителната система, а оттам и да създаде и поддържа условия за осъществяването на правото на социално осигуряване, в т.ч правото на пенсия. Така предприемането на реформа с цел подобряване на съотношението в „договора на поколенията“ изпълнява мандата за социална закрила, произтичащ от качеството „социална държава“. Съдът извършва преценката за конституционосъобразност на оспорената разпоредба в цялостния контекст на нормативната промяна, направена със ЗИД на КСО (обн. ДВ, бр. 61 от 2015 г.). Той стига до заключението, че целта на изследвания нормен комплекс е „осигуряване на гъвкаво пенсиониране на хората в предпенсионна възраст“ и че възприетият от законодателя модел за пожизнено изплащане на пенсия в намален размер като цяло не ощетява в материално отношение лицата, решили да се възползват от възможността за по-ранно пенсиониране. Законово предвидената възможност за по-ранно пенсиониране е правна възможност и когато осигуреният свободно е осъществил избор относно вида на получаваната от него пенсия за осигурителен стаж и възраст и когато правните последици от този избор са посочени ясно и определено в относимите правни норми, то са спазени изискванията за правна сигурност и стабилност и в това число и принципът на правовата държава. Оспорената разпоредба не противоречи и на принципа на равнопоставеност на гражданите пред закона, тъй като не третира осигурените лица различно от гледна точка на достъпа им до право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, а предоставя на всички, които отговарят на предвидените в нея условия, едно и също субективно право. Тя не противоречи и на прокламираната в преамбюла на Конституцията справедливост като общочовешка ценност, тъй като получаването на пенсия в намален размер при упражнено право на по-ранно пенсиониране е оправдано от гледна точка на солидарния характер на системата на общественото осигуряване.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 14.04.2022 г. по к.д. №5 / 2022 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 14.04.2022 г. по к.д. №6 / 2022 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 22.03.2022 г. по к.д. №4 / 2022 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 22.03.2022 г. по к.д. №3 / 2022 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 22.03.2022 г. по к.д. №2 / 2022 г.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 3 от 22.03.2022 г. по к.д. №2 / 2022 г.
Диспозитив
Конституционният съд установява, че разпоредбите, съдържащи се в отмененото Решение на Народното събрание за достъп до сградите на Народното събрание при обявена извънредна епидемична обстановка (Обн., ДВ, бр. 3 от 11 януари 2022 г.; отм., ДВ, бр. 21 от 15.03.2022 г.), не могат да бъдат предмет на производството по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, защото са загубили юридическа сила и правно действие. С отмяната на оспореното решение на Народното събрание предметът на настоящото дело отпада.
покажи акта

решение

решение № 3 от 24.02.2022 г. по к.д. №16 / 2021 г.
Диспозитив
Разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС стеснява приложното поле на придобивната давност като регламентиран в действащото законодателство вещноправен способ за придобиване на собственост. По този начин се засяга правото на собственост като конституционно (основно) право на гражданите. Самото понятие за основно право на собственост е по-широко от това в гражданското право и в обхвата на защитеното му от Конституцията съдържание попадат и предвидените в законодателството способи за придобиване на собственост. Конституционният съд отчита, че стремежът на законодателя да запази имоти – собственост на държавата и общините в техния патримониум, е легитимна законодателна цел, чието постигане в отделни случаи може да наложи ограничения в основното право на собственост. Възможността основното право на собственост да бъде ограничавано в името на друга конституционна ценност поставя на преден план въпроса за пределите на намеса в защитеното му съдържание, които се извеждат от принципа на правовата държава. Конституционният съд преценява, че предвиденият в §1, ал. 1 ЗДЗС срок на действие на мораториума върху давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост – до 31 декември 2022 г., нарушава конституционния принцип за пропорционалност и съществено надхвърля необходимото за постигане на дефинираните цели – не е налице конституционно оправдание за наложителност на толкова дълъг период на спиране на давностния срок, който да е необходим на държавата и общините да предприемат съответните действия по защита на своята собственост. Конституционният съд констатира несъразмерност на оспорената уредба и с оглед законовите срокове за придобиване на собственост при давностно владение – периодът на спиране на давностния срок многократно надвишава най-дългия възможен срок на давностно владение, което законът изисква, за да се придобие право на собственост върху владения имот. С атакувания § 2 ЗР ЗИЗС е придадено обратно действие на последното по време удължаване на срока на спиране на давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост. Оспорената норма на § 2 ЗР ЗИЗС противоречи на чл. 4, ал. 1 и на чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията, тъй като засяга вече придобити права – в случая правото на собственост, основаващо се на изтекла в периода от 31 декември 2017 г. до 19 януари 2018 г. придобивна давност.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 24.02.2022 г. по к.д. №1 / 2022 г.
покажи акта

особено мнение по друго определение

особено мнение по друго определение от 24.02.2022 г. по к.д. №1 / 2022 г.
покажи акта

особено мнение по друго определение

особено мнение по друго определение от 24.02.2022 г. по к.д. №1 / 2022 г.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 2 от 24.02.2022 г. по к.д. №15 / 2021 г.
Диспозитив
Задължението на националните съдилища, като съдилища и по ПЕС, да преценяват съответствието на национална правна норма, приложима за произнасянето им в съдебното производството пред тях, със съюзното право, когато същата попада в неговото приложно поле, и да предприемат всички свързани с това действия (включително и ако е необходимо да сезират СЕС за изясняване смисъла на съюзната правна норма, както и да извършат възможно най – близко до нейния смисъл и обхват тълкуване на релевантната национална норма), се поражда с влизането в сила на Договора за присъединяване на Република България към ЕС. То възниква независимо и преди сезиращият субект по смисъла на чл.150, ал.2 от Конституцията – съдебен състав на ВКС/ВАС - да реши да сезира националната конституционна юрисдикция. Едва след като определи приложимото право, сезиращият субект може да прецени дали да сезира Конституционния съд – т.е. от неговата компетентност е, по смисъла на чл.150, ал.2 от Конституцията в очертания по – горе контекст, пръв да прецени приложимото право. В случаите, когато съответният национален съд (сезиращ субект на основание чл.150, ал.2 от Конституцията, както е в настоящия случай) установи, че съюзната правна норма, в чието приложно поле попада произнасянето му в съдебното производство пред него, нарушава националната конституционна идентичност или, че регулаторния потенциал на същата излиза извън пределите на предоставената на ЕС компетентност от държавите членки, той може да приведе доводи в тази насока пред СЕС, както и да сезира Конституционния съд, като формулира тази своя позиция и изложи съображения и аргументи за това. Същественото е, че преценката за приложимото право, в случаи като този в настоящото конституционно производство, предшества сезирането на конституционната юрисдикция. Така както преценката за приложимото право, в съдебното производство пред сезиращия субект на основание чл.150, ал.2 от Конституцията (състави на ВКС/ВАС), не следва да бъде извършвана най - напред от конституционната юрисдикция, така е недопустимо този сезиращ субект да решава преюдициалния за конституционната юрисдикция въпрос за нейната компетентност, като изисква упражняването на съдържателен контрол за конституционност, без да предостави, в отправеното до нея искане, по ясен начин аргументираната си преценка за приложимото право в случаи, като този в настоящото конституционно производство.
покажи акта

решение

решение № 2 от 17.02.2022 г. по к.д. №20 / 2021 г.
Диспозитив
Предмет на оспорената разпоредба са правоотношения, които възникват вследствие на преобразуването на Бюрото по защита и преминаването му от една в друга структура на орган на държавна власт. В съвременния нормотворчески процес уреждането на възникнали от изменение на закон правоотношения е задължение за законодателя и същностен белег на правовата държава. При структурни промени, каквито са осъществени със ЗИДЗЗЛЗНП, водещо правило е, че материалните активи следват осъществените промени, за да обезпечат изпълнението на прехвърлените функции. Според Конституционния съд Народното събрание не е упражнило конституционни правомощия на Министерския съвет, както се твърди в искането, а в съответствие с принципа на правовата държава е уредило в преходни разпоредби на закона не само структурното и функционалното правоприемство, но и е разрешило въпросите във връзка с управлението и стопанисването на съответното държавно имущество. Предоставянето на Министерството на правосъдието на дълготрайните материални активи, ползвани от Бюрото по защита при главния прокурор, е следствие от преобразуването на тази организационна структура и преминаването ѝ към министъра на правосъдието. Определящо за преценката за конституционосъобразност е обстоятелството, че материалните активи се предоставят на правоприемника с оглед обезпечаване на осъществяването на същата държавна функция и без да се накърнява изпълнението на други държавни функции или да се затруднява дейността на държавни органи. Имуществото, предмет на атакуваната законова уредба, не е необходимо за функционирането на съдебната власт, тъй като никаква част от него не служи за изпълнение на функция, присъща на съдебната власт, а е предоставено за нуждите на Бюрото по защита. Предоставянето на Министерството на правосъдието на дълготрайните материални активи, ползвани от Бюрото по защита при главния прокурор, предвид преобразуването му в самостоятелна организационна структура към министъра на правосъдието, по никакъв начин не затруднява нормалното функциониране на съдебната власт, не препятства ефикасното упражняване на функциите ѝ и не засяга в каквато и да било степен нейната независимост.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 17.02.2022 г. по к.д. №2 / 2022 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 15.02.2022 г. по к.д. №21 / 2021 г.
покажи акта

решение

решение № 1 от 08.02.2022 г. по к.д. №17 / 2021 г.
Диспозитив
Разпоредбата на чл.130в от Конституцията включва и възможността министърът на правосъдието да прави предложения до Висшия съдебен съвет за предсрочно освобождаване от длъжност на председателя на Върховния касационен съд, на председателя на Върховния административен съд и на главния прокурор в хипотезата на чл.129, ал.3, т.5 от Конституцията.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 1 от 08.02.2022 г. по к.д. №19 / 2021 г.
Диспозитив
Конституционният съд намира, че разпоредбите на отменения Правилник за организацията и дейността на Народното събрание (обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2021 г.) са престанали да бъдат действащо право и не са част от позитивния правен ред (в този смисъл Определение № 2/2015 г. по к.д. № 2/2015 г.). При това положение оспорените разпоредби, като част от отменения ПОДНС (обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2021 г.), не могат да бъдат предмет на искане по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията. С отмяната на ПОДНС (обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2021 г.) отпада предметът на настоящото дело.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 04.11.2021 г. по к.д. №11 / 2021 г.
покажи акта

решение

решение № 17 от 04.11.2021 г. по к.д. №11 / 2021 г.
Диспозитив
Въведената в ал. 16 на чл. 148 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) забрана за издаване на разрешение за строеж на възложителите при неприложена улична регулация препятства застрояването на имота съгласно предвижданията на подробния устройствен план (ПУП), а това съществено ограничава правомощието ползване като елемент на правото на собственост. Конституционният съд е последователен в позицията си, че всяко ограничение на основно право трябва да е наложително за защитата на определена категория обществени интереси, да бъде най-подходящото и възможно най-мекото средство за постигане на конституционно оправдана цел (Решение № 14/2014 г. по к.д. № 12/2014г.; Решение № 7/2016 г. по к.д. № 8/2015 г.; Решение № 5/2019 г по к.д. № 12/2018 г.). С оспорената от омбудсмана разпоредба се цели постигането на ефективност при прилагането на ПУП по отношение на регулацията, в т.ч. и на уличната регулация. Осигуряването на обществения интерес, какъвто безспорно е налице при предвиждането, респ., при изграждането на уличната инфраструктура, трябва да се осъществи чрез такива средства, които да не засягат прекомерно правото на собственост, като същевременно обезпечават посочената цел. С приемането на разпоредбата на чл. 148, ал. 16 ЗУТ, по силата на която се постановява отказ да се издаде разрешение за строеж в случай на неприложена улична регулация, преследваната от законодателя цел не може да бъде постигната. Тази забрана не стимулира по никакъв начин общините да предприемат действия по прилагането на уличната регулация, доколкото не са предвидени условия, ред, срокове и санкции, обезпечаващи прилагането ѝ от органите на местното самоуправление. Със забраната законодателно е установена възможност за главния архитект на общината да отказва издаването на разрешение за строеж за неопределено време, с което на практика се санкционират единствено възложителите на строежите, чието право на собственост неоснователно се ограничава, без за това да е предвидено обезщетение. Конституционният съд намира, че оспорената от омбудсмана разпоредба на чл. 148, ал. 16 ЗУТ не е съразмерна на целта, за която е създадена, и нарушава прекомерно правото на собственост. По отношение на разпоредбата на чл. 178, ал. 3, т. 5 в частта „в териториите със средно и високо застрояване, както и“ ЗУТ, установяваща забрана за издаване на разрешение за въвеждане в експлоатация, е необходимо да се отбележи и следното: Нормата в оспорената ѝ част се отнася и до извършването на строежи, за които разрешението за строеж е издадено преди приемането ѝ, като към този момент не е съществувало изискване за изграждането на улица, пътища или алеи, свързващи обекта с уличната или пътната мрежа и осъществяващи нормален достъп до съответния поземлен имот. Поради това собствениците на тези строежи са имали оправдани правни очаквания, че при завършване на строителните работи, посочени в разрешението за строеж, ще получат разрешение за въвеждане на строежа в експлоатация. С приемането на оспорената разпоредба в един по-късен момент тези очаквания са отхвърлени по конституционно нетърпим начин.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.10.2021 г. по к.д. №18 / 2021 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 27.10.2021 г. по к.д. №20 / 2021 г.
покажи акта

решение

решение № 16 от 27.10.2021 г. по к.д. №18 / 2021 г.
Диспозитив
Гражданството представлява трайна политическа и правна връзка на съпринадлежност между гражданина и държавата, от която възникват права и задължения за двете страни, и е сред най-често предявяваните в конституционните демокрации изисквания за заемане на публична длъжност. Изискването за липса на чуждо гражданство за заемане на конституционно установени държавни длъжности произтича от мисията на съвременната национална държава да запази единството на народа и изразява стремежа към защита на националните интереси. Упражняването на властта е елемент от държавния суверенитет. Наличието на чуждо гражданство означава публичноправна връзка между лицето и друга държава, която предпоставя права и задължения, които могат да се окажат в конфликт със задълженията към българската държава. От съдържанието на конституционните текстовете, относими към преценката за избираемост/назначаемост на определени висши държавни длъжности, е ясно, че се предвижда отсъствие на друго гражданство като завършена процедура по освобождаване от чуждо гражданство, а не само започването на такава процедура. Субективната преценка на лицето относно загубване на чуждото гражданството е правно ирелевантна. Не е достатъчно да са налице материалноправните предпоставки за освобождаване от чуждото гражданство – необходимо е предвидената процедура да е приключила с властнически акт на съответния държавен орган. Ако българската Конституция имаше друго разбиране за отсъствие на чуждо гражданство, включително и за започнала, но незавършена процедура по освобождаване, то би било изрично посочено. От писменото потвърждение на Кирил Петков до канадските власти от 21.04.2021 г. следва еднозначният извод, че към посочената дата същият е осъзнавал, че заявеният от него отказ от гражданство не поражда автоматично действие, а следва да бъде одобрен от съответните власти на Канада. Канадското законодателство не поставя непреодолими пречки за ефективен отказ от гражданство. Предвидената за това процедура е съвместима с разумните очаквания, гарантирани и от българската Конституция. Такава пречка би имало, ако процедурата значително надхвърляше разумната продължителност на сходни процедури. Срокът за обработване на исканията за отказ от канадско гражданство е сходен с предвидения в България – шестмесечен. Заявената на 21.04.2021 г. от Кирил Петков воля да бъде освободен от канадско гражданство и обстоятелството, че е отговарял на материалноправните предпоставки за това, не са били достатъчни той да престане да бъде канадски гражданин. От официалния документ, издаден от компетентния орган на Канада, е видно, че освобождаването му от канадско гражданство е настъпило на 20.08.2021 г. – след назначаването му за служебен министър. Към момента на назначаването, освен българско, той е притежавал и канадско гражданство, съответно не е отговарял на изискванията на чл. 110, във вр. с чл. 65, ал. 1 от Конституцията, поради което е била налице непреодолима конституционна пречка за назначаването му.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 26.10.2021 г. по к.д. №6 / 2021 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 26.10.2021 г. по к.д. №6 / 2021 г.
покажи акта

решение

решение № 15 от 26.10.2021 г. по к.д. №6 / 2021 г.
Диспозитив
Понятието „пол“ според Конституцията следва да се разбира само в неговия биологичен смисъл.
покажи акта

решение

решение № 14 от 12.10.2021 г. по к.д. №14 / 2020 г.
покажи акта

друго определение

друго определение от 12.10.2021 г. по к.д. №18 / 2021 г.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 4 от 07.10.2021 г. по к.д. №5 / 2021 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 05.10.2021 г. по к.д. №15 / 2021 г.
покажи акта

решение

решение № 13 от 05.10.2021 г. по к.д. №12 / 2021 г.
Диспозитив
Оспорената с искането на омбудсмана разпоредба на чл. 64, ал. 2, изр. второ НПК, като създава законова възможност задържаният в затвора или ареста обвиняем да участва в делото пред първоинстанционния съд за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство чрез видеоконференция, ограничава правото му на физическо в смисъл на присъствено изправяне пред съдия без да въвежда стандарта за това ограничаване в противоречие с принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Основния закон). За да е допустимо временното ограничаване на упражняването на правата на гражданите на основание чл. 57, ал. 3 от Конституцията, следва със закон да е обявено военно или друго извънредно положение, за да може с него (при наличие на такава необходимост и след преценка на конкретната ситуация, изискваща намеса на държавата) да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с цел неутрализиране и преодоляване на конкретната заплаха за съществуването на държавата и обществото. Противното тълкуване и определянето отнапред на правата и свободите, които да подлежат на ограничаване във всички случаи на обявено военно или друго извънредно положение без яснота относно вида, характера, степента на опасност и особеностите на конкретната жизнена заплаха за обществото, наложила въвеждането на „авариен“ режим на функциониране на конституционната система (извънредно положение), води до невъзможност да бъде определена конституционно допустимата цел, която би преследвала такова ограничение, за да може да бъде преценено доколко то е необходимо, съразмерно и пропорционално на нея и дали не въвежда ограничения по-строги от необходимите. Атакуваната норма в частта „бедствие, епидемия, други форсмажорни обстоятелства“ не отговоря и на стандартите на принципа на правовата държава във формален смисъл, който изисква законите да са ясни, точни и непротиворечиви. Разпоредбата на чл. 64, ал. 2, изр. второ НПК се намира в конфликт и с правото на лична свобода и неприкосновеност, гарантирано в чл. 30, ал. 1 от Конституцията. Предвиденото отдалечено провеждане чрез видеоконферентна връзка на процедурата по решаване на въпроса за трайното задържане на обвиняемия лишава съда от възможността да придобие преки и непосредствени впечатления за обективното състояние на лицето и във връзка с това – за достоверността на неговите твърдения за наличие на физически наранявания или малтретиране. По този начин е застрашена и не е гарантирана в пълен обем забраната за мъчение, жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. Възможните ограничения върху свободата на гражданите и най-вече тяхната процесуална уредба представляват чувствителен индикатор за баланса между свободата на гражданите и държавната принуда. Засягайки по недопустим начин същността на правото на защита – чрез защитник и лично от обвиняемия, разпоредбата на чл. 64, ал. 2, изр. второ НПК нарушава този баланс, поради което противоречи и на чл. 122 във връзка с чл. 56 от Конституцията. Възможностите за използване на видеоконференция във времена на извънредни кризи действително представлява способ, чрез който държавата да осигури функционирането на съдилищата. Непрекъснатият достъп до правосъдие обаче следва да е уреден в съответствие с принципите на правовата държава, а възможностите за използване на видеоконференция, предоставени от закона, следва да позволят провеждането на ефективен и справедлив съдебен процес съобразно международните стандарти за основните права, така че правовата държава да остане правова и в ситуации на извънредни и опустошителни събития, когато правата на човека се нуждаят от защита в най-голяма степен.
покажи акта

решение

решение № 11 от 30.09.2021 г. по к.д. №7 / 2021 г.
Диспозитив
Предмет на конституционното дело са разпоредбите на чл. 143, ал. 1, предл. второ от Закона за движение по пътищата и §63 от Преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за автомобилните превози. Собственикът физическо лице не може, съгласно оспорените разпоредби, да получи административно разрешение да ползва собствеността си, на посочените категории МПС, по предназначение, т.е. да участва с тези МПС в пътното движение по пътищата, отворени за обществено ползване за извършване на превоз за собствена сметка. С оспорените разпоредби се ограничава и възможността за физическо лице, собственик на МПС от категория M2,M3 и N3, да се разпорежда с този вид обекти на правото му на собственост . Конституционният съд намира, че разпоредбата на чл. 143, ал. 1, предл. второ ЗДвП и разпоредбата на §63 от Преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за автомобилните превози се явяват правна мярка, която засяга основното право на частна собственост неоправдано и по прекомерен начин и така излиза извън пределите на конституционно търпимата намеса на държавата в правото на частна собственост. Конституционният съд намира, че разпоредбите на чл. 143, ал.1, предл. второ от Закона за движение по пътищата и на §63 от Преходните и заключителните разпоредби от Закона за изменение и допълнение на Закона за автомобилните превози противоречат на чл. 4, ал. 1 и чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията.
покажи акта

решение

решение № 12 от 30.09.2021 г. по к.д. №10 / 2021 г.
Диспозитив
Правото на собственост се гарантира и защитава от Конституцията. При съобразяване на принципа на правовата държава и установените в Конституцията параметри за упражняване на основните права, правото на собственост може да бъде ограничавано, но само ако ограничението е въведено със закон, необходимо е за постигане на конституционно легитимна цел и е пропорционално средство за защита на застрашени конституционни ценности. Всяка намеса в мирното ползване на собствеността трябва да постига справедлив баланс между обществения интерес и защитата на правата на собственика. Прогласеното в Конституцията задължение за защита на частната собственост предполага при нейното ограничаване със закон да се съблюдава спазването на принципа на пропорционалност, изведен като елемент на принципа на правовата държава. Ограничението на правото на собственост следва да е съразмерно на преследваната цел, и да не надхвърля необходимото за нейното постигане. Справедливият баланс между преследваната от закона легитимна цел и обхвата и интензитета на държавната намеса при ограничаване на правата на гражданите в обществен интерес зависи от много фактори, включително и от връзката между поведението на собственика на вещта и престъплението. На лицата, засегнати от намеса в правото им на собственост, следва да се предостави достатъчна възможност да изложат аргументите си пред компетентните органи за целите на ефективно оспорване на наложените мерки, с оглед тяхната законосъобразност, обоснованост или наличие на произвол. Този баланс е нарушен в разпоредбите на чл. 234г, ал. 3, чл. 242, ал. 8, чл. 280, ал. 4 и чл. 281, ал. 3 от НК. Въпреки че преследваната от закона цел – борба с посочените престъпления в разглежданите случаи от НК, е легитимна, средството, с което законодателят си е послужил, се явява изцяло непропорционално и несъразмерно, тъй като нарушава основен принцип на българското право – принципът за личната отговорност. В правовата държава се носи отговорност за лично виновно поведение и е недопустимо да бъде санкциониран някой за чужда вина. Макар оспорените части на атакуваните разпоредби да не са изрично формулирани като част от наказанието за извършеното престъпление (тъй като не са насочени към осъдения), те не се различават по последици от гражданскоправния ефект на наказанието конфискация, което съдът налага на осъденото лице, и затова те имат сходен санкционен характер по отношение на трето лице, нямащо процесуално качество в конкретното наказателно производство. Всички оспорени разпоредби от НК създават предпоставки за лишаване от собственост върху вещи със значителна стойност по отношение на лица, които с поведението си не са предизвикали вредните последици от престъпленията, поради което пряко нарушават конституционно защитеното право на частна собственост и са в противоречие с принципа на правовата държава.
покажи акта

решение

решение № 10 от 28.09.2021 г. по к.д. №8 / 2021 г.
Диспозитив
Недопустимо е с решение на Народното събрание временно да се спира изпълнението на установени от Конституцията и развити в законите правомощия на президента, на изпълнителната власт, включително и когато Министерският съвет изпълнява функциите си в условията на чл. 111, ал. 3 от Конституцията, на други държавни органи, установени от Основния закон и на съдебната власт.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 14.09.2021 г. по к.д. №13 / 2021 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 14.09.2021 г. по к.д. №19 / 2021 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 14.09.2021 г. по к.д. №14 / 2021 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 09.09.2021 г. по к.д. №16 / 2021 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 09.09.2021 г. по к.д. №17 / 2021 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 09.09.2021 г. по к.д. №18 / 2021 г.
покажи акта

решение

решение № 9 от 02.07.2021 г. по к.д. №9 / 2021 г.
Диспозитив
Промяната на материалния носител, върху който е отразен гласът на избирателя, не променя характера на избирателното право като пряко. Прозрачността на изборния процес е същностна характеристика на изборите в демократичното общество. Поради това разпоредбите относно гласуването с бюлетина за машинно гласуване следва да предвидят възможност за обществена проверка и контрол, включително наблюдението на изборния процес и на установяването на изборния резултат. Гласуването с бюлетина за машинно гласуване е въведено с приемането на ИК през 2014 г. (обн. ДВ, бр. 19 от 5.03.2014 г.). Въведено е като общ ред, прилаган към всички видове избори, равностойно на гласуването с хартиена бюлетина (чл. 206, ал. 2 ИК). Избирател, който гласува с бюлетина за машинно гласуване, не може да гласува с хартиена бюлетина (чл. 206, ал. 3 ИК). Уредбата на гласуването с бюлетина за машинно гласуване дава и необходимите гаранции, че самият избирател е в състояние да провери начина, по който електронната система регистрира неговия вот. Според чл. 212, ал. 4 и чл. 268, ал. 4 ИК след потвърждаване на избора системата отпечатва контролна разписка с отразения вот, която се пуска в специална кутия за машинното гласуване. Преди потвърждаването избирателят има възможност да възприеме на дисплея на устройството бюлетина, идентична с хартиената (чл. 268, ал. 2 ИК) и може да промени избора си (чл. 268, ал. 3 ИК). Противно на поддържаното в искането, както актът на гласуване, така и неговото отчитане от външна страна могат да бъдат наблюдавани и проверявани от самия гласоподавател, без това да изисква специални технически познания и умения. Поради това аргументацията в основата на Решението на Конституционния съд на Федерална република Германия от 3 март 2009 г. по дело 2 BvC 3/07 е неотносима към оспорената уредба на машинното гласуване в българския изборен закон. Хипотетичната възможност машините за гласуване да допускат софтуерни грешки или да бъдат манипулирани не дава основание за установяване на противоконституционност на законовите разпоредби, предмет на настоящото дело. Не може да служи като основание за установяване на противоконституционност на оспорените разпоредби и съмнението доколко отговорните за изборния процес държавни органи ще изпълнят предвидените в закона правомощия и дали в действителност ще бъдат произвеждани честни и демократични избори. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 6 и т. 7 от Конституцията и чл. 12, ал. 1, т. 6, т. 8 и т. 10 от Закона за Конституционен съд (ЗКС), споровете за законността на избора за президент и вицепрезидент и на избора на народен представител и на член на европейския парламент се решават от Конституционния съд в самостоятелно конституционно производство, различно от настоящото.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 29.06.2021 г. по к.д. №11 / 2021 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 29.06.2021 г. по к.д. №10 / 2021 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 29.06.2021 г. по к.д. №12 / 2021 г.
покажи акта

решение

решение № 8 от 27.05.2021 г. по к.д. №9 / 2020 г.
Диспозитив
Оспорените от Висшия адвокатски съвет разпоредби са инкорпорирани в няколко закона за изменение и допълнение на ЗБН, приети в различно време, но същите формират нормен комплекс, подчинен на обща цел. Тази цел се извежда както от самото им съдържание, така и от мотивите на съответните проекти за закони и стенографските протоколи от обсъждането им в парламентарните комисии и в пленарна зала. Те са предназначени да осигурят набор от правни мерки и инструменти за попълване на масата на несъстоятелността на една точно определена банка, обявена в несъстоятелност, а именно КТБ. Това налага при преценка на конституционосъобразността им разпоредбите да бъдат анализирани в тяхната връзка, като се вземат предвид общата им цел и правни последици. Според Съда макар оспорените законови разпоредби да са насочени към осребряване на имущество и попълване на масата на несъстоятелността на КТБ, при което обявената в несъстоятелност банка формално юридически да притежава качеството на кредитор, те всъщност са в интерес не на самата банка, която съгласно чл. 7 ЗБН не подлежи на оздравяване, а на нейните кредитори, вкл. вложители, чиито вземания се изплащат в поредността, указана в чл. 94 от закона. Защитата на конкуриращ частен интерес, какъвто е този на вложителите и останалите кредитори на обявена в несъстоятелност търговска банка, не може да бъде легитимно основание за ограничаване или отнемане на конституционни права на други частноправни субекти. В този смисъл оспорените законови разпоредби накърняват по конституционно нетърпим начин гарантираното от Основния закон право на собственост в широкия смисъл на това понятие, разбирано като имущество изобщо, вкл. вземания, на длъжниците на тази банка, респ. техните универсални и частни правоприемници, така и нейните кредитори. Анализът на оспорените законови разпоредби обуславя извода, че без изключение те имат обратно действие, което според установената практика на Съда се определя като „същинско“, тъй като се преуреждат настъпилите правни последици от осъществили се в миналото юридически факти. За някои от тях тази ретроактивност се извежда по тълкувателен път от съдържанието им. Конституционно нетърпимо е, като нарушаващо принципа на правовата държава, законът да предвиди с обратно действие неблагоприятни правни последици за лицата, чието поведение е било съобразено с действащата нормативна уредба. В не по-малка степен накърнява правната сигурност въвеждането с обратна сила на основания за относителна недействителност на сделки, при чието извършване лицата са се доверили на действащото към този момент законодателство, което тогава не е предвиждало такива правни последици. Също така, съдът намира за конституционно нетърпимо закон да засяга доверието в публични регистри, каквито са Имотния регистър, респ. книгите за вписвания, и Централния регистър на особените залози, предназначени да обезпечат сигурността на гражданския оборот. Възстановяване по силата на закона на редовно заличени, въз основа на волеизявления на представляващите кредитора или влезли в сила съдебни решения обезпечения, при което същите се обявяват за противопоставими на всяко трето лице, което междувременно е придобило съответното имущество свободно от обезпечения, драстично накърнява правната сигурност и напълно обезсмисля идеята за поддържане на публични регистри, осигуряващи яснота, стабилност и сигурност относно притежанието, прехвърлянето и обременяването на правото на собственост. Същевременно тъкмо защото оспорените разпоредби се отнасят до едно конкретно производство по банкова несъстоятелност, като резултат те въздействат върху точно определени частноправни отношения, при което е конституционно нетърпимо държавата да се намесва в тях и да ги урежда по начин, който тя счита за справедлив и целесъобразен, облагодетелствайки едната страна във вреда на другата. Такова въздействие на държавата върху отношения между равнопоставени субекти, които отношения според българското законодателство се основават на принципите на автономия на волята и свобода на договарянето, е несъвместимо с правовата държава. Приемането от държавата в лицето на законодателния орган на оспорената законова уредба, нарушаваща по конституционно нетърпим начин основни правни принципи и законно придобити права, е предизвикано и от пасивното поведение на самата държава при упражняване на надзорните й функции за поддържане стабилността на банковата система. В правовата държава обаче е „конституционно недопустимо лошото управление да обосновава засягане и ограничаване на основни конституционни права на гражданите“ (Решение № 6 от 15.07.2013 г. по к. д. № 5 от 2013 г.).
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.05.2021 г. по к.д. №9 / 2020 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост № 3 от 20.05.2021 г. по к.д. №9 / 2021 г.
Диспозитив
Определение № 3/ 2021 г. по к.д. № 9/2021 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 20.05.2021 г. по к.д. №5 / 2021 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 20.05.2021 г. по к.д. №7 / 2021 г.
Диспозитив
покажи акта

решение

решение № 7 от 11.05.2021 г. по к.д. №4 / 2021 г.
Диспозитив
Законовата уредба, по силата на която се създава нов орган – прокурор по разследването срещу главния прокурор или негов заместник и се изключва изцяло дейността му от вътрешноинституционалния контрол и от обхвата на надзора за законност и методическо ръководство, които главният прокурор осъществява върху дейността на всички прокурори, не отговаря на конституционно определената структура на прокуратурата с присъщите ѝ характеристики (чл. 126, ал. 1), не е съобразена с конституционните функции на главния прокурор (чл. 126, ал. 2) и не служи за реализиране на основната функция на прокуратурата – да следи за спазване на законността (чл. 127 от Конституцията). Конституционният съд застава на позицията, че вътрешноинституционалната характеристика на прокуратурата на Република България съответства на принципа на независимостта ѝ, закрепен в чл. 117 от Основния закон. Наличието на йерархичен контрол върху прокурорските актове в структурата на самата прокуратура не отнема от присъщите характеристики на независимостта ѝ, ако той остане в границите на правилното приложение на материалния и на процесуалния закон. Само тогава този контрол служи на законността и е в обхвата на чл. 117, ал. 2, изр. второ от Конституцията – подчинение на прокурорите само на закона. Така разбиран, контролът в рамките на прокуратурата е и гаранция срещу злоупотреба с процесуални права от страна на прокурорите, при упражняване на правомощията, в които е концентрирана изключителна държавна власт. Създавайки прокурор по разследването срещу главния прокурор или негов заместник с присъщите му характеристики да упражнява правата си автономно, без да е ограничен от установените законови механизми и гаранции за законосъобразност на неговите действия, законодателят е ограничил в конституционно недопустима степен приложимостта на принципа на независимост по чл. 117 от Конституцията в посочения смисъл. Конституционният съд приема, че цялостната уредба на фигурата на прокурора по разследването срещу главния прокурор или негов заместник не е съобразена с действащата конституционна рамка. Анализът на особените основни характеристики на статуса и правомощията на този нов орган обосновава извод, че той е замислен и създаден от законодателя като държавен орган с извънреден характер. Неговото съществуване не кореспондира нито с конституционния статус на главния прокурор (лицето, което той би следвало да разследва), нито с конституционния статус на прокурорите като носители на държавна власт. Правомощията му не съответстват с основни конституционни принципи и функции на конституционен орган, какъвто е главният прокурор. Въвеждането на такъв орган при действащия Основен закон е конституционно нетърпимо. Фигурата на прокурор по разследването срещу главния прокурор или негов заместник не би могла да бъде учредена без наличието на изрична конституционна уредба. Без промяна на Основния закон не може да се създаде държавен орган, който да бъде считан за част от прокуратурата, но същевременно да е изключен от общия ред за контрол в нейната вътрешна система, предвиден в Конституцията. Конституционният съд намира, че законовата уредба на статуса, функциите и мястото на прокурора по разследването срещу главния прокурор или негов заместник в структурата на прокуратурата, не е съобразена с нормативните предписания на чл. 117, чл. 119, чл. 126 и чл. 127 от Основния закон, в които са уредени основополагащите характеристики на съдебната власт (чл. 117), нейната структура (чл. 119) и специфичните основни положения относно структурата (чл. 126) и функциите и правомощията (чл. 127) на прокуратурата.
покажи акта

решение

решение № 6 от 11.05.2021 г. по к.д. №15 / 2020 г.
Диспозитив
Конституционният съд намира, че законодателен подход, насочен към мотивиране на висококвалифицирани магистрати от органите на съдебната власт да се включат в управлението на съдебната система, принципно не е несъвместим с Конституцията, нито може дефинитивно да бъде отречен. Оспореното разрешение има своето оправдание във високите изисквания за избираемост спрямо членовете на Висшия съдебен съвет и на Инспектората към ВСС, натрупания значителен опит в процеса на практическо осъществяване на правомощията на тези органи и липсата на възможност за участие в конкурси за периода на мандата. Ето защо предвиждането на законови механизми за привличането в състава на Висшия съдебен съвет и на Инспектората към ВСС на мотивирани и висококвалифицирани съдии, прокурори и следователи е проява на законодателна целесъобразност и само за себе си не е противоконституционно. Свободата на парламента да уреди въпросите, свързани със същностните характеристики на съдебната власт, обаче не е безгранична. В случая парламентът трябва да се ръководи от принципа за независимост на съдебната власт, така че неговото ценностно установяващо значение да бъде гарантирано и по отношение на реда и начина, по който членове на Висшия съдебен съвет, главният инспектор и членове на Инспектората към ВСС с изтекъл или с прекратен на основание подадена оставка мандат, се връщат обратно в органите на съдебната власт. Прочитът на разпоредбите на чл. 28, ал. 1, изречение първо и на чл. 50, ал. 2 ЗСВ в оспорената им част дава основание да се приеме, че Висшият съдебен съвет е обвързан от молбата на вече бившия негов член, респ. на Инспектората към ВСС за възстановяване на друга равна, по степен на заеманата длъжност в органите на съдебната власт. В случая предписаният от законодателя автоматизъм на действие на съответните колегии на ВСС води до нарушаване на независимостта на съдебната власт (Решение № 2 от 2019 г. по к.д. № 2/2018 г.). В останалите атакувани разпоредби законодателят възприема различен подход, който е в унисон с принципа за независимост на съдебната власт. В тях е предвидена възможност, а не задължение за Висшия съдебен съвет да повиши бивш свой член, респ. член на Инспектората към ВСС с изтекъл или прекратен на основание подадена оставка мандат. Подходът на законодателя, възприет в разпоредбите на чл. 28, ал. 1, изречение второ и на чл. 50, ал. 1 ЗСВ, позволява да се постигне баланс между търсенето на механизми за привличане за членове на Висшия съдебен съвет и на Инспектората към ВСС на магистрати, притежаващи висок професионализъм, които са мотивирани да участват качествено и пълноценно в управлението на съдебната власт, и принципите за плановост, стабилност и предвидимост в дейността на органите на съдебната власт.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 11.05.2021 г. по к.д. №4 / 2021 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 11.05.2021 г. по к.д. №15 / 2020 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 11.05.2021 г. по к.д. №15 / 2020 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 29.04.2021 г. по к.д. №8 / 2021 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост № 2 от 29.04.2021 г. по к.д. №6 / 2021 г.
покажи акта

особено мнение по друго определение

особено мнение по друго определение от 29.04.2021 г. по к.д. №6 / 2021 г.
покажи акта

особено мнение по друго определение

особено мнение по друго определение от 29.04.2021 г. по к.д. №6 / 2021 г.
покажи акта

решение

решение № 5 от 27.04.2021 г. по к.д. №13 / 2019 г.
Диспозитив
Наличието на необходимите финансови средства е предпоставка за осъществяване на дейността на всяка политическа партия в ролята ѝ на посредник между гражданите и публичната власт. Със законовото регулиране, предвидено в чл. 11, ал. 3 от Конституцията се преследват две основни цели. На първо място, законът следва да гарантира, че политическите партии остават независими както от държавата, така и от частни интереси. На второ място, законът трябва да създаде условия за справедлива конкуренция на политически възгледи и програми между партиите, включително и като чрез ясни правила определи условията за тяхното финансиране. Конституционно задължение на държавата е да създава условия за демократичен политически живот, основан върху принципа на политическия плурализъм. Имущественото състояние на партиите не може да се превръща в препятствие за изразяване политическата воля на гражданите. Конституцията не предоставя на законодателя свобода на преценката дали държавата да осигури публично финансиране за политическите партии, които отговарят на определения в закона критерий, но допуска законодателна целесъобразност относно размера на субсидията. Публичното финансиране на тези партии от държавата до определен размер, следователно, трябва да се смята за конституционно дължимо. Определянето на конкретния размер на това публично финансиране е изцяло в компетентността на Народното събрание. В Конституцията не се съдържа пречка политическите партии да бъдат финансирани с дарения както от юридически лица, така и от еднолични търговци. Това, обаче може да става по също така ясни правила, каквито се изискват за публичното финансиране. Възможността партиите да се финансират от частни източници следва да е съпроводено от ограничаване на размера на финансиране, което може да бъде предоставено от отделен дарител. Само така правната уредба може да гарантира политическия плурализъм. Казано общо, ограниченията при финансирането на политическите партии трябва да бранят от изкривяване отношението „гражданин - партия - държавна власт“. Възможността за пряко или косвено финансиране на политически партии от държавата и общините извън определеното в закона бюджетно финансиране, е конституционно недопустимо. Към изложеното се добавя и фактът, че законът позволява неограничени по размер частни дарения на политическите партии от юридически лица и еднолични търговци. По този начин се нарушава чл. 11, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията в изискването му при изразяването на политическата воля на гражданите партиите да бъдат поставени в справедлива конкурентна среда. Системата на финансиране трябва да гарантира, че всички партии са в състояние да се съревновават при равни възможности, което осигурява политическия плурализъм и създава гаранция за ефективното функциониране на демократичните институции.
покажи акта

решение

решение № 5 от 27.04.2021 г. по к.д. №13 / 2019 г.
Диспозитив
Наличието на необходимите финансови средства е предпоставка за осъществяване на дейността на всяка политическа партия в ролята ѝ на посредник между гражданите и публичната власт. Със законовото регулиране, предвидено в чл. 11, ал. 3 от Конституцията се преследват две основни цели. На първо място, законът следва да гарантира, че политическите партии остават независими както от държавата, така и от частни интереси. На второ място, законът трябва да създаде условия за справедлива конкуренция на политически възгледи и програми между партиите, включително и като чрез ясни правила определи условията за тяхното финансиране. Конституционно задължение на държавата е да създава условия за демократичен политически живот, основан върху принципа на политическия плурализъм. Имущественото състояние на партиите не може да се превръща в препятствие за изразяване политическата воля на гражданите. Конституцията не предоставя на законодателя свобода на преценката дали държавата да осигури публично финансиране за политическите партии, които отговарят на определения в закона критерий, но допуска законодателна целесъобразност относно размера на субсидията. Публичното финансиране на тези партии от държавата до определен размер, следователно, трябва да се смята за конституционно дължимо. Определянето на конкретния размер на това публично финансиране е изцяло в компетентността на Народното събрание. В Конституцията не се съдържа пречка политическите партии да бъдат финансирани с дарения както от юридически лица, така и от еднолични търговци. Това, обаче може да става по също така ясни правила, каквито се изискват за публичното финансиране. Възможността партиите да се финансират от частни източници следва да е съпроводено от ограничаване на размера на финансиране, което може да бъде предоставено от отделен дарител. Само така правната уредба може да гарантира политическия плурализъм. Казано общо, ограниченията при финансирането на политическите партии трябва да бранят от изкривяване отношението „гражданин - партия - държавна власт“. Възможността за пряко или косвено финансиране на политически партии от държавата и общините извън определеното в закона бюджетно финансиране, е конституционно недопустимо. Към изложеното се добавя и фактът, че законът позволява неограничени по размер частни дарения на политическите партии от юридически лица и еднолични търговци. По този начин се нарушава чл. 11, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията в изискването му при изразяването на политическата воля на гражданите партиите да бъдат поставени в справедлива конкурентна среда. Системата на финансиране трябва да гарантира, че всички партии са в състояние да се съревновават при равни възможности, което осигурява политическия плурализъм и създава гаранция за ефективното функциониране на демократичните институции.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.04.2021 г. по к.д. №13 / 2019 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.04.2021 г. по к.д. №13 / 2019 г.
покажи акта

решение

решение № 4 от 20.04.2021 г. по к.д. №1 / 2021 г.
Диспозитив
Правилото на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД е новост за българското гражданско право, тъй като, законодателят досега не е въвеждал абсолютна погасителна давност в отношенията между частноправни субекти. Законността, правната сигурност, предвидимостта и стабилността на правния ред са устойчиви характеристики на правовата държава, в какъвто смисъл Конституционният съд неведнъж се е произнасял. Проявление на правовата държава в материален смисъл е изискването за материалната справедливост. При засягане с ретроактивни законодателни мерки на придобити конституционни права тя се накърнява. Както неведнъж вече Конституционният съд се е произнасял, правото на частна собственост по чл. 17, ал. 3 от Конституцията включва имущественото право на вземане и възможността за неговото събиране. Законодателят, при упражняване на дейността си, е длъжен да се въздържа от предприемането на мерки, които влизат в противоречие с конституционния принцип за закрила на неприкосновеността на частната собственост. Правото на лицата, които са се поставили в ролята на длъжник чрез обедняването на други лица, техни кредитори, да бъдат забравени, да спрат да са „вечен длъжник“ не е конституционно право. Нормата, предмет на настоящото производство, третира неравно и с обратна сила, длъжниците физически лица и останалите длъжници, които не се ползват от привилегията на абсолютната давност. В по-добра позиция се поставят длъжниците, които са се възползвали от възможностите за забавяне принудителното събиране на дълговете им и умишлено са увредили кредиторите си от тези, които са спазили основополагащия за облигационното право принцип “Pacta sunt servanda”. Длъжникът не би следвало да може да черпи права от неправомерното си поведение. Налице е неравно третиране и по отношение на кредиторите на физически лица, които не са търговци и на физически лица, които са търговци.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 30.03.2021 г. по к.д. №2 / 2021 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 30.03.2021 г. по к.д. №2 / 2021 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 30.03.2021 г. по к.д. №2 / 2021 г.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 1 от 30.03.2021 г. по к.д. №2 / 2021 г.
Диспозитив
Дейността на адвокатурата и свързаните с нея задължения на адвокатите по ЗМИП не е обект на непосредствена защита по реда на чл. 150, ал. 4 от Конституцията. На Висшия адвокатски съвет не е предоставено правомощие да оспорва закони по съображения, че те засягат дейността (стопанската) на адвокатурата като професионална общност, каквото засягане всъщност се релевира в настоящето искане. Тъй като конституционният законодател е определил компетентността на Висшия адвокатски съвет по чл. 150, ал. 4 от Конституцията в съответствие с ролята на адвокатурата в защита на правата на гражданите, същата компетентност не би могла да бъде разширена по тълкувателен път до защитата на интереси, за които този орган не е призван да се застъпва. Обратното би довело до приравняването му със субектите с универсална сезираща компетентност по чл. 150, ал. 1 от Конституцията. Закона за мерките срещу изпиране на пари създава благоприятна нормативна среда за постигане на справедлив от конституционноправна гледна точка резултат, свързан с изискването за справедливост чрез превенция на едно явление, което представлява сериозна опасност за демократичното общество. Превенцията, насочена към постигане на изискването за справедливост, е рамката, в която се вписва и атакуваната уредба, възлагаща на професионалната общност на адвокатите определени задължения в разписани в закона хипотези. Обявяването на оспорения комплекс от норми за противоконституционен, в какъвто смисъл е изразената в искането воля, ще има за последица отпадане на адвокатите от каталога със задължени лица по чл. 4 ЗМИП, което ще отнеме значителна част от ефективността на превантивния механизъм по ЗМИП, доколкото поради естеството на адвокатската професия, включваща предоставяне на съвети или друг вид правна помощ и съдействие, е вероятно адвокатите да се натъкнат в практиката си на дейности по изпиране на пари. След като сезиращото правомощие на Висшия адвокатски съвет е в рамката на конституционно установената роля на адвокатурата, представляваща съдържателно възпроизвеждане и конкретизация на справедливостта като основополагаща ценност, конституционно неприемливо е упражняването на правомощието по чл. 150, ал. 4 от Конституцията да позволи постигането на такъв несъвместим с нея от конституционноправна гледна точка резултат.
покажи акта

решение

решение № 3 от 23.03.2021 г. по к.д. №11 / 2020 г.
Диспозитив
Временното отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач и временното спиране от движение на пътно превозно средство на собственик за неплатени глоби противоречат на функциите и целите на принудителните административни мерки и на практика се превръщат в санкция за несъществуващо административно нарушение, което е в противоречие с принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Конституцията). С предвидените в оспорените разпоредби мерки законодателят заобикаля закона и предвидения в него ред за принудително изпълнение на публичните вземания за глоби, като предвижда санкция за неизпълнение на едно парично задължение, чрез която на практика ограничава упражняването на правото на гражданите да се придвижват свободно по територията на страната (чл. 35, ал. 1, изр. първо, предл. второ от Конституцията), да напускат нейните предели (чл. 35, ал. 1, изр. първо, предл. трето от Конституцията), а в хипотезата на чл. 171, т. 2, б. „к“ ЗДвП – сериозно засяга упражняването на правото на собственост (чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията). Всяко ограничаване на основни конституционни права на гражданите, което има за цел да компенсира неспособността на държавата да изпълнява задълженията си, е недопустимо в правовата държава. Обстоятелството, че държавата не може да изпълни задължението си по принудително събиране на наложените глоби, по никакъв начин не може да бъде основание за фактическо санкциониране на гражданите. Ограниченията на правото на свободно придвижване по територията на страната и на напускане на нейните предели биха имали легитимна цел по смисъла на чл. 35, ал. 1, изр. второ от Конституцията, ако те са необходими за приоритетна защита на друг конституционно значим интерес, подлежащ на конституционна закрила, при условие, че посочената в закона е действително преследваната от законодателя цел и ако в тези случаи ограничението на правата на гражданите е пропорционално на защитавания интерес, подлежащ на конституционна закрила. Той трябва да бъде свързан с националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на останалите граждани. Такъв интерес в конкретния случай липсва. По силата на оспорените разпоредби ограничението на основни права се осъществява по отношение на лица, чието поведение не засяга конституционно признатите в чл. 35, ал. 1, изр. второ от Основния закон ценности. Поради това мярката не съставлява подходящо и съразмерно средство за постигане на конституционно оправдана цел. С оспорената от омбудсмана разпоредба на чл. 171, т. 2, б. „к“ ЗДвП в противоречие с чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията се ограничава правото на собственика да ползва моторното превозно средство, тъй като то се спира от движение, без това ограничение на правата му да се основава на социално оправдана приоритетна защита на каквито и да е други ценности от конституционен порядък. Оспорената разпоредба позволява ограничаване упражняването на правото на собственост и на съсобственика – недлъжник. Административната принуда в тази хипотеза се прилага и по отношение на съсобственик, който не е отговорен нито за нарушението, което е основание за наложената глоба, нито за нейното неизплащане в срок. В тези случаи се нарушава принципът на личната отговорност, което е допустимо само по изключение и при призната от правото необходимост да се поправят причинени вреди.
покажи акта

решение

решение № 3 от 23.03.2021 г. по к.д. №11 / 2020 г.
Диспозитив
Временното отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач и временното спиране от движение на пътно превозно средство на собственик за неплатени глоби противоречат на функциите и целите на принудителните административни мерки и на практика се превръщат в санкция за несъществуващо административно нарушение, което е в противоречие с принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Конституцията). С предвидените в оспорените разпоредби мерки законодателят заобикаля закона и предвидения в него ред за принудително изпълнение на публичните вземания за глоби, като предвижда санкция за неизпълнение на едно парично задължение, чрез която на практика ограничава упражняването на правото на гражданите да се придвижват свободно по територията на страната (чл. 35, ал. 1, изр. първо, предл. второ от Конституцията), да напускат нейните предели (чл. 35, ал. 1, изр. първо, предл. трето от Конституцията), а в хипотезата на чл. 171, т. 2, б. „к“ ЗДвП – сериозно засяга упражняването на правото на собственост (чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията). Всяко ограничаване на основни конституционни права на гражданите, което има за цел да компенсира неспособността на държавата да изпълнява задълженията си, е недопустимо в правовата държава. Обстоятелството, че държавата не може да изпълни задължението си по принудително събиране на наложените глоби, по никакъв начин не може да бъде основание за фактическо санкциониране на гражданите. Ограниченията на правото на свободно придвижване по територията на страната и на напускане на нейните предели биха имали легитимна цел по смисъла на чл. 35, ал. 1, изр. второ от Конституцията, ако те са необходими за приоритетна защита на друг конституционно значим интерес, подлежащ на конституционна закрила, при условие, че посочената в закона е действително преследваната от законодателя цел и ако в тези случаи ограничението на правата на гражданите е пропорционално на защитавания интерес, подлежащ на конституционна закрила. Той трябва да бъде свързан с националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на останалите граждани. Такъв интерес в конкретния случай липсва. По силата на оспорените разпоредби ограничението на основни права се осъществява по отношение на лица, чието поведение не засяга конституционно признатите в чл. 35, ал. 1, изр. второ от Основния закон ценности. Поради това мярката не съставлява подходящо и съразмерно средство за постигане на конституционно оправдана цел. С оспорената от омбудсмана разпоредба на чл. 171, т. 2, б. „к“ ЗДвП в противоречие с чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията се ограничава правото на собственика да ползва моторното превозно средство, тъй като то се спира от движение, без това ограничение на правата му да се основава на социално оправдана приоритетна защита на каквито и да е други ценности от конституционен порядък. Оспорената разпоредба позволява ограничаване упражняването на правото на собственост и на съсобственика – недлъжник. Административната принуда в тази хипотеза се прилага и по отношение на съсобственик, който не е отговорен нито за нарушението, което е основание за наложената глоба, нито за нейното неизплащане в срок. В тези случаи се нарушава принципът на личната отговорност, което е допустимо само по изключение и при призната от правото необходимост да се поправят причинени вреди.
покажи акта

решение

решение № 2 от 16.03.2021 г. по к.д. №13 / 2020 г.
Диспозитив
Основният закон възлага на НС осъществяването на законодателната дейност и парламентарен контрол, ядро на парламентарното управление, като предвижда и редица гаранции за ефективното функциониране на парламента и отстояване на конституционно установената форма на държавно управление, както и допълнителни гаранции за това в кризисни условия (чл. 64, ал. 2, чл. 84, т. 12 от Конституцията). Ясна е волята на учредителната власт да гарантира необходимите условия парламентът да продължи да упражнява функциите си независимо от възможните кризисни периоди в управлението на държавата. С Решението от 6 ноември 2020 г. е въведено дистанционно по електронен път участие в пленарни заседания на НС на народни представители, които са поставени под задължителна изолация или карантина поради COVID–19 с акт на орган по чл. 61 от Закона за здравето. С него е търсено разрешение на конкретен временен проблем, свързан с наложени на народни представители ограничителни мерки (задължителна изолация или задължителна карантина), като преследваната цел е да се създаде правна възможност тези народни представители да продължат да участват пряко, лично макар и виртуално в пленарните заседания в кризисни условия, различни от извънредното положение. Конституционният законодател е предоставил регламентарна автономия на НС по отношение на подробното изработване на правилата за неговата дейност и организацията и избора на неговите вътрешни органи, както и относно приложимите техники и средства за осъществяване на неговата дейност при съблюдаване на конституционно установените параметри. Разпоредбата на чл.81, ал. 3 от Конституцията предписва гласуванията, в които участват народните представители, да се осъществяват "лично и явно, освен когато Конституцията предвижда или НС реши то да бъде тайно". Други изисквания Конституцията не поставя. Няма принципни различия в смисъла, който се влага в думата „лично“ в общоговоримия и в юридическия език, защото и в двата случая той е свързан „с участието на самия човек“ („Български тълковен речник“, БАН, С., 2003 г, стр. 421). Личното гласуване е акт на лично действие – личен акт, чрез който народният представител изразява „непосредствено, свободно и независимо лична воля в съответствие със своята съвест и убеждения“. Съдът посочва още, че изискването за „лично и явно гласуване“ е свързано и с правото на избирателя „да знае каква е личната позиция на избраника по всеки обсъждан и приеман от парламента акт, гаранция за което е именно личното участие на народните представители в гласуването“. Затова и конституционната норма въздига изискването за „лично и явно“ гласуване, при което „явно“ също следва да се разбира с книжовното му значение на „открито; пред погледа на хората“ („Български тълковен речник“, БАН, С., 2003 г., стр. 1090). Предвидения в оспорваното решение ред за гласуване и използваните технически средства и технологии позволяват сигурно и категорично да се установи дали самоличността на народния представител, ползващ онлайн платформата, съвпада с тази на народния представител, регистриран по надлежния ред за участие в пленарното заседание, поради което конституционното изискване за „лично“ участие следва да се приеме за изпълнено. Конституцията не урежда изрично мястото на провеждане на парламентарните заседания. Това е суверенно право на Народното събрание, което в своя правилник или с отделно решение определя мястото на пленарните заседания, включително в хипотезите на кризисна ситуация от вида на извънредна епидемична обстановка или друго изключително обстоятелство, за които липсва обща уредба в ПОДНС. Конституцията не налага забрани или стандарти за използване на различни технологични платформи в дейността на държавните институции, вкл. конституционно установени органи. Оспорените правила на решението не нарушават установените конституционни изисквания за лично и явно гласуване. Правилата, приети с оспореното решение, имат временен характер. Периодът на тяхното приложение е обвързан с периода на съществуване на извънредната епидемична обстановка и опасността за живота и здравето на гражданите, предвид реалния риск от заболяване. Изключено е приложението на оспореното решение при обичайните условия на организация и дейност на парламента и правилата, установени с него не заместват общите правила на парламентарния процес по смисъла на Конституцията и ПОДНС. Правилата се прилагат по еднакъв начин към всички народни представители, поставени в задължителна изолация или карантина, без да въвеждат привилегии или предимство, съответно изключение за определени народни представители или парламентарни групи. При какви обстоятелства, време и обхват по отношение на народните представители ще се приложат правилата за дистанционно участие по електронен път в пленарните заседания са въпроси, които Народното събрание има суверенното право да решава, отчитайки особеностите на всеки отделен случай, като държи сметка за гарантиране на конституционно изискуемия минимум представителност при провеждане на заседанията на Народното събрание като реализация на политическото представителство. Конституционният съд също следва разбирането, че нарушаването на процедурни правила, въведени с ПОДНС, само по себе си не може да бъде основание разпоредба на приет закон или решение да бъде обявена за противоконституционна.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 09.03.2021 г. по к.д. №4 / 2021 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 09.03.2021 г. по к.д. №3 / 2021 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 16.02.2021 г. по к.д. №1 / 2021 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 19.01.2021 г. по к.д. №15 / 2020 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 19.01.2021 г. по к.д. №14 / 2020 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 10.12.2020 г. по к.д. №13 / 2020 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 17.11.2020 г. по к.д. №4 / 2020 г.
покажи акта

решение

решение № 15 от 17.11.2020 г. по к.д. №4 / 2020 г.
Диспозитив
Bъзмoжнocттa opгaнитe нa MBP дa имaт дocтъп дo тpaфични дaнни зa мecтoнaxoждeниe, cъбиpaни oбщo и нeизбиpaтeлнo зa пepиoд oт шecт мeceцa, oтнocимa и ĸъм ocпopeнaтa paзпopeдбa нa чл. 251б, aл. 2, изpeчeниe тpeтo от Закона за електронните съобщения, във вpъзĸa c чл. 61 от Закона за здравето, ce явявa нecъpaзмepнa в ĸoнтeĸcтa нa oбщecтвeнитe oтнoшeния, ĸoитo peгyлиpa. Te пo дeфиниция ca cвъpзaни c oпpeдeлeн и oгpaничeн пepиoд oт вpeмe, ĸoйтo в oбщитe cлyчaи e знaчитeлнo пo-ĸpaтъĸ oт oбщo пpeдвидeния шecтмeceчeн cpoĸ, a имeннo: дoĸaтo тpae зaдължитeлнaтa изoлaция и/или лeчeниeтo нa cъoтвeтнoтo лицe (a тя ce oпpeдeля oт paзлични здpaвни opгaни, извъpшили диaгнocтициpaнe и пpeдпиcaли cъoтвeтeн peжим и лeчeниe). B oбcъждaнaтa xипoтeзa, oтнacящa ce дo инфeĸциoзнитe бoлecти и oбщecтвeнoтo здpaвe, зa нyждитe нa пpинyдитeлнoтo “дoвeждaнe“ нa oтĸлoнилитe ce oт зaдължитeлнa изoлaция или лeчeниe, дocтъпът дo дaннитe нa тeзи лицa нe cлeдвa дa ce oбвъpзвa c oбщия cpoĸ oт шecт мeceцa, a дa ce дoпycĸa caмo зa вpeмeтo oт мoмeнтa нa нaлaгaнe нa бoлничнoтo лeчeниe и/или зaдължитeлнaтa изoлaция зaнaпpeд, дo мoмeнтa нa oтпaдaнe нeoбxoдимocттa oт зaдължитeлнa изoлaция, cъoтвeтнo дo излeĸyвaнe нa бoлния, въз ocнoвa нa пpeдcтaвeнa oт здpaвнитe opгaни нaдeжднa, нo в cъщoтo вpeмe и чyвcтвитeлнa инфopмaция зa ĸoнĸpeтнoтo здpaвocлoвнo cъcтoяниe нa дaдeнo лицe, ĸoятo нe cлeдвa дa cтaвa oбщecтвeнo дocтoяниe бeз нeгoвo cъглacиe. Неприемлив е законодателен подход, при който към обща регламентация се включва чрез препращане и такава, която има предмет, чието естество изисква самостоятелна, отделна уредба, предполагаща съобразяване с неговата специфика. B cлyчaя oбщoтo и нeизбиpaтeлнo зaпaзвaнe нa тpaфични дaнни пo oтнoшeниe нa вcичĸи лицa зa cpoĸ oт пoлoвин гoдинa, пpи нeoтчитaнe ocoбeнocтитe нa ĸoнĸpeтнитe мeдицинcĸи цeли, зacягaщи caмo oпpeдeлeн, oгpaничeн ĸpъг лицa и пocтижими в cpoĸoвe, дaлeч пo-ĸpaтĸи oт шecт мeceцa, e ĸoнcтитyциoннo нeтъpпимo, зaщoтo влизa в ĸoлизия c пpинципa нa пpoпopциoнaлнocт, ĸaтo измepeниe нa пpaвoвaтa дъpжaвa – eфeĸтът нa пoлзaтa зa пpиopитeтнo зaщитeни интepecи нa oбщecтвoтo тpябвa дa e пpoпopциoнaлeн нa нeгaтивнитe пocлeдици зa cтaтyca нa cyбeĸтитe нa oгpaничaвaнoтo пpaвo. Taĸa oпpeдeлeният oт зaĸoнoдaтeля cpoĸ ce явявa нecъpaзмepнo дълъг, a ĸpъгът лицa, чиитo тpaфични дaнни пoдлeжaт нa cъxpaнeниe и дocтъп – пpeĸaлeнo oбшиpeн, чyвcтвитeлнo нaдxвъpлящи cтpoгo нeoбxoдимoтo зa пocтигaнe нa дефинираните мeдицинcĸи цeли. Πpaвoтo нa личeн живoт нe ce явявa пpивилeгия caмo зa пepиoди, ĸoгaтo вpeмeнaтa ce xapaĸтepизиpaт c oтнocитeлнo cпoĸoйcтвиe и нeпpoтивopeчивocт, нo и зa тaĸивa – в ycлoвия нa ĸpизи, дoĸoлĸoтo във вcяĸa ĸpизa нaмecaтa тpябвa дa бъдe, ĸaтo ĸoнcтитyциoнeн импepaтив, пpoпopциoнaлнa и cтpoгo нeoбxoдимa. Зaтoвa дocтъпът дo тpaфични дaнни зa мecтoпoлoжeниe зa цeлитe нa пpoтивoдeйcтвиe нa пaндeмиятa в aтaĸyвaния нopмeн ĸoмплeĸc e ypeдeнa в нecъoтвeтcтвиe c Koнcтитyциятa.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 20.10.2020 г. по к.д. №12 / 2020 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 20.10.2020 г. по к.д. №9 / 2020 г.
покажи акта

особено мнение по друго определение

особено мнение по друго определение от 20.10.2020 г. по к.д. №9 / 2020 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 15.10.2020 г. по к.д. №2 / 2020 г.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 2 от 15.10.2020 г. по к.д. №10 / 2020 г.
Диспозитив
Както се е произнасял при подобни случаи при изменение и допълнение на закон (Решение № 9/2018 г. на по к. д. № 5/2017 г.; Решение № 14/2018 г. по к. д. № 12 /2017 г.; Определение № 2/2018 г. по к. д. № 5/2018 г., Определение № 1/2019 г. по к. д. № 1/2019 г., Определение № 2/2019 г. по к. д. № 11/2018 г. и др.), Конституционният съд следва да отклони искането на пленума на ВКС като недопустимо и да прекрати производството по делото. След изменението разпоредбата на чл. 28, ал. 1 ЗСВ има ново съдържание и смисъл, като така се внася нов предмет на делото, какъвто не е поискан от вносителя и с какъвто не е сезиран Конституционният съд. Разглеждането на така изменената разпоредба означава съдът да се самосезира, което е недопустимо.
покажи акта

решение

решение № 14 от 15.10.2020 г. по к.д. №2 / 2020 г.
Диспозитив
Определеният в оспорения израз на чл. 208, ал. 1 от Закона за устройство на територията срок от 15 години за започване на отчуждителното производство за имоти, отредени по влезлия в сила подробен устройствен план за озеленени площи по чл. 61, ал. 4 ЗУТ, противоречи на легитимните правни очаквания и създава правна несигурност, което противоречи на принципа на правовата държава. Този срок е несъразмерно дълъг и съществено надхвърля необходимото за постигане на дефинираните цели - не е налице сериозно оправдание за наложителност на толкова дълъг период, за започване на отчуждителните производства по Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост за имоти, отредени по влезлия в сила подробен устройствен план за озеленени площи по чл. 61, ал. 4 ЗУТ. Когато достъпът до съдебна защита по отношение на определени административни актове се стеснява, законодателната целесъобразност не се ограничава, а необжалваемостта не може да засяга реализацията на основните права и свободи на гражданина, освен ако не се налага за защитата на висши конституционни ценности, свързани с особено важни интереси на обществото. В случая преграждането на пътя към съдебно обжалване на общите устройствени планове е лишено от конституционна легитимност, тъй като не е обусловено от висша конституционна ценност, в името на която правото на защита да отстъпи.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 1 от 29.09.2020 г. по к.д. №8 / 2020 г.
Диспозитив
Правомощието на Висшия адвокатски съвет да сезира Конституционния съд съгласно чл. 150, ал. 4 от Конституцията е ограничено до отправяне на искания за установяване на противоконституционност на закон само при нарушаване на права и свободи на гражданите. Редакцията на разпоредбата е идентична с тази на ал. 3, отнасяща се до омбудсмана. Правото на Висшия адвокатски съвет – като един от висшите органи на адвокатурата – и на омбудсмана да се обръщат към конституционната юрисдикция съответства на функцията на омбудсмана и на адвоката на независими и самостойни защитници на правата и свободите на гражданите. Между функциите на омбудсмана и на Висшия адвокатски съвет има и съществени разлики. Съгласно чл. 91а от Конституцията, разглеждан във връзка с чл. 2 от Закона за омбудсмана, той е обществен защитник и неговата основна дейност е да се застъпва за правата и свободите на гражданите, когато те се засягат или нарушават с действие или бездействие на държавните или общинските органи и техните администрации, както и от лицата, на които е възложено да предоставят публични услуги, и от частноправни субекти. От друга страна според чл. 134, ал. 1, изр. 2 от Конституцията адвокатурата подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси, макар в искането да е посочено, че адвокатурата „е призвана да брани правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица по силата на чл. 134 от Конституцията”. Ролята на омбудсмана и на Висшия адвокатски съвет по отношение на правата и свободите на гражданите предполага възможност да сезират Конституционния съд, когато смятат, че със закон се накърняват основни права и свободи на гражданите. Конституционният съд в своята практика посочва, че това са закрепените в Конституцията права, които са всеобщи, неотменими и присъщи на всички граждани в това им качество. Тъй като конституционният законодател е определил компетентността на омбудсмана и на Висшия адвокатски съвет по чл. 150, ал. 3 и 4 от Конституцията в съответствие с ролята им в защита на правата на гражданите, същата компетентност не следва да се разпростира по тълкувателен път до защитата на интереси, за които тези органи не са призвани да се застъпват. Въпреки че правото на омбудсмана и на Висшия адвокатски съвет по чл. 150, ал. 3 и 4, е важен коректив на липсата на индивидуална конституционна жалба и осигурява своеобразен достъп на гражданите до конституционно правосъдие, то не може да се разширява по пътя на тълкуването извън неговото естество и да се превръща във възможност за отстояване на конкретни частни интереси. Като е очертал рамки на компетентността на омбудсмана и на Висшия адвокатски съвет и е предвидил критерии за упражняването ѝ, конституционният законодател им е предоставил сезиращи правомощия, съответстващи на техните специфични конституционно предвидени функции и поради това по-ограничени от сезиращите правомощия на другите субекти, предвидени в чл. 150 от Конституцията. Поради принципната невъзможност лотарийни игри да се провеждат от частни лица в качеството им на граждани, забраната на чл. 4, ал. 3 ЗХ и свързаните с нея разпоредби засягат единствено стопанската дейност на търговците, опериращи на съответния пазар и тези, имащи желанието да навлязат на него. Поради това оспорените разпоредби имат регулативно въздействие изцяло по отношение на търговски отношения в сферата на хазарта и не се отнасят до правата и свободите на гражданите. Въпросът за изплащането на печалбите от лотарийните игри не е пряко относим към оспорваната уредба и следователно е без значение за предмета на настоящото конституционно производство.
покажи акта

решение

решение № 13 от 24.09.2020 г. по к.д. №5 / 2020 г.
Диспозитив
Несъвместимостта е характеристика на правовата държава, в която законодателят е длъжен да осигури превеса на публичния интерес над частния, особено в случаите на колизия. Основната ѝ цел е да се осигури независимост на публичната служба, като се създадат гаранции срещу недопустими въздействия от страна на външни сили, като по този начин се защитават и интересите на обществото като цяло. В практиката на Конституционния съд институтът на несъвместимостта е очертан като съвкупност от уредени на конституционно или законово ниво забрани определена публична длъжност да бъде съвместявана с друга такава или с длъжности и дейности, свързани с частен интерес на заемащия публичната длъжност, което осигурява „добросъвестно, независимо и безпристрастно осъществяване на властническите функции в обществен интерес“. (Решение № 3 от 2019 г. по к.д. № 16/2018 г.). В Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) проявлението на несъвместимостта е уредено от три елемента – забрана за извършване на конкретни дейности, водещи до несъвместимост (чл. 41, ал. 1), дължимо поведение при възникване на несъвместимост (чл. 41, ал. 3) и правни последици при неизпълнение на това задължение (чл. 42, ал. 1, т. 5).Основанията за приложението на санкцията по чл. 42, ал. 1, т. 5 ЗМСМА подлежат на подробна и съдържателна оценка от общинската избирателна комисия преди постановяване на решението ѝ за предсрочното прекратяване на пълномощията на кмета по чл. 42, ал. 3 ЗМСМА. Производството пред съда също не се ограничава до формална преценка относно наличието или липсата на обстоятелствата по чл. 41, ал. 3 ЗМСМА. В ЗМСМА е предвиден механизъм, посредством който се изключва „автоматизмът“ на настъпването на правните последици на несъвместимостта. Той се отнася до задължителната преценка за наличието, респ. липсата на несъвместимост, съответно на основание за предсрочно прекратяване на пълномощията на кмета, която се извършва от общинската избирателна комисия и се контролира от съда. Тази преценка се прави съобразно спецификите на всеки отделен случай, което е задължение на общинската избирателна комисия и подлежи на съдебен контрол. Разпоредба на чл. 41, ал. 3 ЗМСМА не само не забранява, но и предполага съдът да анализира и тълкува всяко действие, което лицето, намиращо се в състояние на несъвместимост, е предприело или е следвало да предприеме за нейното отстраняване. Негативните правни последици на разпоредбата на чл. 42, ал. 1, т. 5 ЗМСМА настъпват не автоматично, а само при бездействие на лицето за прекратяване на несъвместимост в посочения в закона срок и при предвидената процедура, която на свой ред включва индивидуална преценка по същество от компетентния орган (в случая общинската избирателна комисия). Тази преценка от своя страна подлежи на съдържателен контрол от съдилищата и той не би могъл да бъде друг, предвид съдържанието на разпоредбата и посочените в чл. 41, ал. 3 ЗМСМА предпоставки за доброволното прекратяване на несъвместимостта, във връзка с разпоредбата на чл. 117, ал. 1 от Конституцията.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 30.07.2020 г. по к.д. №11 / 2020 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 30.07.2020 г. по к.д. №11 / 2020 г.
покажи акта

решение

решение № 12 от 30.07.2020 г. по к.д. №1 / 2020 г.
Диспозитив
1. По въпрос първи от тълкувателното питане - Припокрива ли се по съдържание понятието „държавна измяна", използвано в чл. 103, ал. 1 от Конституцията, с престъпленията, визирани в Глава първа "Престъпления против Републиката", Раздел I "Измяна" от Особената част на Наказателния кодекс ? Съдържанието на понятието „държавна измяна" по чл. 103, ал. 1 от Конституцията не е тъждествено със съдържанието на понятието „измяна" по смисъла на Раздел I, Глава първа от Особената част на Наказателния кодекс. Като „държавна измяна" следва да бъдат разбирани и други престъпления против Републиката, които държавният глава би могъл да осъществи при изпълнение на конституционно възложените му функции. 2. По втори въпрос от тълкувателното питане - Каква е разликата между използваните в чл. 103, ал. 1 от Конституцията понятия „държавна измяна" и „нарушение на Конституцията" като основания за ангажиране на отговорността на президента и вицепрезидента за действия, извършени при изпълнение на техните функции ? Понятието „държавна измяна" винаги изисква осъществяването на съставомерна престъпна дейност против Републиката. Понятието „нарушение на Конституцията" обхваща нарушения при изпълнение на функциите на президента или вицепрезидента, които нямат престъпен характер, както и такива, които са съставомерни деяния. Конкретната преценка, дали „държавна измяна“ или „нарушение на Конституцията“ обосновават отговорност на президента или вицепрезидента се прави единствено от Народното събрание, което само̀ решава дали да повдигне обвинение и след това - от Конституционния съд, когато упражнява правомощието си по чл.103, ал.3 от Конституцията. 3. По трети въпрос от тълкувателното питане - Понятията „държавна измяна" и „нарушение на Конституцията", използвани в чл. 103, ал. 1 от Конституцията, включват ли в съдържанието си и извършване на престъпления извън съставите на Глава първа "Престъпления против Републиката " от Наказателния кодекс ? Понятието „държавна измяна“ не включва в съдържанието си извършване на престъпление извън съставите на престъпленията против Републиката. Понятието „нарушение на Конституцията“ може да включва в съдържанието си и извършване на нарушения, които са престъпления, но различни от престъпленията против Републиката. 4. По четвърти въпрос от тълкувателното питане - Изразът „не може да бъде възбудено наказателно преследване", използван в чл. 103, ал. 4 от Конституцията, ограничава ли се само до действия с процесуален характер? Възбуждането на наказателно преследване е дейност на органите на досъдебното производство по формулиране на твърдение срещу конкретно лице, че е извършило конкретно престъпление. Изразът „не може да бъде възбудено наказателно преследване“, използван в чл. 103, ал. 4 от Конституцията означава, че срещу президента и вицепрезидента не могат да бъдат извършвани действия с процесуален и извънпроцесуален характер, които могат да доведат до реализиране на наказателна отговорност и които пряко засягат техните лични права и свободи. 5. По въпрос пети от тълкувателното питане - Изразът „не може да бъде възбудено наказателно преследване", използван в чл. 103, ал. 4 от Конституцията, включва ли забрана да бъде образувано наказателно производство, когато се открият данни за евентуална престъпна дейност на президента и вицепрезидента ? При откриване на данни за престъпна дейност на президента или вицепрезидента забраната да бъде възбудено наказателно преследване не препятства започването на наказателно производство. 6. По шести въпрос от тълкувателното питане - Изразът „не може да бъде възбудено наказателно преследване", използван в чл. 103, ал. 4 от Конституцията, означава ли забрана за извършване на действия с процесуален характер по вече образувано наказателно производство, по което се разкрият данни за престъпна дейност на президента или вицепрезидента ? По вече образувано наказателно производство имунитетът на президента и на вицепрезидента изключва извършването на такива процесуални действия, които са насочени срещу тях и пряко засягат техни лични права и свободи. Други действия по разследването могат да бъдат извършвани без ограничение.
покажи акта

решение

решение № 10 от 23.07.2020 г. по к.д. №7 / 2020 г.
Диспозитив
Конституционният законодател възлага на Министерския съвет правомощието да ръководи и осъществява вътрешната политика на страната, както и да осигурява обществения ред и националната сигурност (чл. 105, ал. 1 и ал. 2). Това правомощие трябва да бъде реализирано винаги в съответствие с Конституцията и законите на страната. Съгласно чл. 3 ЗЗ държавната здравна политика се ръководи и осъществява от Министерския съвет, а министърът на здравеопазването ръководи националната система за здравеопазване и осъществява контрол върху дейностите по опазване здравето на гражданите (чл. 5 ЗЗ). Изцяло в рамките на тези функции е предоставената в чл. 63, ал. 2 ЗЗ компетентност на Министерския съвет да обявява „извънредна епидемична обстановка“ по предложение на министъра на здравеопазването. Това кризисно положение може да бъде обявено само при точни и ясни законови параметри. На първо място, извънредната епидемична обстановка може да се обяви само в предвидения в ЗЗ случай – при непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите от епидемично разпространение на заразна болест по чл. 61, ал. 1 с цел защита и опазване живота и здравето на гражданите. При това заразната болест, чието епидемично разпространение може да обуслови обявяване на извънредна епидемична обстановка, е изрично посочена в закона, което не позволява на изпълнителната власт свободно да упражнява това правомощие, при която и да е заразна болест. На второ място, обявяването на извънредна епидемична обстановка от Министерския съвет е резултат на последователното осъществяването на следните предпоставки: 1) извършване на оценка на съществуващия епидемичен риск от главния държавен здравен инспектор; 2) предложение на министъра на здравеопазването до Министерския съвет въз основа на тази оценка за обявяване на извънредна епидемична обстановка и 3) постановяване на решение на Министерския съвет за обявяване на извънредна епидемична обстановка за определен период от време. В чл. 63, ал. 3 ЗЗ законодателят не е уредил формално предпоставките за обосноваване на „непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите“ (както се твърди в искането), а чрез формулирането им в закона е спазил изискването за предвидимост при упражняването на правомощията на органите на изпълнителната власт. В случая именно изрично посочените в т. 1-8 на тази разпоредба критерии ограничават изпълнително-разпоредителния орган от евентуален произвол, предвид изричната норма на чл. 169 АПК, регламентираща проверка от съда и на дискреционната компетентност на органа и съобразно тези критерии. По този начин законодателят е предвидил още по-строго и сигурно условие – специални изрични критерии в закона за наличието на „непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите“, като е ограничил дискреционната компетентност на Министерския съвет в още по-голяма степен. Така по ясен и недвусмислен начин в закон са уредени хипотезите (предпоставките), при които е възможно и допустимо ограничаване упражняването на правата на гражданите. Основанието, на което основните права на гражданите могат да бъдат ограничавани, е установено със закон, в рамките на предвиденото в Конституцията ограничение, ограничаването е временно, преследва легитимна цел – да бъде съхранен човешкият живот и здравето на гражданите, и е от общ интерес – належаща обществена нужда от опазване на народното здраве. Дадената възможност в чл. 63, ал. 4-7 ЗЗ за ограничаване упражняването на определени права съответства на принципа на пропорционалност, тъй като с оспорените разпоредби не се надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигане на легитимните цели, преследвани от разглежданата правна уредба. Ограниченията при упражняването на някои права на гражданите, предвидени в чл. 63, ал. 5 и ал. 6 ЗЗ, са необходими с цел ограничаване разпространението на заразната болест и нейното овладяване и са съразмерни на преследваната цел – опазване на живота и здравето на гражданите. Правото на свободно придвижване, икономическата свобода и правото на труд не са абсолютни и отстъпват пред необходимостта да се осигури постигането на приоритетната цел – гарантиране на живота и закрила на здравето на гражданите. Държавната интервенция тук е не само конституционно търпима, тя е обществено потребна и социално оправдана от легитимната цел на закона (Решение № 8/2016 г. по к. д. № 9/2015 г.). Закрилата на здравето на гражданите като публично благо е без съмнение легитимната, конституционно дефинирана (чл. 52, ал. 3, предл. първо от Конституцията) цел на ЗЗ (чл. 1 и чл. 2). Решението на Министерския съвет за обявяване на извънредна епидемична обстановка, както и заповедите на министъра на здравеопазването и на директора на съответната регионална здравна инспекция за въвеждане на временни противоепидемични мерки подлежат на контрол по реда на АПК. По този начин съдебната власт по време на извънредна епидемична обстановка изпълнява конституционните си задължения да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (чл. 117 от Конституцията), като съдилищата осъществяват контрол за законност на актове и действия на административните органи (чл. 120 от Конституцията). Изпълнявайки тази си функция и осъществявайки ефективен съдебен контрол, съдебната власт и по време на извънредна епидемична обстановка продължава да бъде гарант за правата на човека и тяхното пропорционално ограничаване. Законодателната, изпълнителната и съдебната власти запазват конституционните си функции при обявена извънредна епидемична обстановка.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 23.07.2020 г. по к.д. №7 / 2020 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 23.07.2020 г. по к.д. №15 / 2019 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 23.07.2020 г. по к.д. №7 / 2020 г.
покажи акта

решение

решение № 11 от 23.07.2020 г. по к.д. №15 / 2019 г.
Диспозитив
Конституционната уредба на структурата и правомощията на съдебната власт, като цяло и на прокуратурата като нейна самостоятелна част, представлява комплекс от допълващи се и взаимно обвързани конституционни разпоредби, които следва да бъдат тълкувани като се държи сметка за конституционно установените в Основния закон принципи на правовата държава (чл. 4), независимост на съдебната власт (чл. 117, ал. 2), равенство на гражданите пред закона (чл. 6) и правото на защита (чл. 56). Действащата Конституция определя българската държава като правова. Правовата държава означава упражняване на държавната власт на основата на Конституцията и в рамките на законите. Понятието за „правовата държава” включва „правила за упражняването на властта“ и „изискването за ясно и точно определяне на органите, техните функции и взаимоотношения“. Многопластовото съдържание, което разкрива принципът на правовата държава, обхваща и изискването, че тези, които ще следят за спазване на законността, при упражняване на техните правомощия сами трябва да спазват законността. По отношение на дейността на прокуратурата гаранция за съблюдаване на изискването за законност е конституционната уредба на чл. 126, ал. 2, която възлага правомощието за упражняване на надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори на главния прокурор. Възприемайки този подход, конституционният законодател съсредоточава и персонализира в лицето на главния прокурор крайната отговорност за законосъобразното упражняване от прокурорите на правомощията по чл. 127, т. 1-6 от Конституцията. Създава и допълнителна гаранция за точно и еднакво прилагане на законите в рамките на прокуратурата. Конституционните функции и правомощия на главния прокурор са подробно уредени в действащите устройствени и процесуални закони, защото упражняваният от него надзор за законност, може да бъде реално осъществен само в рамките и до колкото са предвидени конкретно възложени законови правомощия. Основната функция на прокуратурата – да следи за спазване на законността – е закрепена в разпоредбата на чл. 127 от Конституцията. Тя се осъществява чрез посочените в същата разпоредба способи, които очертават конституционните граници на дейността на прокуратурата. Систематичното тълкуване на чл. 126, ал. 2 във вр. с чл. 127 от Конституцията налага извода, че правомощията на главния прокурор по ал. 2 на чл. 126 са относими само към онази дейност на прокурорите, чрез която се реализира пряко основната функция на прокуратурата като подсистема на съдебната власт. Осъществяването на правомощията на главния прокурор трябва да е съобразено и с функционалната независимост, предоставена на прокурорите, съгласно чл. 117, ал. 2 от Основния закон, по силата на която в тяхната дейност те се подчиняват само на закона. Този конституционен императив означава, че когато прокурорите осъществяват дейност от посочените в чл. 127 от Конституцията, надзорът за законност, упражняван от главния прокурор, е само за правилното приложение на материалния и процесуалния закон при решаване на въпросите по конкретно наказателно производство. Извън обхвата му остава онази страна на прокурорската дейност, която се основава единствено на свободно формиране на вътрешното убеждение на прокурора, изградено на основата на преценка на достоверността на законосъобразно допуснати, събрани и проверени доказателствени материали, въз основа на която прави фактическите си констатации и изводи по въпросите, включени в предмета на доказване. Методическото ръководство, като вид ръководство, се характеризира с най-нисък властови интензитет, защото за разлика от надзора за законност, чиято цел е да се установят или отстранят конкретни закононарушения при конкретни прокурорски действия и актове, то съдържа общозадължителни указания към прокурорите за подходите и правилата, способите и действията, чрез използването на които се гарантира ефективно и качествено изпълнение на основната задача на прокуратурата – да следи за спазване на законността, като упражнява правомощията по чл. 127, т. 1 – 6 от Конституцията. За всички методически указания, издадени от главния прокурор в изпълнение на правомощието му по чл. 126, ал. 2 от Конституцията, независимо от техния предмет и характер, важи изискването за спазване на принципа на правовата държава – да са в пълно съответствие с Конституцията и действащите закони. Както надзорът за законност, така и методическото ръководство, осъществявани от главния прокурор, не трябва да бъдат противоконституционни, т. е. да накърняват конституционни принципи и права. Конституцията не допуска изключения от изискването за съблюдаването на принципа на правовата държава. Спазването му обхваща и случаите, при които осъществяването на прокурорската дейност по чл. 127 от Конституцията е свързано със засягане на личните права и законни интереси на главния прокурор, защото иначе властовата му позиция, би се превърнала в основание за привилегии с каквито не разполагат останалите граждани, което е в противоречие с принципа за равенството на гражданите пред закона (чл. 6, ал. 2 от Конституцията). Конституционно недопустимо е правомощия, дадени на главния прокурор за защита на обществения интерес, да се използват в негов собствен интерес. В тези случай, ако главният прокурор използва правомощията си по надзор за законност и методическо ръководство, за да влияе върху прокуратурата в хода на наказателното производство, нарушени ще се окажат процесуалните правила, а от тук и материалните права няма да получат надлежната конституционна защита. През време на извършването на проверката или провеждането на разследването по сигнал срещу главния прокурор, той е задължен на общо основание да понесе последиците от разследването или проверката, включително и ограничението в упражняване на правомощията му по чл. 126, ал. 2 от Конституцията. Посоченото изискване произтича от правилото никой не може да бъде съдия сам на себе си, което е елемент от принципа на правовата държава. Смисълът на това правило е осигуряване на безпристрастност при упражняване на правомощията по правораздаване като вид властнически правомощия, поради което се явява иманентен белег на справедливостта, прокламирана в преамбюла на Конституцията и характеризирана като „висша ценност и регулатор на обществото“. Правилото никой не може да бъде съдия сам на себе си се явява и неотменим принцип на всеки справедлив процес, дължим от държавата. Принципът никой не може да бъде съдия сам на себе си е измерение и на общия принцип за независимост на съдебната власт. В случая функционалната независимост на всеки прокурор, като орган на съдебната власт, означава, че когато му е възложено извършване на проверки, разследвания и други процесуални действия, по сигнали срещу главния прокурор, дължи подчинение само на закона. Всяка друга зависимост, включително и от главния прокурор по отношение на правомощията му по чл. 126, ал. 2, е изключена. Надзорът за законност и методическото ръководство върху дейността на всички прокурори, осъществявани от главния прокурор по смисъла на чл. 126, ал. 2 от Конституцията, не включват случаите, когато прокурор извършва проверки, разследвания и други процесуални действия по сигнали срещу главния прокурор.
покажи акта

решение

решение № 9 от 14.07.2020 г. по к.д. №3 / 2020 г.
Диспозитив
Конституцията не указва реда, начина, принципите и системата на упражняването и практическото прилагане на правото на обществено осигуряване и социално подпомагане. Преценката за това е оставена на законодателя, който следва да уреди по целесъобразност социалния модел в страната при зачитане на нормите и принципите на Основния закон. Изваждането на института на социалните услуги от предметния обхват на Закона за социалното подпомагане (ЗСП) и уреждането им в отделен Закон за социалните услуги (ЗСУ) е въпрос на законодателна целесъобразност и само по себе си не противоречи на Конституцията. Оспореният закон не съдържа текстове, чрез които да се създават условия за принудително или недобросъвестно предоставяне на социални услуги. Изискването социалните услуги да се заплащат не е противоконституционно, тъй като Конституцията, не налага те да се предоставят на гражданите безплатно. Освен това чл. 103 и 104 ЗСУ въвеждат отклонения от принципа на възмездност, предвиждайки безплатни социални услуги за широк кръг уязвими лица. Що се отнася до резидентната грижа за деца, тя е мярка за закрила, към която се прилага Законът за закрила на детето, неоспорен с настоящото искане. Резидентната грижа като социална услуга може да се предоставя задължително само като мярка за закрила на детето при спазването на процедурата уредена в Закона за закрила на детето и при задължителен съдебен контрол. Предоставянето на възможност на частни лица да извършват социални услуги не противоречи на Конституцията, тъй като тези дейности не попадат в изключителния домен на държавата, а децентрализацията на сектора е извършена със закон при спазване на принципа на пропорционалност. В такъв случай възможността частните доставчици да финансират собствените си услуги и да ги предоставят срещу възнаграждение е напълно логична и не противоречи на Конституцията. Законът предвижда достатъчно гаранции за законосъобразното извършване на социални услуги и спазването на правата на гражданите от частните доставчици. Участието им в планирането, разработването и провеждането на държавната и местната политика в областта утвърждава принципа на демократичната държава. Правото на доставчици, регистрирани по законодателството на друга държава членка на ЕС или ЕИП, да предоставят социални услуги временно и на българска територия без необходимост от лиценз, е въведена в изпълнение на задълженията на Република България, произтичащи от членството ѝ в ЕС и не противоречи на Конституцията. По отношение на уредбата на ползването на социални услуги от лица, поставени под запрещение, ЗСУ гарантира правото им на лична свобода и неприкосновеност по чл. 30, ал. 1 от Конституцията, като изисква желанията и потребностите им да бъдат взети предвид при преценката дали да им се предостави социална услуга. Разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗСУ въвежда ограничение в информираността на родителите на деца над 14 години, което влиза в противоречие с правото им да отглеждат и възпитават децата си по чл. 47, ал. 1 от Конституцията. Правото на доставчиците по чл. 81 ЗСУ да изискват и кореспондиращото задължение на широк кръг лица, да им предоставят практически неограничени по вид и обем данни за потребителя на социалната услуга, представлява прекомерна намеса в правото на личен живот и защита на личните данни по чл. 32 от Конституцията. Член 116, ал. 1, т. 3 и 7 ЗСУ, които оправомощават компетентните органи да посещават лицата, които ползват социални услуги в домашна среда, и да получават от тях информация, без да посочват като изискуемо условие съгласието на ползвателите, представляват недопустимо навлизане в личното им пространство, поради което Конституционният съд приема, че двете разпоредби не са в съответствие с чл.32, ал.1 от Конституцията. Отношенията в социалната сфера са динамични и променящи се, което прави невъзможно концентрирането на цялата им уредба в Закона за социалните услуги. Поради това законодателят е свободен да възложи на изпълнителната власт да допълни и конкретизира законовата уредба в областта на социалните услуги, като предвиди допустимите рамки на правителствена намеса.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 01.07.2020 г. по к.д. №14 / 2019 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 30.06.2020 г. по к.д. №11 / 2019 г.
покажи акта

решение

решение № 7 от 30.06.2020 г. по к.д. №11 / 2019 г.
Диспозитив
1. По тълкувателен въпрос № 1: Разпоредбата на чл. 121, ал. 4 от Конституцията изисква всички съдебни актове да бъдат мотивирани. Съдебният акт е мотивиран, когато са известни съображенията за постановяването му. 2. По тълкувателен въпрос № 4: Немотивираният съдебен акт създава конституционно нетърпимо положение. Определянето на вида и тежестта на този порок и неговите правни последици се уреждат в процесуалните закони. 3. Отклонява искането на пленума на Върховния административен съд по другите тълкувателни въпроси.
покажи акта

решение

решение № 8 от 30.06.2020 г. по к.д. №14 / 2019 г.
Диспозитив
В практиката на Конституционния съд е утвърдено разбирането, че конституционният принцип на равенство пред закона не е нарушен, когато за едно и също право или задължение е предвидена диференциация, ако тя се основава на определен критерий, на който отговарят всички субекти от една група ( Решение № 4 от 2014 г. по к. д. № 12/2013 г. и Решение № 6 от 2010 г. по к. д. № 16/2009 г.). Уреденият в чл. 102, ал. 4 от Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС) режим за неподалите заявление за регистрация лица се изгражда на основата на диференцираност, за да се постигне необходимата справедливост чрез равно третиране, което чл. 6, ал. 2 от Конституцията изисква. Атакуваната разпоредба не създава правно неравенство, тъй като дължимостта на данъка отговаря на предвидената възможност със закон да се налагат ограничения или да се поставят изисквания към субектите в изпълнение на задължението на държавата за предотвратяване на монополизма, ограничаване на нелоялната конкуренция или защита на потребителя. Последиците от законодателно въведеното разграничение между добросъвестните лица и лицата, които не са подали заявление за регистрация за делите на ЗДДС, не представляват посегателство върху неприкосновеността на частната собственост. Данъкът върху добавената стойност не е част от имуществото на данъчно задълженото лице, а е публично държавно вземане, което следва да бъде начислено и събирано в полза на държавния бюджет. Нормата на чл. 102, ал. 4 ЗДДС неутрализира ефекта от недобросъвестното поведение на нерегистриралите се лица, които, неизпълнявайки задължението си за регистрация, са получили от крайния потребител сума, която като икономическо изражение включва и размера на ДДС, като тази сума се насочва към бюджета. Когато лицето е регистрирано служебно от органа по приходите, ДДС се превръща от косвен в пряк данък, което е обусловено от това, че по-интензивното осъществяване на икономическа дейност предпоставя реализиране на по-големи загуби в бюджета при неизвършване на регистрация, което налага по-строги фискални мерки за противодействие. Тъй като лицето не е подало своевременно заявление за регистрация, съобразно характера на ДДС като многофазен данък, то не може да прехвърли данъчната тежест на следващия по веригата субект на облагане, поради което не може да се осъществи механизмът и целта на данъка, и трябва да плати от собствените си приходи размера на начисления с ревизионния акт ДДС. В случая не се касае за наказание или санкция, а за възстановяване на причинените вреди от неправомерно поведение на задълженото лице. Практиката на Конституционният съд категорично подчертава възможността да се внасят промени в законопроектите между двете гласувания в Народното събрание. В свое Решение № 5 от 9 юли 2009 г. съдът посочва, че фазата за писмени предложения и допълнения по законопроектите осмисля провеждането на второ гласуване и прави извод, че почти винаги сред разпоредбите на закона ще има и такива, които се основават на предложения, направени между първо и второ гласуване и които не са били част от съдържанието на първоначалния законопроект. Съдът приема, че това е основно положение на съвременния законодателен процес, поради което не може да бъде направен извод, че при приемането на оспорената разпоредба са допуснати нарушения, които водят до нейната противоконституционност. Твърденията на вносителя за несъответствие на оспорената правна уредба (чл. 102, ал. 4 ЗДДС) с правото на Европейския съюз, респ. противоречие с чл. 5, ал. 4 от Конституцията не са обект на проверка в това производство. Преценката за съответствие на закон с правото на ЕС не е в компетентността на Конституционния съд.
покажи акта

решение

решение № 6 от 16.06.2020 г. по к.д. №10 / 2019 г.
Диспозитив
Разпоредбата на чл. 10а ЗУЧК урежда елементи от правния режим на Черноморското крайбрежие, но те не могат да бъдат разглеждани като съществени елементи от режима на земята, за който чл. 22, ал. 3 от Конституцията изисква да бъде уреден със закон. Уреждането на подзаконово равнище на отделни второстепенни или несъществени аспекти от правния режим на земята не е конституционно недопустимо и е в обхвата на преценката за законодателна целесъобразност при зачитане на принципите на разделение на властите и на правовата държава. Допускането на къмпингуване извън категоризираните къмпинги, при спазване на определени в предвидения подзаконов акт условия и ред, може да се разглежда като изпълнение на задължението на държавата да закриля здравето на гражданите и да насърчава развитието на спорта и туризма (чл. 52, ал. 3 от Конституцията), както и като отговор на обществената потребност от такава регламентация. То не води до промяна на предназначението на поземлените имоти и следва да бъде съобразено и с други закони. Правната уредба, закрепена в чл. 10а ЗУЧК, осигурява баланс между опазването и възпроизводството на околната среда и поддържането и разнообразието на живата природа от една страна и разумното използване на природните богатства и ресурсите на страната от друга страна. Разширяването на обхвата на забранените дейности върху пясъчните дюни по чл. 17а, ал. 2 ЗУЧК цели изпълнение на задължението на държавата по чл. 15 и защита на правата по чл. 55 от Конституцията. Те са допустими по изключение в името на приоритетен обществен интерес, който е свързан с изграждането на посочените видове обекти, при положение че са предвидени с влязъл в сила подробен устройствен план и издадено разрешение за строеж. Осъществяването на допустимите по изключение дейности е възможно само ако е очевидно необходимо за осъществяването на позволената по изключение строителна дейност и само ако не причинява никакви или причинява минимални и неизбежни увреждания на околната среда във всичките ù елементи. Макар да не закрепва изрично ограничителни условия за изключението от забраната, предвидена в първата част на чл. 17а, ал. 2, текстът „освен в случаите на разрешено строителство по ал. 1” не може да се тълкува като насърчаващ неспазване на задължението на гражданите да опазват околната среда, предвидено в чл. 55, изр. второ от Конституцията, макар фактически да им позволява (по изключение) да нарушават предвидените в същия закон мерки за опазване и възпроизводството на околната среда. В този смисъл формулировката на изключението по чл. 17а, ал. 2 ЗУЧК не може да се тълкува и прилага освен в контекста на конституционния императив, записан в чл. 15 и чл. 55 от Конституцията. Разпоредбата на чл. 24в ЗУЧК е пряко свързана и обслужва разпоредбата на чл. 10а ЗУЧК. Доколкото за последната не е установено противоречие с Конституцията, то и § 9 ЗИДЗУЧК (обн. ДВ, бр. 56 от 16. 7. 2019 г.), въвеждащ чл. 24в ЗУЧК, не може да бъде обявен за противоконституционен.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 09.06.2020 г. по к.д. №10 / 2020 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 09.06.2020 г. по к.д. №4 / 2020 г.
покажи акта

решение

решение № 5 от 02.06.2020 г. по к.д. №3 / 2019 г.
Диспозитив
Разпоредбите на чл.14, ал.2 и чл.13, ал.1, т.4 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВиКУ) не трябва да се тълкуват извън цялостната законодателна уредба на обсъжданата материя и противопоставени една на друга, защото са части от единен нормен комплекс, който урежда механизма за формиране цените на питейната вода, респ. В и К услугите в неговите правни, организационни, финансово-икономически, инвестиционни, производствени и технически измерения. Правилото, установено с оспорената разпоредба на чл. 14, ал. 2 ЗРВиКУ, според което В и К операторите са задължени да предлагат за утвърждаване единна цена на услугите на обособена територия, е част от механизма за формиране на икономическата обоснованост на горната граница на цените определяни от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл.13, ал.2, т.1 ЗРВиКУ). Изискванията, които трябва да бъдат отчетени кумулативно от КЕВР, включително и тези по чл.14, ал.2 ЗРВиКУ, се явяват израз на разнородни обществени интереси – производствени, инвестиционни, икономически, социални и др. В тези случаи, конституционно съобразният подход при намиране на най-подходящото решение за цената на В и К услугите е законодателната уредба да даде възможност на КЕВР като контролен орган да установи такъв баланс между тях, който позволява да бъдат постигнати целите, посочени в чл. 4 ЗРВиКУ, каквито са: задоволяване нуждите на потребителите от вода с питейни качества при отдаване приоритет на питейно-битовото водоснабдяване на населението; балансиране интересите на В и К операторите и на потребителите; равнопоставеност между различните групи потребители по отношение на качеството и цената на В и К услугите. На реализирането на посочените цели се подчиняват и разпоредбите на чл.14, ал.2 и чл.13, ал.1, т.4 ЗРВиКУ, които не се противопоставят, а са създадени да балансират в процеса на формиране на цените на В и К услугите интересите на В и К операторите, от една страна, и от друга - тези на потребителите на услугите. Конституционният съд поддържа трайно разбирането, че „дори да има противоречия между разпоредби в законодателството, те биха могли да бъдат основание за противоконституционност, само ако по характер и степен са конституционно нетърпими, защото накърняват конституционни ценности и норми“ - Решение № 14 от 2000 г. по к. д. № 12 от 2000 г., Решение № 6 от 2004 г. по к. д. № 7 от 2004 г. и др. По настоящото дело съдът не намира основание да отстъпи от това си разбиране, защото при съпоставянето в рамките на цялостния нормен комплекс на закона по въпросите на цените и ценообразуването на В и К услугите, оспорената разпоредба не води до такова противоречие, че да се налага отнемането на качеството ѝ на годен регулатор на правоотношенията в тази област. Кои фактори и изисквания трябва да бъдат отчетени и каква е тяхната значимост по отношение на постигането на целите, посочени в чл. 4 от ЗРВиКУ, обаче, е преценка по целесъобразност. Тя е предоставена на законодателя, който единствен има властта да решава дали и как да регулира обществените отношения, които се поддават на трайна уредба в областта на В и К услугите. Съображенията за целесъобразност на това законодателно решение не са в обхвата на контрола за конституционност. (в този смисъл и Решение № 10 от 3 декември 2009 г. по к. д. № 12 от 2009 г.). Народното събрание единствено има властта да определя приоритетите, а с това и тежестта на факторите за тяхното реализиране, включително и в настоящия случай за определяне цената за предоставяне на всички потребители на еднакво качествени В и К услуги. Конституционният съд в своята практика е формирал трайно поддържаното разбиране, че съдържанието на чл. 19, ал. 2 от Конституцията трябва да се схваща в смисъл, че по законодателен ред трябва да се защити потребителят като на ниво законодателна уредба се установяват определени стандарти за качеството на предложените стоки и услуги. В най-общ план понятието “потребител” може да се определи като страната по сделка, която придобива стоката или приема услугата за лично ползване или потребление. Конституционната разпоредба на чл.19, ал.2 изисква законовите текстове да поставят при еднакви правни условия пред всички потребители и В и К оператори за осъществяване на стопанската дейност, свързана с В и К услугите. В и К операторите, притежаващи положението на естествени монополи, имат задължението, да доставят В и К услугите на всички потребители, тъй като се отнася до всеобщо предлагана услуга, от която зависи общото качество на живота в обществото и сигурността на отделните потребители на тези услуги. Подобно на електроразпределителните дружества и доставчиците на топлофикационни услуги, В и К операторите извършват дейност в условията на един строго регулиран пазар, където правото им на свободна стопанска инициатива по чл. 19, ал. 1 от Конституцията е балансирано с монополното им качество като са предоставени значителни регулаторни правомощия на КЕВР. При осъществяването на правомощията си по одобряване на предложената цена, КЕВР задължително отчита социалната поносимост на В и К услугите – чл. 7, ал. 1, т. 1 от ЗРВиКУ, чл. 13, ал. 1, т. 5 от ЗРВиКУ, чиято съдържателна част е посочена в §1, алинея 1, т. 4 на допълнителните разпоредби от ЗРВиКУ. Такъв подход е приемлив от конституционноправна гледна точка, тъй като правото на свободна стопанска инициатива няма абсолютен характер и не изключва засилено държавно регулиране и контрол над стопанската дейност, наложени по съображения за икономическа целесъобразност, както и с оглед защитата на други конституционно защитавани ценности – в случая това е обезпечаване на достъпа до вода на потребителите. Установеният от законодателя механизъм, който обхваща и оспорената разпоредба, изключва възможността потребителят да сключва договор при общи условия с неравноправни клаузи относно цената на услугата. (в този смисъл е и чл.3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.) Разпоредбите на чл.14, ал.2 ЗРВиКУ и чл.198л ЗВ са предвидени за да защитават общия интерес на всички потребители на съответната територия, а не само конкретния интерес на отделния потребител в дадено договорно правоотношение. Чрез тези разпоредби законодателят въвежда принципа на солидарност между потребителите на В и К услуги. Въпреки че солидарността в сектора на В и К услугите не е предвидена изрично в Конституцията като подход на регулиране на правоотношенията, въвеждането ѝ е в съответствие основополагащото конституционно положение за „социалната държава“. Неговата реализация е обвързана с необходимост от солидарност и взаимопомощ между членовете на обществото, за да се обезпечи социалната поносимост на цената на достъпа до водата.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 02.06.2020 г. по к.д. №3 / 2019 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 28.05.2020 г. по к.д. №6 / 2020 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 28.05.2020 г. по к.д. №5 / 2020 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 22.05.2020 г. по к.д. №7 / 2020 г.
покажи акта

решение

решение № 4 от 14.05.2020 г. по к.д. №9 / 2019 г.
Диспозитив
В контекста на отправеното искане за обявяване на чл. 142, ал. 1 АПК за противоконституционен като противоречащ на чл. 151, ал. 2 от Конституцията, доколкото задължава съдът да приложи материален закон, който е обявен за противоконституционен, тъй като е бил действащ към момента на издаването на индивидуален или общ административен акт, настоящото решение следва да бъде прилагано съвместно с тълкуването, дадено от Конституционния съд в цитираната по-горе точка втора от диспозитива на тълкувателно решение № 3/2020 г. по к. д. № 5/2019 г. Следователно, в този случай, ако материалният закон, който е действал към момента на издаването на индивидуалния или общия административен акт, е обявен от Конституционния съд за противоконституционен, той няма да се приложи по заварените неприключили правоотношения, висящи пред съд или пред административен орган. Върховенството на Конституцията и нейната пряка приложимост са принципите, които обвързват и задължават съдилищата да не приложат чл. 142, ал. 1 АПК в случаите, в които материалният закон, който е действал към момента на издаването на административния акт и който е предмет на спора пред съда, е обявен за противоконституционен докато процесът е висящ и е бил спрян до произнасянето на Конституционния съд. Разпоредбата на чл. 142, ал. 1 АПК е гаранция за предотвратяване на нееднаквото приложение на материалния закон в административното право. Задължавайки административния орган при издаването на административен акт (индивидуален или общ) да приложи материалния закон, който действа към този момент, а съдът да извърши контрол за материална законосъобразност на административния акт именно съобразно този приложим закон, разпоредбата на чл. 142, ал. 1 АПК обезпечава избягването на произвола по прилагането на материалния закон и неравното третиране на правните субекти.
покажи акта

решение

решение № 3 от 28.04.2020 г. по к.д. №5 / 2019 г.
Диспозитив
Обявените за противоконституционни ненормативни актове – закони във формален смисъл, решения на Народното събрание и укази на президента – са невалидни от приемането или издаването им. По отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Народното събрание урежда правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон. Решението на Конституционния съд, с което закон, изменящ или отменящ действащ закон, се обявява за противоконституционен, няма възстановително действие.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 15.04.2020 г. по к.д. №3 / 2020 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 09.04.2020 г. по к.д. №2 / 2020 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 10.03.2020 г. по к.д. №1 / 2020 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 11.02.2020 г. по к.д. №14 / 2019 г.
покажи акта

решение

решение № 1 от 04.02.2020 г. по к.д. №17 / 2018 г.
Диспозитив
След образуването на к.д. 17/2018 г. са наново изменени и/или допълнени чл. 47, ал. 4 и 7 – 10; чл. 50, ал. 4; чл. 62, ал. 2; чл. 73; чл. 105, ал. 2 и чл. 106а, ал. 4 от Закона за лечебните заведения (обн., ДВ, бр. 62 от 1999 г.; посл. изм. ДВ, бр. 101 от 27.12.2019 г.); чл. 12, т. 4 от Закона за съсловната организация на магистър-фармацевтите (обн., ДВ, бр. 75 от 2006 г.; посл. изм. и доп. ДВ, бр. 64 от 13.08.2019 г.);чл. 259, ал. т. 4 от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина (обн., ДВ, бр. 31 от 2007 г.; посл. изм. ДВ, бр. 64 от 13.08.2019 г.); чл. 82, ал. 3 от Закона за здравето (обн., ДВ, бр. 70 от 2004 г.; посл. изм. ДВ, бр. 101 от 27.12.2019 г.) и чл. 19, ал. 7, т.18, чл. 45, ал. 10, ал. 21, ал. 23 от Закона за здравното осигуряване (обн., ДВ, бр. 70 от 1998 г.; посл. изм. ДВ, бр. 101 от 27.12.2019 г.). С тяхното изменение и/или допълнение правните им последици се прекратяват, каквато е целта и на оспорването. Промяната им води до липса на предмет на конституционното дело в тази част и искането за установяване на противоконституционност на посочените разпоредби следва да се отклони. Не е налице основание за противоконституционност за оспорените разпоредби на § 11, § 12, § 14, § 15, § 16, § 17, § 18, § 19, § 20, § 21, § 22, § 23, и § 24 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за бюджета на Националната здравноосигурителна каса за 2019 г. С тях не се извършват промени в закони, поради което тяхното оспорване следва да се отхвърли. По отношение на останалите оспорени разпоредби при проведеното гласуване, не се постигна изискуемото по чл. 151, ал. 1 от Конституцията и чл. 15, ал. 2 от Закона за Конституционен съд мнозинство от гласовете на повече от половината съдии от състава на съда (най-малко 7 гласа), поради което искането се отхвърля.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 28.01.2020 г. по к.д. №15 / 2019 г.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 3 от 12.01.2020 г. по к.д. №12 / 2020 г.
Диспозитив
Конституционният съд намира, че отмяната на оспореното решение - предмет на конституционното дело, води до отпадане на предмета, както и на правния интерес от разглеждането на искането по същество. Поради това и съгласно разпоредбите на чл. 19 от Закона за Конституционен съд и на чл. 25, ал. 2 и чл. 26, ал. 1 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд искането на президента следва да бъде отклонено, а производството по делото - прекратено.
покажи акта

решение

решение № 9 от 05.12.2019 г. по к.д. №8 / 2019 г.
Диспозитив
Относно искането за установяване на противоконституционност и несъответствие с чл. 1, изр. 2 от Протокол 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и с чл. 17, пар. 2 от Всеобщата декларация за правата на човека на чл. 39б, ал. 1, т. 1 в частта „или обект с национално значение по смисъла на Закона за устройство на територията“ от Закона за държавната собственост. Принудителното отчуждаване на частна собственост по Закона за държавната собственост може да бъде предприето при наличие на влязъл в сила подробен устройствен план, който предвижда изграждане на някои от обектите, изрично описани в чл. 205, т. 1-5 ЗУТ, независимо от това дали са обявени за „национални“ по смисъла на Закона за държавната собственост или за такива „с национално значение“ по смисъла на Закона за устройство на територията, защото всички те са обекти – публична собственост на държавата и са предназначени да задоволяват публични нужди. Частично оспорената от президента разпоредба на чл. 39б, ал. 1 ЗДС урежда реда и предпоставките за допускане на предварително изпълнение на акта за отчуждаване. Тя не въвежда условия за принудително отчуждаване на частна собственост в несъответствие с чл. 17, ал. 5 от Конституцията. Конституционният съд намира, че оспореният израз от чл. 39б, ал. 1, т. 1, който съдържа едно от основанията за предварително изпълнение на акта за отчуждаване, следва да се разглежда в цялостния контекст на правната норма, а не отделно, както е направено в искането. Посочената разпоредба предвижда предварително изпълнение на акта за отчуждаване на двете категории обекти – национални и такива с национално значение, предвидени с подробния устройствен план, за да се защитят особено важни държавни или обществени интереси, като и тук критерият е наличието на особено важен държавен интерес, който съответства на чл. 17, ал. 5 от Конституцията за наличие на държавни нужди. Оспорената уредба в чл. 39б, ал. 1, т. 1 ЗДС относно обектите с национално значение е в пълно съответствие с изискванията на чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС, защото предварителното изпълнение се допуска само от независим съд при ясно и конкретно определени в закона предпоставки и при установена въз основа на закон държавна нужда. Налице е гарантирана от закона защита на правата на собствениците на отчуждени имоти, с което е осигурено съответствие между използваните средства и преследваната цел. Другите два акта, по отношение на които се твърди несъответствие – чл. 17, пар. 2 от Всеобщата декларация за правата на човека и чл. 17 от Хартата на основаните права на Европейския съюз, също допускат отнемането на собствеността в обществена полза в предвидените със закон случаи и при посочените в него конкретни условия и при справедливо и своевременно обезщетение за понесената загуба. Правилата на принудителното отчуждаване и на допускането на предварително изпълнение на акта за отчуждаване, както за национален обект, така и за обект с национално значение, са уредени по еднакъв начин, като държавната нужда е предварително определена с влязъл в сила подробен устройствен план, предварително е заплатено справедливо обезщетение в размер на пазарната цена на отчуждения имот с предвидена възможност за съдебно оспорване, предварително е внесена гаранция за евентуалното увеличение на обезщетението и за причинени от предварителното изпълнение вреди. Относно искането за установяване на противоконституционност на чл. 42а, ал. 3 ЗДС. Конституционният съд е постоянен в практиката си, че в съответствие с чл. 4, ал. 1 от Конституцията, всяко изключение от приетите със законите общи правила трябва да бъде точно, ясно и недвусмислено формулирано. Приетото с чл. 42а, ал. 3 ЗДС изключение от изключението не отговаря на тези условия. Редакцията на разпоредбата е неясна до степен на неразбираемост, което поставя под съмнение възможността ù да регулира обществените отношения, за които се отнася. Налице е двусмислие и непрецизност в изказа, което неминуемо ще доведе до противоречие при приложението на закона, както и до различна съдебна практика.
покажи акта

решение

решение № 8 от 15.11.2019 г. по к.д. №4 / 2019 г.
Диспозитив
Оспорената разпоредба е приета в изпълнение на мандата, предвиден за националния законодател по чл.85 от Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО (Общ регламент относно защитата на данните) от 27 април 2016 година, ОВ от 4.5.2016, L 119/1, по - надолу Регламент 2016/679 или Регламент). Съгласно чл.85 от същия регламент, някой изключения и дерогации се предоставят на свободата на преценка на държавите членки, в частност, относно обработването на лични данни за журналистически цели, за целите на академичното, литературното или художествено изразяване (по-нататък само „обработване за журналистически цели“). Те са предназначени да гарантират равновесието на правото на защита на личните данни с останалите основни права, в хипотезата на чл.85 (журналистически цели) – с правото на свобода на изразяване и информация, съгласно принципа на пропорционалност. При балансирането се дава превес на интереси при конкретни обстоятелства и съдебни изисквания, поради което не се установяват сигурни и постоянни правила, а точно обратното - те подлежат на промяна. Установяването на критерии за балансиране, разработени в съдебната практика, в едно законово правило, е в конфликт със самата същност на балансирането като прагматичен подход, за разрешаване на колизии между основните права, целящ рационален, а не формално съобразен с правото изход. Във всеки случай, употребата на неясни понятия, за по – широк кръг адресати, включително медиите/журналистите, прави невъзможно те да съобразяват поведението си с този критерий. От неяснотата на отделни критерии възниква проблем за цялостното прилагане на т.нар.„журналистическо изключение“. Неясните критерии означават също така, че Комисията за защита на личните данни разполага с непредвидима (дискреционна) власт да ги тълкува не непременно в полза на обществения интерес от плуралистична информация за политиките и дейността на управлението. Конституционният съд припомня, че когато мярката, налагаща ограничение върху упражняването на едно основно право поставя под въпрос това право като такова, тази мярка е несъвместима с Хартата на основните права на Европейския съюз, тъй като лишава даденото право от неговата същност. Цензурата е такава ограничителна мярка, която засяга същностното съдържание на правото на свобода на изразяване и поради това тя е забранена на конституционно ниво (чл.40, ал.1). Всички мерки с ефект на цензура (каквито са спирането и конфискацията) са изключение от конституционно установения принцип на свобода на медиите и тези ограничителни мерки следва, както се посочва в решение №7/96г. на Конституционния съд, да се прилагат ограничително. Изискването за априорно прилагане на въведените с чл.25з, ал.2 от Закона защита на личните данни (ЗЗЛД) (в общо правило) неясни критерии води до автоцензура и така се явява непропорционално навлизане в еднакво бранените от Конституцията, наред с неприкосновеността на индивида (чл.32, ал.1 от Основния закон), право на свобода на изразяване и право на информация (чл.39 и чл.41 от основния закон). Като нарушава мярата, продиктувана от належащата нужда да бъде защитена неприкосновеността на личните данни, законодателната ограничителна мярка в крайна сметка препятства постигането на целите на журналистическата дейност и функцията на средствата за масова информация в едно демократично общество. Предприетото ограничаване на правото на свобода на изразяване и информация, чрез въведените в чл.25з, ал.2 ЗЗЛД неясни критерии, надхвърля необходимото, за да се брани другата защитена ценност – неприкосновеността на индивида във връзка с обработването на неговите лични данни. Оспорената разпоредба в чл.25з, ал.2 се доближава по своя интензитет до конституционната граница на ограничаване на свободата на изразяване и информация, което я определя като непропорционална за преследваната легитимна цел, поради което тя е и конституционно нетърпима. Поради това, че разпоредбата в чл.25з, ал.2 ЗЗЛД, с въведените чрез нея неясни критерии за законосъобразност, създава непредвидимост и правна несигурност и ограничава правото на свобода на изразяване и информация непропорционално на преследваната цел, в контекста на журналистическото изразяване, Конституционният съд намира, че тази разпоредба следва да бъде обявена за противоконституционна на основание противоречие с чл.4, ал.1 от Конституцията.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 08.10.2019 г. по к.д. №10 / 2019 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 08.10.2019 г. по к.д. №11 / 2019 г.
покажи акта

особено мнение по друго определение

особено мнение по друго определение от 08.10.2019 г. по к.д. №11 / 2019 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 17.09.2019 г. по к.д. №9 / 2019 г.
Диспозитив
Допуска до разглеждане по същество искането на състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 142, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (обн. – ДВ, бр. 30/11.04.2006 г.; посл. изм. и доп., бр. 77/18.09.2018 г.). Отклонява искането на състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 229, ал. 1, т. 6 от Гражданския процесуален кодекс (обн. – ДВ, бр. 59/20.07.2007 г.; посл. изм. и доп., бр. 38/10.05.2019 г.), приложим на основание чл. 144 АПК, и прекратява производството в тази му част.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 17.09.2019 г. по к.д. №12 / 2019 г.
Диспозитив
ДОПУСКА за разглеждане по същество искането на пленума на Върховния административен съд за даване на задължително тълкуване на чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията, във връзка с отговор на въпросите: 1. „Какво е действието на решението на Конституционния съд, с което се обявява противоконституционност на закон, по отношение на заварени правоотношения и висящи съдебни производства, с оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2 изр. трето от Конституцията на Република България?“; 2. „Какви са правните последици от решенията на Конституционния съд в хипотезата, когато се обявява за противоконституционен ненормативен правен акт решение на Народното събрание (НС) или указ на президента?“ и 3. „При какви условия се проявява възстановителното действие на решение на Конституционния съд, с което се обявява за противоконституционен закон, изменящ или отменящ действащ?“.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 17.09.2019 г. по к.д. №13 / 2019 г.
Диспозитив
Допуска до разглеждане по същество искането на президента на Република България за установяване на противоконституционност на: 1) чл. 21, чл. 23, ал. 1, т. 4, чл. 24, ал. 1, т. 2 в частта „които имат просрочени публични задължения и/или са регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим“, чл. 29, ал. 2, т. 1 и 2 в частта „и т. 4“, както и на чл. 34, ал. 4 в частта „юридическите лица и едноличните търговци“ от Закона за политическите партии (обн., ДВ, бр. 28 от 1.04.2005 г., посл. изм. и доп., бр. 60 от 30.07.2019 г.); 2) чл. 162, ал. 1, т. 3, ал. 2, т. 3 и ал. 3, т. 3 относно думите „юридически лица и еднолични търговци“, чл. 168, ал. 1, т. 2 в частта „които имат просрочени публични задължения и/или са регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим“ и чл. 169, ал. 1 относно изразите „или юридическо“ и „или едноличен търговец“ от Изборния кодекс (обн., ДВ, бр. 19 от 5.03.2014 г., посл. изм., бр. 61 от 2.08.2019 г.).
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 17.09.2019 г. по к.д. №13 / 2019 г.
Диспозитив
Допуска до разглеждане по същество искането на президента на Република България за установяване на противоконституционност на: 1) чл. 21, чл. 23, ал. 1, т. 4, чл. 24, ал. 1, т. 2 в частта „които имат просрочени публични задължения и/или са регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим“, чл. 29, ал. 2, т. 1 и 2 в частта „и т. 4“, както и на чл. 34, ал. 4 в частта „юридическите лица и едноличните търговци“ от Закона за политическите партии (обн., ДВ, бр. 28 от 1.04.2005 г., посл. изм. и доп., бр. 60 от 30.07.2019 г.); 2) чл. 162, ал. 1, т. 3, ал. 2, т. 3 и ал. 3, т. 3 относно думите „юридически лица и еднолични търговци“, чл. 168, ал. 1, т. 2 в частта „които имат просрочени публични задължения и/или са регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим“ и чл. 169, ал. 1 относно изразите „или юридическо“ и „или едноличен търговец“ от Изборния кодекс (обн., ДВ, бр. 19 от 5.03.2014 г., посл. изм., бр. 61 от 2.08.2019 г.).
покажи акта

решение

решение № 7 от 17.09.2019 г. по к.д. №7 / 2019 г.
Диспозитив
В правовата държава мерило за моралната непригодност да се изпълнява държавната служба по предписания от Конституцията начин – съобразно волята и интересите на нацията, е влязлата в сила присъда за извършено престъпление. Доколкото съществува обществена потребност от пълна неопетненост на държавната служба, Конституционният съд не отрича принципно подход, при който достъпът до държавна служба се прегражда и преди осъждането. Въпросът е за мярата, защото всяко ограничаване на правото на труд, без да е постигната достатъчно висока степен на сигурност, че лицето е неспособно да се ръководи от „волята и интересите“ на нацията, посяга върху сърцевината на това право. Същественият конституционноправен проблем се свежда до това, че оспорената уредба поставя знак за равенство между ограничението, налагано в резултат на осъждане, и това, възникващо следствие на само образувано, но неприключило наказателно производство. И в двата случая възникващите за засегнатите лица правни последици са едни и същи, без да е налице конституционно оправдано основание за това. Отсъства всякаква възможност за преразглеждане на случая при промяна на релевантните обстоятелства по чл. 10, ал. 1, изречение второ ЗМ, включително при постановяване на оправдателна присъда или прекратяване на наказателното производство и законът не гарантира връщането на митническия служител на заеманата до прекратяване на служебното правоотношение длъжност. Ограничението е непропорционално, защото целите на закона могат да бъдат успешно и ефективно постигнати и без него.
покажи акта

особено мнение по друго определение

особено мнение по друго определение от 17.09.2019 г. по к.д. №9 / 2019 г.
покажи акта

особено мнение по друго определение

особено мнение по друго определение от 17.09.2019 г. по к.д. №12 / 2019 г.
покажи акта

решение

решение № 6 от 18.07.2019 г. по к.д. №6 / 2019 г.
Диспозитив
Искането за обявяване на противоконституционност на разпоредбата на чл.58, ал.1 ИК се отхвърля поради непостигане на изискуемото от чл.151, ал.1 от Конституцията мнозинство. Част от съдиите приемат, че изключените от обсега на съдебното обжалване актове на ЦИК имат чисто техническо приложение и обжалването им би открило само възможност за шиканиране с цел забавяне на процеса и нарушаване на сроковете или поради естеството си няма как или няма смисъл да бъдат обжалвани. Когато става дума за точно определени по вид актове, изричното посочване в негативен смисъл е напълно равносилно на изрично позитивно посочване. Останалите съдии считат, че непосочването изрично на решенията на ЦИК, които не подлежат на съдебен контрол, противоречи на чл.120, ал.2, чл.6, ал.1, чл.56, чл.4, ал.1 и чл.8 от Конституцията. Разпоредбите на чл.73, ал.1, чл.88, ал.1 и чл.201, ал.1 от ИК, които променят установената подсъдност при оспорване на актовете на районните и окръжните избирателни комисии са в съответствие с Конституцията. Извън задължителния обхват на чл.125, ал.2 от Конституцията, който включва актовете, чиято законност подлежи на проверка от Върховния административен съд, законодателят има правото да определи друга подсъдност при възникнали правни спорове. Не може да се приеме, че по-ниският по степен съд дава по-малки гаранции за правата на жалбоподателите и че съдебната йерархия е йерархия на защитата на правата на правните субекти. Решенията на съдилищата са обжалваеми пред по-висшестоящ съд не поради постулирана некомпетентност, а поради необходимостта да съществува и последващ контрол, при който достойнствата на едно решение могат спокойно да бъдат преценени от неангажиран с предходното решение съд. Йерархията на съдилищата, дори и да отразява различно ниво на опит или изява на индивидуалните носители на съдебната власт, не намалява властническите правомощия на по-нискостоящия съд да разрешава спорове. По тази причина подсъдността е въпрос на практическо решение, а не на решение, обусловено от конституционни права. Разпоредбите на чл.53, ал.5, чл.70, ал.5 и чл.85, ал.5 от ИК, които предвиждат абсолютно мнозинство за приемане на решения от избирателните комисии след отмяна на първоначално тяхно решение за отхвърляне, не противоречат на принципа на правовата държава. Смисълът им е да се предотврати блокирането на процедурата за вземане на решения от ЦИК от малцинството нейни членове. Приемането, че наличието на политически убеждения само по себе си изключва точното и почтено прилагане на закона, накърнява възможността за отговорно, респ. ефективно действие на която и да била държавна институция.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 02.07.2019 г. по к.д. №8 / 2019 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 02.07.2019 г. по к.д. №7 / 2019 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 18.06.2019 г. по к.д. №4 / 2019 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 28.05.2019 г. по к.д. №6 / 2019 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 09.05.2019 г. по к.д. №5 / 2019 г.
Диспозитив
Съдебните състави на ВКС или ВАС сезират Конституционния съд в качеството им на правораздаващи органи. Сезирането на Конституционния съд от решаващи състави е функция от правораздавателната им компетентност и в тази хипотеза е допустимо винаги, когато интересите на правораздаването го налагат. Това се отнася и до случаите, когато съставът на съответния върховен съд не може да формира категорично вътрешното си убеждение, необходимо за решаване на делото, поради необходимост от пряко прилагане на относима към спора конституционна норма, за която съществуват различни тълкувания. В тази хипотеза решаващият състав следва да разполага с възможност да поиска тълкуване от Конституционния съд на релевантната за решаване на спора разпоредба от Основния закон.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 09.05.2019 г. по к.д. №3 / 2019 г.
покажи акта

особено мнение по друго определение

особено мнение по друго определение от 09.05.2019 г. по к.д. №5 / 2019 г.
покажи акта

особено мнение по друго определение

особено мнение по друго определение от 09.05.2019 г. по к.д. №3 / 2019 г.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 2 от 09.05.2019 г. по к.д. №11 / 2018 г.
Диспозитив
Разпоредбата на § 8 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за банковата несъстоятелност (обн. ДВ, бр. 22 от 13 март 2018 г.), чието обявяване за противоконституционна се иска, е изменена със Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност, приет от 44-то Народно събрание на 5 април 2019 година (обн., ДВ, бр. 33 от 19 април 2019 г.), като в края й е добавено: „като кредиторите се вписват служебно в списъка по чл. 64, ал. 1“. Конституционният съд намира, че промяната на § 8 ПЗР на ЗИДЗБН изисква производството по к.д. № 11/2018 година да бъде прекратено. Съдът е бил сезиран с разпоредба, която вече не съществува. Разглеждането на така изменената разпоредба означава съдът да се самосезира, което е недопустимо.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 2 от 09.05.2019 г. по к.д. №11 / 2018 г.
Диспозитив
Разпоредбата на § 8 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за банковата несъстоятелност (обн. ДВ, бр. 22 от 13 март 2018 г.), чието обявяване за противоконституционна се иска, е изменена със Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност, приет от 44-то Народно събрание на 5 април 2019 година (обн., ДВ, бр. 33 от 19 април 2019 г.), като в края й е добавено: „като кредиторите се вписват служебно в списъка по чл. 64, ал. 1“. Конституционният съд намира, че промяната на § 8 ПЗР на ЗИДЗБН изисква производството по к.д. № 11/2018 година да бъде прекратено. Съдът е бил сезиран с разпоредба, която вече не съществува. Разглеждането на така изменената разпоредба означава съдът да се самосезира, което е недопустимо.
покажи акта

решение

решение № 5 от 19.04.2019 г. по к.д. №12 / 2018 г.
Диспозитив
Относно промяната на правилата на родовата подсъдност в АПК: При тълкуване на конституционните разпоредби Конституционният съд има функцията да съдейства за изграждането на ясна и безпротиворечива система от норми чрез изясняване на точния им смисъл и изграждането на стройна система от нормативни актове, свързани с Конституцията, за да се предотврати използването на санкционните правомощия на Конституционния съд и в частност – обявяването на даден закон за противоконституционен. Поради това с тези решения не се възлагат задължения на законодателя по приемане на нов или изменение на съществуващ закон, но се дава задължително тълкуване на конституционна разпоредба, която занапред следва да се прилага именно в смисъла, в който е изтълкувана, включително и от страна на законодателя. Законодателят е целял постигането на съответствие между конституционната и законовата разпоредби, уреждащи компетентността на Върховния административен съд като първа инстанция. Привеждането на правилата за родовата подсъдност по АПК, в частта, засягаща компетентността на ВАС като първа инстанция по отношение на актовете на централните органи на изпълнителната власт, в съответствие с тълкувателното решение на Конституционния съд отговаря на обществените потребности и на принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Основния закон). С промяната се внася яснота и предвидимост в разпоредбата на чл. 132, ал. 2, т. 2 АПК, тъй като занапред нормата ще бъде прилагана еднозначно от всички правоприлагащи органи, тъй като посочва кои актове на Министерския съвет, министър-председателя, заместник министър-председателите и министрите, ще могат да бъдат оспорвани пред ВАС като първа инстанция. По този начин законодателят е гарантирал правото на търсещите съдебна защита пред ВАС, като е възпроизвел в законовата норма това, което Конституцията гласи ведно с посоченото тълкувателно решение на Конституционния съд. Гражданите и юридическите лица отнапред са в известност пред кой съд като първа инстанция следва да подадат жалбата си срещу акт на висшите държавни органи. Не се споделят съображенията за противоконституционност на атакуваната разпоредба поради това, че тя не съдържа изчерпателно изброяване на актовете на посочените в нея органи, с което ще затрудни правоприлагането. Конституционният съд е имал повод многократно да приеме, че формулировката на разпоредба от законодателя е въпрос на законодателна техника, за която той притежава свобода в рамките, посочени от Основния закон. Относно промяната на правилата за местна подсъдност на определени видове административни дела: Атакуваното изменение на чл. 133, ал.1 АПК обвързва за първи път определянето на местната подсъдност с постоянния адрес и седалище на адресата на индивидуалния административен акт. Посочената обвързаност създава необходимите правни гаранции за реализиране на правото на защита по чл. 56 от Конституцията, елемент от която е правото на гражданите на справедлив процес, реализиран чрез бърз достъп до съд и решаване на делото в разумен срок (Решение № 6/2003 г. по к. д. № 23/2002 г.). Мотивите на законодателя за това решение са подчинени на легитимна цел – улесняване на гражданите като адресати на индивидуален административен акт при евентуална негова незаконосъобразност да сезират административния съд по техния постоянен адрес/седалище. Чрез това законодателно решение административното правосъдие „се доближава“ до гражданите. С него се реализира задължението на държавата да организира съдебните си процедури по начин, че да даде възможност на съдилищата да спазят всяко от изискванията за гарантиране на справедлив процес, включително и като делата се разглеждат в разумен срок. Относно въвеждането на закрити вместо открити заседания в касационното производство по административни дела: Основен елемент на изискването за справедлива съдебна процедура е състезателното начало и принципът за равнопоставеност на страните. Тези основни положения означават на всяка страна в производството да бъде дадена достатъчна възможност да представи позицията си, включително и своите доказателства, при условия, които не я поставят в по-неизгодно положение от останалите страни. Предвиденото с атакуваното изменение в чл. 217, ал. 4 АПК право и задължение на прокурора при разглеждане на делото в закрито заседание да даде заключение в двумесечен срок от образуването на делото или в друг, определен от съда срок, без да е налице процедура то да се изпрати на страните, за да могат те да се запознаят с него, и без да е предвидено право да отговорят на изложените в него доводи и съображения, противоречи на принципите на състезателност и равенство на страните в процеса. Член 16, ал. 1 АПК възлага на прокурора в административния процес функцията да следи за спазване на законността, като упражнява предоставените му от закона права съобразно правилата, установени за страните по делото (ал. 2), като дава заключение (ал. 3). Процесуалното значение на заключението е да се изрази позицията на прокуратурата относно спазването на закона с цел да повлияе на решението на съда. В заключението за първи път би могло да бъдат посочени правни аргументи, на които страните поради отсъствието на процедура по връчване на книжата да не са имали процесуална възможност да отговорят. Тези аргументи могат да залегнат в решението на касационния съд, но страните ще узнаят за тях, едва когато се запознаят със съдебния акт. В същото време при провеждане на открито заседание прокурорът участва в съдебно заседание, в което дава заключение и по него могат да вземат отношение всички явяващи се страни. Относно повишаването на размера на простите държавни такси за гражданите, едноличните търговци, държавните и общинските органи и за други лица, осъществяващи публични функции, и организации, предоставящи обществени услуги – от една страна и организациите – от друга страна, и въвеждането на пропорционални такси върху определяем материален интерес при подаване на касационна жалба, частна жалба и молба за отмяна на влезли в сила съдебни актове: С въвеждането на пропорционална такса за касационно обжалване на решение на административен съд, постановено по повод ОВОС (чл. 99, ал.12 ЗООС), изчислима съобразно определяем материален интерес по същество се поставя неясен и значителен по тежест финансов праг за достъп до ВАС. Процедурата по изготвяне на ОВОС е уредена в чл. 95-99 ЗООС и започва на най-ранния етап на инвестиционното предложение. Стойността на това предложение не би могла да бъде критерий за оценка на въздействието върху околната среда, доколкото тя не е част от изискуемата информация, която възложителят е длъжен да предостави при започване на процедурата по ОВОС, както и поради това, че тя може да бъде променена в хода на изпълнението на проекта. Приемането на тази стойност за „определяем материален интерес“, въз основа на който да бъде изчислена таксата за касационно обжалване в това производство, създава несигурност у потенциалните жалбоподатели относно нейния размер, който би могъл да бъде завишен от възложителя по начин, че да препятства подаването на жалба от заинтересуваната общественост. По този начин достъпът до съд, с цел защита на правото по чл. 55 от Конституцията, става практически невъзможен или изключително труден. Конституционният съд приема, че околната среда е благо от най-висш порядък, което не може да бъде остойностено. Въздействието върху околната среда в неблагоприятен аспект в резултат на изпълнение на инвестиционно намерение може да има различни проявления – върху човешкото здраве, върху чистотата на въздуха и на водата, върху различните екосистеми и т.н. Поради това липсва икономически механизъм, който да даде сигурна оценка на този ефект, още повече, че той в повечето случаи може и да не е с еднократно действие и да няма материално измерение. Конституционният съд не намира, че уредбата на таксите за касационно производство по административни дела в закон противоречи на чл. 4, ал. 1 от Конституцията. По исканията за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 227а АПК; чл. 235а АПК; чл. 242а АПК; чл. 161, ал. 4 ДОПК при проведеното гласуване не се постигна изискуемото по чл. 151, ал. 1 от Конституцията и чл. 15, ал. 2 от Закона за Конституционен съд мнозинство от гласовете на повече от половината съдии от състава на Съда, поради което исканията в тази им част бяха отхвърлени. Относно премахването на възможността за касационно обжалване на съдебните решения на административните съдилища по някои специални закони: Конституционният съд счита, че едноинстанционността на съдебния административен процес по определени дела е оправдано с достатъчно значима конституционна цел законодателно разрешение – освобождаване на ресурс на ВАС за гарантиране на основната му функция по чл. 125, ал.1 от Конституцията. Стесняването на кръга на съдебните актове, които могат да бъдат обжалвани по касационен ред, има за цел облекчаването на ВАС от прекомерна натовареност и му позволява пълноценно да изпълнява функциите си по върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите. Същевременно едноинстанционното съдебно производство по определени дела не засяга същината на правото на защита на гражданите, тъй като достъпът до съд е гарантиран, без да се накърняват стандартите на Конституцията и на КЗПЧОС. Относно разпоредбата на чл. 192а, изречение второ АПК: Принципно положение, е че съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му (чл. 142, ал.1 АПК). Подзаконовите нормативни актове обаче не изчерпват действието си с еднократното им прилагане. Те са източник на общозадължителни правни правила, с които трябва да се съобразяват другите нормативни административни актове от по-ниска степен, както и общите и индивидуалните административни актове. Подзаконовият нормативен акт няма самостоятелен живот извън закона – той винаги трябва да е в изпълнение на закона и в рамките на закона. Това изискване трябва да е валидно към всеки момент от неговото действие и за него съдът следи служебно. Поради това чл. 15, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА) изисква съответствие на нормативните административни актове с Конституцията и с другите нормативни актове от по-висока степен. Ако в хода на производството пред съда до приключване на устните състезания, законът, с който трябва да се съобразява нормативният административен акт е изменен, настъпва нов юридически факт. В съдебния процес той не може да бъде игнориран, а следва да бъде съобразен, за да се изпълни изискването на чл. 15 ЗНА за непрекъснатост на съответствието на подзаконовия нормативен акт със закона. Затова чл. 196 АПК, като препраща към разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове, изрично изключва приложението в този случай на ал.1 на чл. 142 АПК, но не и на алинея 2 от същия. Съгласно последната разпоредба установяването на нови факти от значение за делото след издаване на акта се преценява към момента на приключване на устните състезания. Новата разпоредба на чл. 192а АПК, в атакуваната й част – изречение второ, всъщност преповтаря и конкретизира заложеното в чл. 142, ал. 2 АПК по отношение на момента на преценката за материална законосъобразност на подзаконовите нормативни актове. Тя не създава правна несигурност, нестабилност и непредвидимост. Тази разпоредба закрепва изрично трайно установена практика на Върховния административен съд, с което постига точно обратния ефект. Поради това Конституционният съд не намира да е налице несъответствие с разпоредбата на чл. 4, ал.1 от Конституцията.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 19.04.2019 г. по к.д. №12 / 2018 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 19.04.2019 г. по к.д. №12 / 2018 г.
покажи акта

решение

решение № 5 от 19.04.2019 г. по к.д. №12 / 2018 г.
Диспозитив
Относно промяната на правилата на родовата подсъдност в АПК: При тълкуване на конституционните разпоредби Конституционният съд има функцията да съдейства за изграждането на ясна и безпротиворечива система от норми чрез изясняване на точния им смисъл и изграждането на стройна система от нормативни актове, свързани с Конституцията, за да се предотврати използването на санкционните правомощия на Конституционния съд и в частност – обявяването на даден закон за противоконституционен. Поради това с тези решения не се възлагат задължения на законодателя по приемане на нов или изменение на съществуващ закон, но се дава задължително тълкуване на конституционна разпоредба, която занапред следва да се прилага именно в смисъла, в който е изтълкувана, включително и от страна на законодателя. Законодателят е целял постигането на съответствие между конституционната и законовата разпоредби, уреждащи компетентността на Върховния административен съд като първа инстанция. Привеждането на правилата за родовата подсъдност по АПК, в частта, засягаща компетентността на ВАС като първа инстанция по отношение на актовете на централните органи на изпълнителната власт, в съответствие с тълкувателното решение на Конституционния съд отговаря на обществените потребности и на принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Основния закон). С промяната се внася яснота и предвидимост в разпоредбата на чл. 132, ал. 2, т. 2 АПК, тъй като занапред нормата ще бъде прилагана еднозначно от всички правоприлагащи органи, тъй като посочва кои актове на Министерския съвет, министър-председателя, заместник министър-председателите и министрите, ще могат да бъдат оспорвани пред ВАС като първа инстанция. По този начин законодателят е гарантирал правото на търсещите съдебна защита пред ВАС, като е възпроизвел в законовата норма това, което Конституцията гласи ведно с посоченото тълкувателно решение на Конституционния съд. Гражданите и юридическите лица отнапред са в известност пред кой съд като първа инстанция следва да подадат жалбата си срещу акт на висшите държавни органи. Не се споделят съображенията за противоконституционност на атакуваната разпоредба поради това, че тя не съдържа изчерпателно изброяване на актовете на посочените в нея органи, с което ще затрудни правоприлагането. Конституционният съд е имал повод многократно да приеме, че формулировката на разпоредба от законодателя е въпрос на законодателна техника, за която той притежава свобода в рамките, посочени от Основния закон. Относно промяната на правилата за местна подсъдност на определени видове административни дела: Атакуваното изменение на чл. 133, ал.1 АПК обвързва за първи път определянето на местната подсъдност с постоянния адрес и седалище на адресата на индивидуалния административен акт. Посочената обвързаност създава необходимите правни гаранции за реализиране на правото на защита по чл. 56 от Конституцията, елемент от която е правото на гражданите на справедлив процес, реализиран чрез бърз достъп до съд и решаване на делото в разумен срок (Решение № 6/2003 г. по к. д. № 23/2002 г.). Мотивите на законодателя за това решение са подчинени на легитимна цел – улесняване на гражданите като адресати на индивидуален административен акт при евентуална негова незаконосъобразност да сезират административния съд по техния постоянен адрес/седалище. Чрез това законодателно решение административното правосъдие „се доближава“ до гражданите. С него се реализира задължението на държавата да организира съдебните си процедури по начин, че да даде възможност на съдилищата да спазят всяко от изискванията за гарантиране на справедлив процес, включително и като делата се разглеждат в разумен срок. Относно въвеждането на закрити вместо открити заседания в касационното производство по административни дела: Основен елемент на изискването за справедлива съдебна процедура е състезателното начало и принципът за равнопоставеност на страните. Тези основни положения означават на всяка страна в производството да бъде дадена достатъчна възможност да представи позицията си, включително и своите доказателства, при условия, които не я поставят в по-неизгодно положение от останалите страни. Предвиденото с атакуваното изменение в чл. 217, ал. 4 АПК право и задължение на прокурора при разглеждане на делото в закрито заседание да даде заключение в двумесечен срок от образуването на делото или в друг, определен от съда срок, без да е налице процедура то да се изпрати на страните, за да могат те да се запознаят с него, и без да е предвидено право да отговорят на изложените в него доводи и съображения, противоречи на принципите на състезателност и равенство на страните в процеса. Член 16, ал. 1 АПК възлага на прокурора в административния процес функцията да следи за спазване на законността, като упражнява предоставените му от закона права съобразно правилата, установени за страните по делото (ал. 2), като дава заключение (ал. 3). Процесуалното значение на заключението е да се изрази позицията на прокуратурата относно спазването на закона с цел да повлияе на решението на съда. В заключението за първи път би могло да бъдат посочени правни аргументи, на които страните поради отсъствието на процедура по връчване на книжата да не са имали процесуална възможност да отговорят. Тези аргументи могат да залегнат в решението на касационния съд, но страните ще узнаят за тях, едва когато се запознаят със съдебния акт. В същото време при провеждане на открито заседание прокурорът участва в съдебно заседание, в което дава заключение и по него могат да вземат отношение всички явяващи се страни. Относно повишаването на размера на простите държавни такси за гражданите, едноличните търговци, държавните и общинските органи и за други лица, осъществяващи публични функции, и организации, предоставящи обществени услуги – от една страна и организациите – от друга страна, и въвеждането на пропорционални такси върху определяем материален интерес при подаване на касационна жалба, частна жалба и молба за отмяна на влезли в сила съдебни актове: С въвеждането на пропорционална такса за касационно обжалване на решение на административен съд, постановено по повод ОВОС (чл. 99, ал.12 ЗООС), изчислима съобразно определяем материален интерес по същество се поставя неясен и значителен по тежест финансов праг за достъп до ВАС. Процедурата по изготвяне на ОВОС е уредена в чл. 95-99 ЗООС и започва на най-ранния етап на инвестиционното предложение. Стойността на това предложение не би могла да бъде критерий за оценка на въздействието върху околната среда, доколкото тя не е част от изискуемата информация, която възложителят е длъжен да предостави при започване на процедурата по ОВОС, както и поради това, че тя може да бъде променена в хода на изпълнението на проекта. Приемането на тази стойност за „определяем материален интерес“, въз основа на който да бъде изчислена таксата за касационно обжалване в това производство, създава несигурност у потенциалните жалбоподатели относно нейния размер, който би могъл да бъде завишен от възложителя по начин, че да препятства подаването на жалба от заинтересуваната общественост. По този начин достъпът до съд, с цел защита на правото по чл. 55 от Конституцията, става практически невъзможен или изключително труден. Конституционният съд приема, че околната среда е благо от най-висш порядък, което не може да бъде остойностено. Въздействието върху околната среда в неблагоприятен аспект в резултат на изпълнение на инвестиционно намерение може да има различни проявления – върху човешкото здраве, върху чистотата на въздуха и на водата, върху различните екосистеми и т.н. Поради това липсва икономически механизъм, който да даде сигурна оценка на този ефект, още повече, че той в повечето случаи може и да не е с еднократно действие и да няма материално измерение. Конституционният съд не намира, че уредбата на таксите за касационно производство по административни дела в закон противоречи на чл. 4, ал. 1 от Конституцията. По исканията за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 227а АПК; чл. 235а АПК; чл. 242а АПК; чл. 161, ал. 4 ДОПК при проведеното гласуване не се постигна изискуемото по чл. 151, ал. 1 от Конституцията и чл. 15, ал. 2 от Закона за Конституционен съд мнозинство от гласовете на повече от половината съдии от състава на Съда, поради което исканията в тази им част бяха отхвърлени. Относно премахването на възможността за касационно обжалване на съдебните решения на административните съдилища по някои специални закони: Конституционният съд счита, че едноинстанционността на съдебния административен процес по определени дела е оправдано с достатъчно значима конституционна цел законодателно разрешение – освобождаване на ресурс на ВАС за гарантиране на основната му функция по чл. 125, ал.1 от Конституцията. Стесняването на кръга на съдебните актове, които могат да бъдат обжалвани по касационен ред, има за цел облекчаването на ВАС от прекомерна натовареност и му позволява пълноценно да изпълнява функциите си по върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите. Същевременно едноинстанционното съдебно производство по определени дела не засяга същината на правото на защита на гражданите, тъй като достъпът до съд е гарантиран, без да се накърняват стандартите на Конституцията и на КЗПЧОС. Относно разпоредбата на чл. 192а, изречение второ АПК: Принципно положение, е че съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му (чл. 142, ал.1 АПК). Подзаконовите нормативни актове обаче не изчерпват действието си с еднократното им прилагане. Те са източник на общозадължителни правни правила, с които трябва да се съобразяват другите нормативни административни актове от по-ниска степен, както и общите и индивидуалните административни актове. Подзаконовият нормативен акт няма самостоятелен живот извън закона – той винаги трябва да е в изпълнение на закона и в рамките на закона. Това изискване трябва да е валидно към всеки момент от неговото действие и за него съдът следи служебно. Поради това чл. 15, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА) изисква съответствие на нормативните административни актове с Конституцията и с другите нормативни актове от по-висока степен. Ако в хода на производството пред съда до приключване на устните състезания, законът, с който трябва да се съобразява нормативният административен акт е изменен, настъпва нов юридически факт. В съдебния процес той не може да бъде игнориран, а следва да бъде съобразен, за да се изпълни изискването на чл. 15 ЗНА за непрекъснатост на съответствието на подзаконовия нормативен акт със закона. Затова чл. 196 АПК, като препраща към разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове, изрично изключва приложението в този случай на ал.1 на чл. 142 АПК, но не и на алинея 2 от същия. Съгласно последната разпоредба установяването на нови факти от значение за делото след издаване на акта се преценява към момента на приключване на устните състезания. Новата разпоредба на чл. 192а АПК, в атакуваната й част – изречение второ, всъщност преповтаря и конкретизира заложеното в чл. 142, ал. 2 АПК по отношение на момента на преценката за материална законосъобразност на подзаконовите нормативни актове. Тя не създава правна несигурност, нестабилност и непредвидимост. Тази разпоредба закрепва изрично трайно установена практика на Върховния административен съд, с което постига точно обратния ефект. Поради това Конституционният съд не намира да е налице несъответствие с разпоредбата на чл. 4, ал.1 от Конституцията.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 19.04.2019 г. по к.д. №12 / 2018 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 19.04.2019 г. по к.д. №12 / 2018 г.
покажи акта

решение

решение № 4 от 09.04.2019 г. по к.д. №15 / 2018 г.
Диспозитив
Съгласно чл. 84, т. 3 във връзка с чл. 60, ал. 1 от Конституцията единствено Народното събрание установява данъците и определя размера на държавните данъци и не може да делегира тези свои правомощия на изпълнителната власт. Изискването за законоустановеност на данъците обхваща всички техни елементи – данъчен обект, данъчна основа, данъчна единица, данъчна ставка и др. Въвеждането на по-високи ставки за жилищни имоти, разположени на територията на населено място или селищно образувание, включени в списък на курортите в Република България, приеман от Министерския съвет, представлява нарушаваща Конституцията делегация на изключителни правомощия на Народното събрание. Данъкът върху недвижимите имоти e имуществен данък и като такъв се определя въз основа на стойността на имота, независимо за какви нужди се използва той. Поставянето на размера на ставката на данъка върху недвижимите имоти в зависимост от функционалната употреба на имота представлява недопустимо съгласно чл. 60, ал. 1 от Конституцията смесване на елементи на имуществените и подоходните данъци. Разпоредбата на чл. 22 от Закона за местните данъци и такси противоречи на чл. 6, ал. 2, чл. 8, чл. 60, ал. 1, чл. 84, т. 3 и чл. 141 от Конституцията. Съгласно чл. 116 от Конституцията държавната служба се ползва от стабилитет на служебното правоотношение, без който държавният служител не би могъл да остане верен на волята и интересите на нацията и политически неутрален и да се ръководи единствено от предписанията на закона. Директорите на териториални дирекции, главните директори на главни дирекции и директорите на дирекции от специализираната администрация на Централното митническо управление са висши държавни служители и дейността им се регулира от принципите за държавната служба. Принципът на стабилитет на служебното правоотношение на държавните служители гарантира осъществяването на техните функции по конституционно предписания начин. Той изисква прекратяването на служебното правоотношение да се извършва при наличието на изчерпателно изброени в закона обективни основания. Косвеното ограничаване на правото на съдебна защита е недопустимо според чл. 120, ал. 2 от Конституцията. Принципът на равенство пред закона по чл. 6, ал. 2 от Конституцията не допуска въвеждане на по-неблагоприятен ред за прекратяване на служебното правоотношение само на определени категории държавни служители, без да е налице конституционно оправдание за това. Разпоредбите на ал. 4, изр. 2 и ал. 5, изр. 2 на чл. 9 ЗМ противоречат на чл. 6, ал. 2, чл. 116 и чл. 120, ал. 2 от Конституцията.
покажи акта

решение

решение № 3 от 07.03.2019 г. по к.д. №16 / 2018 г.
Диспозитив
По искането за установяване на противоконституционност на чл. 96 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2019 г. - Конституционният съд счита, че твърдяното от вносителя на искането несъответствие на оспорената законова разпоредба с конституционната норма, признаваща на гражданите право на обществено осигуряване (чл. 51, ал. 1 от Конституцията), не е налице. Многократно Конституционният съд е имал възможност да се произнесе в практиката си, че разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от Конституцията прогласява като основно право на гражданите правото на обществено осигуряване и социално подпомагане, без да указва реда, начина, принципите и системата на неговото упражняване и практическо прилагане. Преценката за това е предоставена на законодателя (Решение № 21 от 1998 г., Решение № 5 от 2000 г. на Конституционния съд). Държавният фонд за гарантиране устойчивост на държавната пенсионна система по своята правна същност не е осигурителен фонд (тези фондове са изчерпателно посочени в чл. 18 КСО), а е обособена част от бюджета на държавата, и следователно определянето на обхвата на неговите приходоизточници на общо основание е въпрос на законодателна преценка по целесъобразност при избора на мерките за обезпечаване и подкрепа на пенсионната система и конкретно при предвиждане на размера на средствата за постигане на тази цел в рамките на държавния бюджет за съответната година. Относно установяването противоконституционността на чл. 7, ал. 2, т. 8, чл. 84а, ал. 1, т. 1 и чл. 103, ал. 1, т. 4 от Закона за държавния служител в редакция след промените, осъществени с параграф 14, т. 1, 2 и 3, б. „а“ ПЗР ЗДБРБ 2019, и параграф 15 ПЗР ЗДБРБ за 2019 г. - Конституционният съд приема, че в случая законодателят е излязъл извън конституционната рамка по чл. 116, ал. 1 от основния закон относно изискванията, които могат да бъдат установявани за държавните служители. Оспорената разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 8 ЗДСл накърнява и конституционното право на труд, на трудово възнаграждение и на обществено осигуряване (чл. 48, ал. 1 и ал. 5 и чл. 51, ал. 1 от Конституцията), както и принципа на равенство на гражданите пред закона (чл. 6, ал. 2 от Конституцията), тъй като се допуска различно третиране само на държавните служители, упражнили правото си на изрично посочените видове пенсия по КСО. Наложената последваща забрана за кандидатстване за държавна служба на практика принуждава засегнатите граждани да търпят негативни последици като резултат от законосъобразно и добросъвестно упражненото от тях право на пенсия, с което се нарушава принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията), изискващ приеманите от парламента закони да гарантират правната сигурност. Оспорените от президента изменения в чл. 84а, ал. 1, т. 1 и чл. 103, ал. 1, т. 4 ЗДСл са логически свързани с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 8 от закона и представляват по същество нейни производни - тяхната противоконституционност следва не на собствено основание, а като резултат от установеното несъответствие на обуславящата ги норма с основния закон. По отношение на разпоредбата на параграф 15 ПЗР ЗДБРБ 2019, Конституционният съд намира, че са относими всички съображения за противоконституционност, изложени в настоящото решение относно разпоредбата чл. 7, ал. 2, т. 8 ЗДСл.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 21.02.2019 г. по к.д. №1 / 2019 г.
покажи акта

решение

решение № 2 от 21.02.2019 г. по к.д. №2 / 2018 г.
Диспозитив
Разпоредбите на чл.230, ал.1 и 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) са предназначени да защитят престижа на съдебната власт, изведен като конституционна ценност в чл. 129, ал. 3, т. 5 от Конституцията. Накърняването на престижа на съдебната власт е изрично посочено от конституционния законодател като едно от основанията за освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател. Съгласно чл. 129, ал. 1 от основния закон, компетентна да направи това е съответната колегия на Висшия съдебен съвет (ВСС) по определен от закона ред. По аргумент за по-силното основание, съответната колегия на ВСС, макар това да не е изрично предвидено от основния закон, е компетентна и да отстрани временно съдия, прокурор или следовател в хипотезата на привличане като обвиняем в случаи по чл. 132 от Конституцията, водена от същата легитимна цел. Това правомощие на съответните колегии на ВСС е уредено на законово равнище. Поставяйки легитимна цел, обаче, законодателят специално в ал. 1 от чл. 230 ЗСВ предвижда средство за постигането й, което застрашава вътрешната и външна независимост на съдебната власт. По смисъла на чл. 230, ал. 1 от ЗСВ ВСС действа не като решаващ, т.е. имащ възможност да прецени и избере позицията си, орган на съдебната власт. Според оспорената ал. 1 на чл. 230 от ЗСВ, съответните колегии на ВСС гласуват решение за временното отстраняване, при което само потвърждават предписаното от законодателя ex lege разрешение, инициативата за което е на прокурора, и го обличат във формата на свое решение. Автоматизмът на действие на съответните колегии на ВСС в този случай представлява нарушаване на независимостта на съдебната власт, разбирана и като независимост на всеки от органите на съдебната власт спрямо другите при осъществяване на конституционните им функции. В своята съвкупност разпоредбите на чл. 117, 118 и 120 ал. 1 във връзка с чл. 4 ал. 1 от Конституцията въвеждат „специфичния авторитет“ или „престижа“ на съдебната власт в самостойна конституционна ценност. Изискванията за съхраняване на престижа на съдебната власт са специфични и следователно защитата й може да се различава от тази на престижа на която и да била друга държавна служба. Това оправдава въвеждането на специфична защита по законодателен ред, каквато е предвидена в съдържанието на атакуваната ал. 2 на чл. 230 ЗСВ. Доколкото става въпрос за разграничими ценности, тази защита е независима от и не следва да се смесва със защитата, предвидена в чл. 69 от Наказателно-процесуалния кодекс за нуждите на наказателния процес по конкретно дело. В случаите по чл. 230 ал. 2 от ЗСВ задачата на ВСС не е да правораздава, а да прояви властническа воля, чрез която да избере да защити ли или не магистрат срещу евентуален произвол. Решението на ВСС в този случай не разрешава наказателноправния казус, а единствено възпира настъпването (до окончателното му разрешаване) на една от предвидените в закона последици от иницииране на наказателното преследване – временно отстраняване на магистрат от длъжност.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 21.02.2019 г. по к.д. №1 / 2019 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 21.02.2019 г. по к.д. №1 / 2019 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 21.02.2019 г. по к.д. №2 / 2018 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 21.02.2019 г. по к.д. №1 / 2019 г.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 1 от 21.02.2019 г. по к.д. №1 / 2019 г.
Диспозитив
Изменените разпоредби имат ново съдържание и смисъл, като така се внася нов предмет на делото в тази част, какъвто не е поискан от вносителя и с какъвто не е сезиран Конституционният съд, а отмяната на оспорена разпоредба води и до липса на предмет, както и на правен интерес от разглеждането на искането по същество в тази му част. Ако съдът допусне да се разгледат така изменените разпоредби означава той да се самосезира, което е недопустимо. Останалите оспорени разпоредби се отнасят не до гражданина, а до друга категория правен субект – търговец/земеделски стопанин, чиято дейност и свързаните с нея правоотношения с държавните органи не може да бъде предмет на непосредствена защита по реда на чл. 150, ал. 3 от Конституцията. На омбудсмана не е предоставено правомощие да оспорва закони по съображения, че те засягат стопанската дейност на определени търговски дружества, каквото засягане директно се поддържа в настоящето искане. Оспореният законов режим не засяга пряко конституционно закрепените права на гражданите, а се отнася до интересите на лицата, осъществяващи икономически дейности, свързани с нефт и продукти от нефтен произход и регулира дейността им. За да бъде установена противоконституционност на закон по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, е необходимо твърдяното противоречие да е пряко и непосредствено. Следва да се посочи, че принципът за свободната стопанска инициатива по чл. 19, ал. 1 от Конституцията, на който се основава икономиката в Република България, не следва да се разбира буквално като абсолютна, несъгласувана и безконтролна свобода на икономическо поведение на всички стопански субекти. Подобно разбиране би довело до хаос, доколкото липсата на държавно регулиране на стопанските дейности по законодателен ред представлява обективна предпоставка за това. Поначало държавната регулация в тази област е не само оправдана, но и предвид особеностите на обществените отношения, тя е и необходима. Конституционният съд в своята практика отстоява разбирането, че когато оспорените разпоредби не нарушават права и свободи на граждани, а имат за предмет отношения между предприятия и търговци, омбудсманът излиза извън обхвата на предоставената му от чл. 150, ал. 3 от основния закон инициатива. Ако съдът допусне едно разширително тълкуване на правомощието на омбудсмана, това ще доведе до включването му в категорията на субектите по чл. 150, ал. 1 от Конституцията, а това е недопустимо предвид разпоредбата на чл. 150, ал. 3, която изрично въвежда ограничения по отношение на възможностите му да инициира пряко производство пред Конституционния съд.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 24.01.2019 г. по к.д. №15 / 2018 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 22.01.2019 г. по к.д. №17 / 2018 г.
Диспозитив
определение по допустимост
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 15.01.2019 г. по к.д. №16 / 2018 г.
Диспозитив
определение по допустимост
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 15.01.2019 г. по к.д. №2 / 2019 г.
Диспозитив
определение по допустимост и за присъединяване на к.д. № 2/2019 г. към к.д. № 16/2018 г. за съвместно разглеждане и решаване
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 2 от 08.11.2018 г. по к.д. №5 / 2018 г.
Диспозитив
На 24 октомври 2018 г. от 44-ото Народно събрание е приет Закон за изменение и допълнение на Закона за правната помощ (ЗИД ЗПП) (Обн., ДВ бр. 92 от 6 ноември 2018г.). С § 5 от преходните и заключителни разпоредби на ЗИД ЗПП са внесени промени в Закона за частната охранителна дейност (ЗЧОД, Обн., ДВ, бр.10 от 30.01.2018 г.), между които е и отмяната на оспорените пред Конституционния съд текстове от същия както следва: с § 5, т.1, б “б“ се отменя т. 6 от чл. 5, ал. 1 от ЗЧОД; с § 5, т. 6, се отменят, в глава втора раздел VI на ЗЧОД, чл. 27, 28 и 29; с § 5, т. 7, б “а“ и б „б“ в § 1, т. 2 от допълнителните разпоредби на ЗЧОД отпада оспореният пред Конституционния съд израз „отделното населено място, обособено като самостоятелна урбанизирана територия - при охрана на урбанизирани територии“ и се отменя т.5 от същия § 1 на ЗЧОД. Посочените промени са обнародвани в ДВ бр. 92 от 6 ноември 2018г. Предвид изложеното Конституционният съд счита, че отмяната на оспорените разпоредби – предмет на конституционно дело № 5 от 2018г. (ведно с присъединено към него к.д. №6/2018г.), води до липса на предмет, както и на правен интерес от разглеждането му по същество.
покажи акта

решение

решение № 17 от 08.11.2018 г. по к.д. №9 / 2018 г.
Диспозитив
Отлагането на изплащането на еднократното благодарствено обезщетение при условията на чл. 225, ал. 3 ЗСВ е моралната оценка, която законодателят поставя при наличие на достатъчно данни за поведение, с което съдията, прокурорът или следователят се е отклонил от повелята за нравственост и безукорност и е дал повод за водене на дисциплинарно или наказателно производство срещу него. Крайната цел на атакуваната разпоредба е да запази интегритетът на магистратската служба и доверието на гражданите в нея. Изплащането на парично обезщетение на съдия, прокурор или следовател преди да е ясен изходът от образуваното наказателно производство срещу него, несъмнено ще накърни авторитета на съдебната власт. А съхраняването на престижа на съдебната власт и доверието в нея, разколебано от поведението на освободения от длъжност магистрат, е цел от най-висш, конституционен порядък и предпоставка за нормалното и безпрепятственото й функциониране. Така оспорената уредба допринася за реализацията на един от същностните компоненти на принципа за правова държава – възстановяването на правната справедливост. Правните субекти следва да се осланят на съдебната власт в търсене на закрила на своите права и свободи, а доверието и доброто име, с които тази власт се ползва в обществото, способстват за това.
покажи акта

решение

решение № 15 от 06.11.2018 г. по к.д. №10 / 2018 г.
Диспозитив
Предпоставката „очевидна неправилност” е бланкетно формулирано правно понятие, чието попълване с точно и ясно съдържание е правно възможно чрез съществуващите методи на тълкуване. В дейността си по осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, ВКС е призван да разкрие правния смисъл на законовия критерий „очевидна неправилност”, като приложи утвърдените методи на тълкуване и осигури съчетанието между обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор. Чрез изричната уредба на „очевидната неправилност“ като предпоставка за селекция на касационните жалби законодателят е разширил приложното поле на касационното обжалване на въззивните актове, прибавяйки към вече съществуващите предпоставки още основания за неговата допустимост, при това изрично регламентирани като самостоятелни и необвързани от наличието на предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК. Разширяването на предпоставките за упражняване правото на достъп до върховната съдебна инстанция чрез регламентацията на нови самостоятелни основания по чл. 280, ал. 2 ГПК е в съответствие с конституционно гарантираното право на защита на правните субекти във всички стадии на производството и с конституционното правомощие на съдебната власт да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Уреденият в ГПК селективен достъп до касационен контрол не противоречи и на чл. 119, ал. 1 от Конституцията, тъй като касационната фаза на съдебното производство по граждански дела не е издигната в конституционен императив. Достъпът до касационно обжалване може да бъде преценяван от върховната съдебна инстанция, като компетентен в производството по преценка на предпоставките за допускане до касация е именно Върховният касационен съд.
покажи акта

решение

решение № 16 от 06.11.2018 г. по к.д. №4 / 2018 г.
Диспозитив
Народното събрание като висш конституционно установен държавен орган се ползва с автономия. Тя се гарантира чрез предоставеното на парламента от конституционния законодател право да приема правилата на своята организация и дейност и да решава въпросите относно своето управление. Правилникът има задължителна правна сила за Народното събрание и народните представители и има нормативен ранг на закон. Конституционният законодател използва термина „мандат“ единствено по отношение на държавните органи. Председателят и заместник – председателите на НС не са държавни органи от категорията на обхванатите от установената конституционна система, а вътрешни органи на парламента. При предсрочно освобождаване на поста заместник – председателя на Народното събрание поради системно превишаване на правата системността не се свежда единствено до количествено измерение. Заместник – председателят на Народното събрание има по – високи задължения за опазване на авторитета на парламента, поради което носи и допълнителна отговорност.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 06.11.2018 г. по к.д. №10 / 2018 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдиите Цанка Цанкова, Кети Маркова, Анастас Анастасов и Таня Райковска по к. д. № 10/2018 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 06.11.2018 г. по к.д. №4 / 2018 г.
покажи акта

решение

решение № 14 от 09.10.2018 г. по к.д. №12 / 2017 г.
Диспозитив
Наказателният процес на Република България следва общия за правораздаването принцип, че страната, загубила делото, трябва да възстанови направените разноски. При всяко положение онзи, който като „друго лице“ по смисъла на чл. 61, ал. 4, изр. 1 НПК представя гаранция, се съгласява чрез своето имущество да обезпечи всички заложени в чл. 57 НПК цели, а не само някои от тях. Възможността за провеждане на разпоредително заседание, без да е осигурена правна помощ на подсъдимия, дори и когато процесуалното му поведение е било напълно правомерно, съставлява неоправдано и несъразмерно ограничение на правото на защита. От оспорената разпоредба на чл.247, ал1, т.3 НПК следва, че съдът не е длъжен да отложи делото, насрочено за разглеждане в разпоредително заседание, щом участието на защитник не е задължително по закон, дори когато упълномощеният от подсъдимия защитник не се явява по уважителни причини. Норма с идентично съдържание – чл. 269, ал. 2, т. 3 НПК (отм.), е била обявена за противоконституционна с Решение № 9/1998 г. по к. д. № 6/1998 г. Ето защо Конституционния съд не намира основание да се отклони от застъпеното в аналогичен случай разбиране, според което въведеното ограничение на правото на защита надхвърля необходимото за осъществяване на правосъдието. Разпоредително заседание има важно процесуално значение. То е предназначено да подготви разглеждането на делото в съдебно заседание по същество така, че да се избегне затормозяването му от предварителни въпроси по развитието на наказателното производство и усилията на страните да се концентрират върху установяването на истината в състезанието по посочване, събиране, проверка и анализ на доказателствените материали. С приключването на разпоредителното заседание се преклудира възможността за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото в досъдебната фаза. Следователно, разпоредителното заседание е релевантно към изискването за провеждането на процеса в разумен срок и пълноценната реализация на правото на защита. Фигурата на резервния защитник е въведена в НПК, за да предотврати отлагане на съответните процесуални действия поради неявяване на упълномощения защитник. Резервният защитник отговаря на същите изисквания за осъществяване на процесуално представителство, които са валидни за всички адвокати. Затова не може да се твърди, че само по себе си участието на резервен защитник като правило води до отслабване, понижаване на нивото и качеството на правната помощ, от която се нуждае обвиняемият. Поправката на очевидна фактическа грешка в обвинителния акт не е равносилно на неговото изменение, което обуславя и създаването на специален процесуален ред за отстраняването й. Изпълването на понятието „очевидна фактическа грешка“ с конкретно съдържание ще се извърши от съдебната практика. С оглед процесуалното положение на съда като орган по ръководство и надзор на наказателния процес в неговата съдебна фаза, не може да има съмнение, че указанията на съдията-докладчик обвързват прокурора. Като изключва възможността за повторно връщане на делото на същото основание (чл.358, ал.2 НПК), законодателят предполага добросъвестността на държавните органи, които участват в наказателния процес. В случай, че след изслушване на съдебните прения, съдът достигне до заключение, че деянието не е престъпно, но че същото съставлява административно нарушение напълно разумно и логично би било в постановената присъда да се реши въпросът и за административната отговорност на подсъдимия, която да се обоснове с резултатите от приобщаването на доказателствените материали в публична и състезателна процедура, основана на равнопоставеност и справедливост. Подложените на контрол за конституционосъобразност разпоредби на чл. 336, ал. 1, т. 4 НПК, чл. 354, ал. 1, т. 3 НПК и чл. 425, ал. 1, т. 3 НПК не изключват правото на Върховния административен съд да издава тълкувателни решения по въпроси, свързани с правилното приложение на съответните материални закони с административен характер, включително и когато са приложени в процедурата пред наказателния съд. В подобни случаи на припокриване на компетентности, при установяване на противоречива или неправилна практика, разпоредбата на чл. 124, ал. 2 от Закона за съдебната власт предвижда издаване на съвместни тълкувателни постановления на Върховния касационен съд и Върховния административен съд. Промените в Наказателно-процесуалния кодекс, приети през 2017 г., продължават възприетия след въвеждането на Конституцията от 1991 г. нов законодателен подход, насочен към утвърждаване на съдебната фаза като централна в наказателния процес. Във връзка с това Конституционният съд неотклонно е приемал, че единствено осигуреният достъп на заинтересованите лица до състезателен и публичен съдебен процес, при равенство на спорещите страни, в смисъла по чл. 121 от Конституцията, дава пълна гаранция за реализиране на конституционното правото на защита (вж. Решение № 10/2010 г. по к.д. № 10/2010 г.; Решение № 11/2016 г. по к.д. № 7/2016 г. и др.). В мотивите на Тълкувателно решение № 14/2014 г. по к.д. № 12/2014 г. съдът ясно е посочил, че „правото на съдебна защита, въпреки че не е изрично формулирано в Основния закон, в рамките на по-общата постановка на чл. 56 от Конституцията трябва да се счита за принцип на правовата държава“. Върховният касационен съд не може да бъде ограничаван от законодателя в обема на упражняваните от него конституционни правомощия. В случая това означава, че законът трябва да осигури възможност касационният контрол да се разпростре върху всички, съществено накърняващи правото на защита на страните нарушения на наказателната процедура, без оглед на фазата, в която са допуснати. Само тогава чрез касационното производство могат да се осъществят пълноценно и ефективно функциите, визирани в чл. 124 от Конституцията.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 09.10.2018 г. по к.д. №12 / 2018 г.
Диспозитив
определение по допустимост
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 09.10.2018 г. по к.д. №12 / 2018 г.
Диспозитив
определение по допустимост
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 09.10.2018 г. по к.д. №13 / 2018 г.
Диспозитив
определение по допустимост и за присъединяване на к.д. №13/2018 г. към к.д. №12/2018 г. за съвместно разглеждане и решаване
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 09.10.2018 г. по к.д. №14 / 2018 г.
Диспозитив
определение по допустимост и за присъединяване на к.д. №14/2018 г. към к.д. №12/2018 г. за съвместно разглеждане и решаване
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 09.10.2018 г. по к.д. №12 / 2017 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдия Румен Ненков по к.д. № 12/2017 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 09.10.2018 г. по к.д. №12 / 2017 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдия Гроздан Илиев
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 09.10.2018 г. по к.д. №12 / 2017 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдия Гроздан Илиев
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 09.10.2018 г. по к.д. №12 / 2017 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдия Кети Маркова по к.д. № 12/2017 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 09.10.2018 г. по к.д. №12 / 2017 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдия Кети Маркова по к.д. № 12/2017 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 09.10.2018 г. по к.д. №12 / 2017 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдия Румен Ненков по к.д. № 12/2017 г.
покажи акта

решение

решение № 14 от 09.10.2018 г. по к.д. №12 / 2017 г.
Диспозитив
Наказателният процес на Република България следва общия за правораздаването принцип, че страната, загубила делото, трябва да възстанови направените разноски. При всяко положение онзи, който като „друго лице“ по смисъла на чл. 61, ал. 4, изр. 1 НПК представя гаранция, се съгласява чрез своето имущество да обезпечи всички заложени в чл. 57 НПК цели, а не само някои от тях. Възможността за провеждане на разпоредително заседание, без да е осигурена правна помощ на подсъдимия, дори и когато процесуалното му поведение е било напълно правомерно, съставлява неоправдано и несъразмерно ограничение на правото на защита. От оспорената разпоредба на чл.247, ал1, т.3 НПК следва, че съдът не е длъжен да отложи делото, насрочено за разглеждане в разпоредително заседание, щом участието на защитник не е задължително по закон, дори когато упълномощеният от подсъдимия защитник не се явява по уважителни причини. Норма с идентично съдържание – чл. 269, ал. 2, т. 3 НПК (отм.), е била обявена за противоконституционна с Решение № 9/1998 г. по к. д. № 6/1998 г. Ето защо Конституционния съд не намира основание да се отклони от застъпеното в аналогичен случай разбиране, според което въведеното ограничение на правото на защита надхвърля необходимото за осъществяване на правосъдието. Разпоредително заседание има важно процесуално значение. То е предназначено да подготви разглеждането на делото в съдебно заседание по същество така, че да се избегне затормозяването му от предварителни въпроси по развитието на наказателното производство и усилията на страните да се концентрират върху установяването на истината в състезанието по посочване, събиране, проверка и анализ на доказателствените материали. С приключването на разпоредителното заседание се преклудира възможността за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото в досъдебната фаза. Следователно, разпоредителното заседание е релевантно към изискването за провеждането на процеса в разумен срок и пълноценната реализация на правото на защита. Фигурата на резервния защитник е въведена в НПК, за да предотврати отлагане на съответните процесуални действия поради неявяване на упълномощения защитник. Резервният защитник отговаря на същите изисквания за осъществяване на процесуално представителство, които са валидни за всички адвокати. Затова не може да се твърди, че само по себе си участието на резервен защитник като правило води до отслабване, понижаване на нивото и качеството на правната помощ, от която се нуждае обвиняемият. Поправката на очевидна фактическа грешка в обвинителния акт не е равносилно на неговото изменение, което обуславя и създаването на специален процесуален ред за отстраняването й. Изпълването на понятието „очевидна фактическа грешка“ с конкретно съдържание ще се извърши от съдебната практика. С оглед процесуалното положение на съда като орган по ръководство и надзор на наказателния процес в неговата съдебна фаза, не може да има съмнение, че указанията на съдията-докладчик обвързват прокурора. Като изключва възможността за повторно връщане на делото на същото основание (чл.358, ал.2 НПК), законодателят предполага добросъвестността на държавните органи, които участват в наказателния процес. В случай, че след изслушване на съдебните прения, съдът достигне до заключение, че деянието не е престъпно, но че същото съставлява административно нарушение напълно разумно и логично би било в постановената присъда да се реши въпросът и за административната отговорност на подсъдимия, която да се обоснове с резултатите от приобщаването на доказателствените материали в публична и състезателна процедура, основана на равнопоставеност и справедливост. Подложените на контрол за конституционосъобразност разпоредби на чл. 336, ал. 1, т. 4 НПК, чл. 354, ал. 1, т. 3 НПК и чл. 425, ал. 1, т. 3 НПК не изключват правото на Върховния административен съд да издава тълкувателни решения по въпроси, свързани с правилното приложение на съответните материални закони с административен характер, включително и когато са приложени в процедурата пред наказателния съд. В подобни случаи на припокриване на компетентности, при установяване на противоречива или неправилна практика, разпоредбата на чл. 124, ал. 2 от Закона за съдебната власт предвижда издаване на съвместни тълкувателни постановления на Върховния касационен съд и Върховния административен съд. Промените в Наказателно-процесуалния кодекс, приети през 2017 г., продължават възприетия след въвеждането на Конституцията от 1991 г. нов законодателен подход, насочен към утвърждаване на съдебната фаза като централна в наказателния процес. Във връзка с това Конституционният съд неотклонно е приемал, че единствено осигуреният достъп на заинтересованите лица до състезателен и публичен съдебен процес, при равенство на спорещите страни, в смисъла по чл. 121 от Конституцията, дава пълна гаранция за реализиране на конституционното правото на защита (вж. Решение № 10/2010 г. по к.д. № 10/2010 г.; Решение № 11/2016 г. по к.д. № 7/2016 г. и др.). В мотивите на Тълкувателно решение № 14/2014 г. по к.д. № 12/2014 г. съдът ясно е посочил, че „правото на съдебна защита, въпреки че не е изрично формулирано в Основния закон, в рамките на по-общата постановка на чл. 56 от Конституцията трябва да се счита за принцип на правовата държава“. Върховният касационен съд не може да бъде ограничаван от законодателя в обема на упражняваните от него конституционни правомощия. В случая това означава, че законът трябва да осигури възможност касационният контрол да се разпростре върху всички, съществено накърняващи правото на защита на страните нарушения на наказателната процедура, без оглед на фазата, в която са допуснати. Само тогава чрез касационното производство могат да се осъществят пълноценно и ефективно функциите, визирани в чл. 124 от Конституцията.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.07.2018 г. по к.д. №3 / 2018 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдия Константин Пенчев
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.07.2018 г. по к.д. №3 / 2018 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдия Филип Димитров
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.07.2018 г. по к.д. №3 / 2018 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдиите Румен Ненков и Георги Ангелов
покажи акта

решение

решение № 12 от 27.07.2018 г. по к.д. №1 / 2018 г.
Диспозитив
Съществена характеристика на съдебната власт в системата на разделените власти е нейната самостоятелност и обособеност от другите две. Независимостта на съдебната власт се разполага на две нива: първо, независимост от другите власти (принципът за разделение на властите, но и взаимодействието помежду им) и второ, независимост на отделния съдия, прокурор, следовател при изпълнение на функциите му. Конституционното изискване за независимост на съдиите, прокурорите и следователите ще бъде удовлетворено, когато на законово ниво е заложен и се прилага надежден и ефективен механизъм за вътрешнослужебна селекция при преместване и повишаване на кадрите, въз основа на ясни правила и процедури. Като предвижда овакантената длъжност да се заеме от следващия по ред кандидат, участвал в проведен конкурс за повишаване или за преместване и получил крайна оценка не по-ниска от много добър "5,00", разпоредбата на чл. 193, ал. 6 ЗСВ в максимална степен гарантира независимостта на съдиите, прокурорите, следователите, тъй като осигурява тяхното повишаване чрез механизмите на един публичен конкурс, в който те са показали високи резултати. В същото време тя предлага един разумен и балансиран изход при необходимост от своевременно запълване на овакантени в рамките на един точно фиксиран, не продължителен срок длъжности в конкретен орган на съдебната власт.
покажи акта

решение

решение № 13 от 27.07.2018 г. по к.д. №3 / 2018 г.
Диспозитив
Конвенцията използва две понятия за пол – „sex” и „gender“. Когато въвежда израза „идентичност, основана на пола“, той произтича от идеята, че социалното измерение на пола е независимо от биологичното. Дистанцирането от понятието „пол“ като биологичен признак – мъж/жена отдалечава Конвенцията от декларираните в нея цели за защита на жените от всички форми на насилие. Вътрешното противоречие в Конвенцията е очевидно при съпоставяне на декларираните в чл. 1 цели на Конвенцията и нейното заглавие с така дадената в Конвенцията дефиниция за „пол“. Впрочем самото определение за понятието „пол“, би било ненужно, ако декларираната цел на международния договор в действителност съответстваше на неговото наименование „…за превенция и борба с насилието над жени…“. Тази двупластовост на понятийния апарат, на смисъла вложен в използваните понятия на практика не води до постигане на равенство между половете, а заличава разликите между тях, с което принципът на равенство изгубва смисъла си. Правното равенство между половете е провъзгласено на конституционно ниво в чл. 6, ал. 2 от основния закон. То не означава еднакво третиране на двата пола, а изисква съобразяване с биологичните особености и различията между тях. Полът е сред изрично установените в чл. 6, ал. 2 от Конституцията признаци, въз основа на които не се допускат привилегии или ограничения в правата. Конституционният текст разглежда биологичния пол като понятие с ясно юридическо съдържание. Това се потвърждава, както от обсъждането на разпоредбата като част от проекта за Конституция „…за равноправието между мъжа и жената“ (Протоколи от заседанията на Комисията по изработване на проект за Конституция на България от 13.02.1991 г. и 10.06.1991 г.), така и от практиката на Конституционния съд по тълкуване на чл. 6, ал. 2, където критерият „пол“ е изключен от групата признаци, които се придобиват или изменят в процеса на социалната реализация на гражданите в обществото (решение № 14 от 10.11.1992 г. по к. д. № 14/92 г.). Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията. Противно на това конституционно разбиране за пола като биологична категория, понятието „gender“/„genre“ („пол“), като социален конструкт, присъства в Конвенцията отделно и наред с понятието „sex”/ „sexe“. Както беше посочено, това положение отдалечава приложното поле на Конвенцията от заявените в нея цели за защита на жените и открива пространство за противоречивото й прилагане, което е в разрез с принципа на правовата държава във формален смисъл (чл. 4, ал. 1 от Конституцията). Конвенцията проправя път към внедряване на понятията „пол“, и „идентичност, основана на пола“, при така дадената дефиниция в чл. 3, буква „в“, в българската правна система.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.07.2018 г. по к.д. №1 / 2018 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдия Стефка Стоева по к.д. № 1/2018 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 03.07.2018 г. по к.д. №8 / 2018 г.
Диспозитив
особено мнение на съдия Георги Ангелов по к.д. 8/2018
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 03.07.2018 г. по к.д. №8 / 2018 г.
Диспозитив
особено мнение на съдия Филип Димитров по к.д. 8/2018
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 03.07.2018 г. по к.д. №11 / 2018 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 03.07.2018 г. по к.д. №11 / 2018 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 03.07.2018 г. по к.д. №9 / 2018 г.
Диспозитив
Определение по допустимост.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 03.07.2018 г. по к.д. №5 / 2018 г.
Диспозитив
Определение по допустимост.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 03.07.2018 г. по к.д. №6 / 2018 г.
Диспозитив
Определение по допустимост и за присъединяване към к.д. № 5/2018 г. за съвместно разглеждане и решаване по същество.
покажи акта

решение

решение № 11 от 03.07.2018 г. по к.д. №8 / 2018 г.
Диспозитив
Решението на Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) създава пределна цена, т.е. ограничение за предложителя да договаря с потребителя по-висока цена. Това ограничение възниква преди да бъде направена офертата до потребителя. С оглед на това не може да се поддържа, че обсъжданото решение на КЕВР – административен акт, който тя е надлежно овластена да издаде – би могло да засегне правата на неограничен кръг лица. В Решение № 21/26.10.95 г. по к. д. № 18/95 г. Конституционният съд е приел, че „Законовата или доктринална квалификация на един административен акт като нормативен, индивидуален или общ, вътрешноведомствен или външен не може да бъде конституционен критерий и не изключва този акт ex constitutione от кръга на съдебно обжалваемите актове.“ (т.4) В същото решение съдът е приел, че: „Преценката дали един административен акт нарушава или застрашава права или законни интереси на граждани и/или юридически лица, може да бъде извършена само от компетентния съд, след изясняване на конкретните обстоятелства и тълкуване на конкретния административен акт.“ (т.7). С посочената в чл.36а, ал.2 от Закона за енергетиката квалификация „индивидуален административен акт“ не се засягат пряко права и свободи на гражданите и конкретно тези по чл. 56 и чл. 120 от Конституцията. От тази гледна точка няма противоречие и с разпоредбата на чл. 4 от Конституцията и по отношение на тях искането е неоснователно. В случая, Конституционният съд не установи наличието на други основания, които да попадат в границите на чл. 150, ал. 3 от Конституцията, поради което искането на омбудсмана следва да бъде отхвърлено. Извън предмета на произнасяне по настоящето решение остават основанията, които не са непосредствено свързани със защитата на правата и свободите на гражданите.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 04.06.2018 г. по к.д. №10 / 2018 г.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 1 от 04.06.2018 г. по к.д. №7 / 2018 г.
Диспозитив
Със Закона за изменение на Закона за радиото и телевизията, приет от 44-то Народно събрание на 16 май 2018 г. (обн., ДВ, бр. 44 от 29 май 2018 г.) разпоредбата на чл. 24, ал. 2, чието обявяване за противоконституционна се иска, е отменена. Делото пред Конституционния съд остава без предмет и съгласно чл. 19 от Закона за Конституционен съд и чл. 22, ал. 3 и чл. 26, ал. 1 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд искането следва да се отклони.
покажи акта

решение

решение № 10 от 29.05.2018 г. по к.д. №4 / 2017 г.
Диспозитив
Целта на разпоредбата на чл. 214, ал. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи не е защитата на правораздаването, нито защитата на действащия правен ред. Разпоредбата защитава „специфичния авторитет“, т. е. обществената оценка, на държавните служители, за които е приложим Закона за Министерството на вътрешните работи. Простото наличие на наказателно производство и на дисциплинарно производство, само по себе си, не е е съображение от конституционен порядък, което да може да обоснове ограничаването на основни права на служителя. Авторитетът на държавната служба е легитимна законодателна цел, но тя не се постига чрез задължителното му по силата на закона отстраняване от служба. Правото на труд и на обществено осигуряване са екзистенциални права на личността, включително на служителя, защото са пряко свързани с материалната основа на съществуването му. Неопределеността на периода на временното му отстраняване от длъжност само поради наличието на двете висящи производства и тежестта на правните последици компрометират неговата правна сигурност. Последиците се прилагат за цялата категория от служители по производствата, независимо от техните конкретни характеристики и въпреки нормата на чл. 31, ал. 3 от Конституцията, според която като обвиняеми те се смятат за невинни до установяване на противното с влязла в сила присъда. Този принцип важи и в дисциплинарното производство, в което дисциплинарното нарушение се смята за установено с влизането в сила на акта за налагането му – аргумент от чл. 56, изр. 1 от Конституцията. Едва след тези два момента могат да настъпят конституционосъобразно неблагоприятните последици от двете производства (т. нар. тяхно извънпроцесуално действие) като същностен елемент от правната сигурност. Достойнството на човека e социална ценност, свързана и с оценката на обществото за дадена личност. Отстраняването от длъжност е израз на негативна оценка за служителя, за неговите професионални и морални качества. Тя уврежда доброто му име, и то не само до възстановяването му на работа, но най-често и след това. Върху тези ценности посяга оспорената разпоредба, без те да са надлежно защитени по смисъла на чл. 32, ал. 1, изр. 2 от Конституцията (по-горе, т. 7, б. „б“).
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 22.05.2018 г. по к.д. №4 / 2018 г.
покажи акта

решение

решение № 9 от 14.05.2018 г. по к.д. №5 / 2017 г.
Диспозитив
В компетентността на Народното събрание е да създаде законова уредба за регулиране на сферата на образование, която да обезпечи реалната възможност на гражданите да се ползват от предоставеното им с чл. 53, ал. 1 от Конституцията социално право. Законодателят преценява по целесъобразност, каква система за образование да приеме и въз основа на какви принципи то да се осъществява в съответствие с конституционните изисквания. В сферата на образованието законодателната власт разполага със значителна дискреция, доколкото не навлиза в компетентността на други държавни органи съобразно принципа на разделение на властите. Принципът на правова държава изисква не само когато естеството на материята налага уредба със закон, това да се извършва единствено от законодателя, но и че еднакво изисква материята, която не се нуждае от законодателна уредба, да се урежда с подзаконов акт. Предмет на законовата уредба следва да бъдат „основни обществени отношения, които се поддават на трайна уредба“, докато за уреждането на другите отношения по тази материя, законът може да предвиди да се издаде подзаконов акт.
покажи акта

решение

решение № 8 от 23.04.2018 г. по к.д. №13 / 2017 г.
Диспозитив
Разпоредбата на чл. 125, ал. 2, предложение първо от Конституцията задължава Върховния административен съд да се произнася като първа инстанция по спорове за законността на административните актове, издадени от Министерския съвет и от министрите при упражняване на конституционно възложените им функции и правомощия по ръководството и осъществяването на държавното управление.
покажи акта

решение

решение № 7 от 19.04.2018 г. по к.д. №7 / 2017 г.
Диспозитив
1. По тълкувателен въпрос по т.1: Разпоредбите от смесените споразумения, сключени съвместно от Европейския съюз и държавите членки с трета страна, каквото е ВИТС, в частта им, която се отнася до правомощия на Европейския съюз, от момента на влизането им в сила, стават част от правото на Съюза и на това основание придобиват предимство пред нормите на вътрешното право, които им противоречат. Разпоредбите от такива споразумения, които попадат в компетентност на Република България, придобиват предимство пред нормите на вътрешното право, които им противоречат, при условията на чл. 5, ал, 4 от Конституцията. 2. По тълкувателен въпрос по т.2: Временното прилагане на разпоредби от смесените споразумения, попадащи в компетентност на Европейския съюз, не зависи от изпълнението на условията по чл.5, ал.4 от Конституцията. 3. По тълкувателен въпрос по т.3.1: Разпоредбата на чл.85, ал.1, т.9 от Конституцията не се прилага за смесените търговски споразумения по т.1
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 17.04.2018 г. по к.д. №7 / 2018 г.
Диспозитив
Конституционният съд допусна за разглеждане по същество искането на президента на Република България за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 24, ал. 2 от Закона за радиото и телевизията (обн. – ДВ, бр. 138/1998 г.; посл. изм. – ДВ, бр. 7/2018 г.).
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 17.04.2018 г. по к.д. №8 / 2018 г.
Диспозитив
Конституционният съд допусна за разглеждане по същество искането на омбудсмана на Република България за обявяване противоконституционността на разпоредбата на чл. 36а, ал. 2 от Закона за енергетиката (ЗЕ) в частта „което е индивидуален административен акт“ (обн. – ДВ, бр. 107/2003 г.; посл. изм. – ДВ, бр. 7/2018 г.).
покажи акта

друго определение

друго определение от 29.03.2018 г. по к.д. №3 / 2018 г.
Диспозитив
Определение за приемане на доказателства.
покажи акта

решение

решение № 5 от 27.03.2018 г. по к.д. №11 / 2017 г.
Диспозитив
В случая § 15 от Преходни и Заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ПЗР ЗИДЗСПЗЗ) (обн. – ДВ, бр. 61 от 11.08.2015 г.), урежда хипотезата на приложение на новия закон към заварено правоотношение, което не е равнозначно на обратно действие на новия закон. В Решение № 10 от 24.10.2013 г. по к. д. № 8 от 2013 г. Конституционният съд изяснява разграничението „между хипотезата на обратно действие на закона, когато той преурежда юридическите факти от момента на тяхното проявление до завършен фактически състав, с който приключва едно правоотношение и хипотезата, при която новият императивен правен режим урежда за в бъдеще завареното правоотношение, което не е приключило.“. Разпоредбата на § 15 ПЗР ЗИДЗСПЗЗ е израз на правото на държавата да преурежда със закон статута на отделни категории земи като израз на държавната политика в областта на животновъдството. Конституционният съд в съответствие със своята константна практика поддържа, че принципът на правна сигурност не може да се идентифицира с абсолютно недопускане на промяна в действащата законодателна рамка на дадена сфера на обществени отношения. Въпреки, че държавата следва предпазливо и само по изключение да преурежда гражданскоправни отношения, всеки законодател разполага с определена дискреционна власт, включително и по отношение правото със закон да уреди по нов начин статута на отделни категории земи като израз на държавната политика в областта на животновъдството. Законодателят може да прави промени в тази материя, за да приведе правната уредба в съответствие с променящите се икономически и социални условия в страната. Когато със законодателната промяна се преследва легитимна цел, за постигането на която са предвидени разумно обосновани средства, преценката за правилността на такова решение е изцяло на законодателя. Съдът отбелязва, че очакванията на правните субекти да не се променя законодателството не са конституционно защитими. Промените, въведени с § 15 ПЗР ЗИДЗСПЗЗ, преследват легитимната цел на държавата да провежда такава политика, която да осигури пасищата, мерите и ливадите да бъдат отдавани под наем или аренда преимуществено на такива лица, които ще ги ползват по тяхното основно предназначение. Правото да се упражнява определена стопанска дейност, колкото и специфична да е тя, е различно от правото на собственост (така Решение № 5 от 10.07.2008 г. по к. д. № 2/2008 г.). Каквато и да е трактовката на правото на собственост, то има предвид налично, собствено имущество, а не пропуснати ползи или последици на нарушени договорености (Решение № 2 от 22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г.). В съответствие със своята последователна практика, Конституционният съд приема в Решение № 5 от 11.05.2017 г. по к. д. № 12/2016 г, че „Икономиката, основана на свободната стопанска инициатива, не изключва държавната интервенция, но тя се свежда до създаване на регулаторната рамка и контрола за нейното спазване, гарантираща еднакво подходящи условия за работа на стопанските субекти, като се отчита крайното удовлетворяване на обществените потребности.“. Както вече беше посочено оспорената уредба няма обратно действие и не засяга принципа за закрила на стопанската дейност и инвестициите, а е израз на правото на държавата да провежда такава политика, която да осигури пасища, мери и ливади да бъдат отдавани под наем или аренда преимуществено на такива лица, които ще ги ползват по тяхното основно предназначение т.е. приоритетно да предостави въпросните земи на производители на животинска продукция. Вносителят на искане по чл. 150, ал. 4 от Конституцията не може да се позовава на несъответствие на закона с международните договори, по които България е страна, и съответно – да иска произнасяне на Конституционния съд по такъв въпрос. Изложените от вносителя твърдения за несъответствие на оспорената правна уредба с първичното и вторично право на Европейския съюз не са обект на проверка от страна на Конституционния съд в това производство и не могат да обусловят противоречие с чл. 5, ал. 4 от Конституцията. Що се отнася до твърдението за неравенство между лица, които отглеждат животни върху пасища, мери и ливади от общинския и държавния поземлен фонд и лицата, които използват такива земи за други цели, то е неоснователно. Няма как да бъде търсено равенство при осъществяване на различни стопански дейности, нито може да отречено правото на държавата приоритетно да предостави въпросните земи на производители на животинска продукция. Самата дума „пасище“ вече подсказва основното предназначение на тези земи.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.03.2018 г. по к.д. №10 / 2017 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдия Гроздан Илиев по конституционно дело № 10/2017 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.03.2018 г. по к.д. №11 / 2017 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдия Георги Ангелов по конституционно дело № 11/2017 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.03.2018 г. по к.д. №11 / 2017 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдия Гроздан Илиев.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 27.03.2018 г. по к.д. №1 / 2018 г.
покажи акта

решение

решение № 6 от 27.03.2018 г. по к.д. №10 / 2017 г.
Диспозитив
По искането за установяване на противоконституционност на чл. 127, ал. 1 НПК - Конституционният съд не приема тезата на вносителя, че с допълнението на чл. 127, ал. 1 НПК се нарушава изискването за осигуряване на състезателност и равенство на средствата. Чрез оспорваното допълнение в чл. 127, ал. 1 НПК не се въвеждат ограничения по отношение на ръководно-решаващия орган в наказателния процес, както с оглед оценка за относимост на доказателствата, тъй като не се възпрепятства събирането на фактическите данни, необходими за пълното, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото, така и с оглед оценката за допустимост на други доказателствени средства, чрез които се събират доказателства, оборващи изводите на органите, съставители на посочените документи и удостоверените с тях обстоятелства. Възприетият от законодателя подход при допълнението на чл. 127, ал. 1 НПК не се отклонява от разбирането на КЗПЧОС, че доказателствата трябва да бъдат събирани и проверявани в хода на публично съдебно производство в присъствието на обвиненото лице и при отчитане правото му да разполага с равни възможности да се противопостави на тезата на обвинителната власт в контекста на състезателното начало. С оспорената разпоредба на чл. 127, ал. 1, предложения предпоследно и последно НПК, не се създават предпоставки за провеждане на несправедлив процес, тъй като не е налице конституционно недопустим дисбаланс в основните процедурни правила по доказването, установени за участниците в наказателното производство. По искането за установяване на противоконституционност на чл. 411а, ал. 1, т. 4 НПК- Критерият за специализация е предоставен изцяло в дискрецията на законодателя, без последният да се счита предварително ограничен в избора си за един или друг подход. Приложеният от законодателя в чл. 411а, ал. 1 т. 4 НПК смесен (предметно – субективен) критерий при изменената компетентност на специализирания наказателен съд съставлява надлежно упражняване по целесъобразност на конституционно установено правомощие, поради което не превръща специализирания наказателен съд в извънреден, какъвто е недопустим по смисъла на чл. 119, ал. 3 от Конституцията, а функционирането му не е в противоречие с чл. 6, ал. 2 и принципите на правовата държава – чл. 4, ал. 1 от Основния закон.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 20.03.2018 г. по к.д. №3 / 2018 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 13.03.2018 г. по к.д. №2 / 2018 г.
покажи акта

решение

решение № 4 от 13.03.2018 г. по к.д. №14 / 2017 г.
Диспозитив
Според Конституционния съд изискването на чл. 88, ал. 1 от Конституцията за две гласувания на закона не ограничава законодателния орган да отстранява противоречия между неговите норми в хода на продължаващите в рамките на второто четене парламентарни разисквания до момента на приключване на процедурата по приемане на внесения законопроект. Извън разума на конституционните предписания е в подобни хипотези да се разчита на нова законодателна инициатива едва след бъдещето обнародване на закона. Точно затова в своите изказвания в подкрепа на инициативата на Васил Антонов отделни негови колеги-народни представители, логично и съвсем не без основание, са допускали и обратната възможност – приемането на предложените промени в чл. 6 да бъде последвано от преработване на бюджетната рамка, утвърдена преди това с второто гласуване по чл. 1 от законопроекта. Конституционния съд намира, че с описания в мотивите на настоящото решение механизъм на провеждане на законодателния процес не са били нарушени конституционните предписания, в частност – правилото по чл. 88, ал. 1 от Конституцията за приемане на законите на две четения. Евентуалното уважаване на искането, освен че неминуемо би създало необходимост от преодоляване на нормативна обстановка, несъвместима с принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията, няма автоматично да доведе и до целения от вносителя общественополезен ефект, защото разпределението на субсидията за вероизповеданията по Приложение № 1, съставляващо неразривна част от закона по силата на чл. 6, ал. 4, не е оспорено.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 30.01.2018 г. по к.д. №8 / 2017 г.
покажи акта

решение

решение № 3 от 30.01.2018 г. по к.д. №9 / 2017 г.
Диспозитив
Изразът „с право на повторно назначение“ в разпоредбата на чл. 129, ал. 6 от Конституцията изключва възможността за назначаване на едно лице за административен ръководител на конкретен съд, прокуратура или следствена служба за повече от два мандата. Същото лице може да бъде назначавано на други ръководни длъжности в съдебната власт.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 30.01.2018 г. по к.д. №8 / 2017 г.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 30.01.2018 г. по к.д. №8 / 2017 г.
покажи акта

решение

решение № 2 от 30.01.2018 г. по к.д. №8 / 2017 г.
Диспозитив
Когато Народното събрание установи, че оставката е действителна, то е задължено да прекрати пълномощията на народния представител. При такава оставка е налице възлагане за прекратяване на пълномощията на народния представител, предписано в чл. 72, ал. 2 от Конституцията. В адресираната до Народното събрание оставка, народният представител Делян Добрев изразява категоричната си воля за предсрочно прекратяване на пълномощията му, която воля препотвърждава и в пленарно заседание на 4 октомври 2017 г. Ето защо последвалият отказ на Народното събрание да приеме оставката на Делян Добрев по съображения за целесъобразност - неговите качества и ползата от неговата работа като народен представител, е в несъответствие с чл. 72 от Конституцията. Обвързването на правните последици на оставката с наличието на други обстоятелства, които могат да бъдат различни във всеки конкретен случай, води до въвеждане на нови и неясни основания за предсрочно прекратяване или непрекратяване на пълномощията на народния представител. Това разбиране противоречи на правилото, че предсрочното прекратяване на пълномощията на народен представител, като изключение в развитието на правоотношението на политическо представителство, може да се осъществи само на изрично посочени в Конституцията основания. (Тълкувателно решение № 14 от 18. 12. 2013 г. по к. д. № 17 от 2013 г.). Отказът за предсрочно прекратяване на пълномощията, въпреки изричното желание на депутата за това, нарушава и правото на свободна воля (чл. 6, ал. 1 от Конституцията), както и правото на свободен избор на професия и място на работа (чл. 48, ал. 3 от Конституцията).
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 23.01.2018 г. по к.д. №11 / 2017 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 23.01.2018 г. по к.д. №14 / 2017 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 23.01.2018 г. по к.д. №12 / 2017 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 23.01.2018 г. по к.д. №12 / 2017 г.
покажи акта

друго определение

друго определение от 23.01.2018 г. по к.д. №12 / 2017 г.
Диспозитив
Определение за присъединяване към конституционно дело № 10/2017 г. на частта относно установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 411а, ал. 1, т. 4 НПК (ДВ, бр.101/19.12.2017 г.), за съвместно разглеждане и решаване.
покажи акта

друго определение

друго определение от 23.01.2018 г. по к.д. №12 / 2017 г.
Диспозитив
Определение за присъединяване към конституционно дело № 10/2017 г. на частта относно установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 411а, ал. 1, т. 4 НПК (ДВ, бр.101/19.12.2017 г.), за съвместно разглеждане и решаване.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 16.01.2018 г. по к.д. №13 / 2017 г.
Диспозитив
Определение по допустимост.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 16.01.2018 г. по к.д. №10 / 2017 г.
Диспозитив
Oпределение по допустимост.
покажи акта

друго определение

друго определение от 16.01.2018 г. по к.д. №8 / 2017 г.
Диспозитив
Определение за приемане на новопостъпили доказателства.
покажи акта

решение

решение № 1 от 16.01.2018 г. по к.д. №3 / 2017 г.
Диспозитив
При проведеното гласуване, не се постигна изискуемото по чл. 151, ал. 1 от Конституцията и чл. 15, ал. 2 от Закона за Конституционен съд мнозинство от гласовете на повече от половината съдии от състава на съда /най- малко 7 гласа/, поради което искането беше отхвърлено.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 12.12.2017 г. по к.д. №8 / 2017 г.
Диспозитив
Становище към определението за допустимост.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 12.12.2017 г. по к.д. №8 / 2017 г.
Диспозитив
Определение по допустимост от 12 декември 2017 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 12.12.2017 г. по к.д. №9 / 2017 г.
Диспозитив
Определение по допустимост от 12 декември 2017 г.
покажи акта

определение, приключващо дело

определение, приключващо дело № 3 от 12.12.2017 г. по к.д. №6 / 2017 г.
Диспозитив
След образуване на делото със Закон за изменение и допълнение на Закона за публичните финанси, приет от 44-то Народно събрание на 01 ноември 2017 г., (обн. ДВ, бр. 91 от 14 ноември 2017 г.), чл. 51, ал. 2 ЗПФ в оспорената част, според която „бюджетните взаимоотношения по ал.1, (т.е. между общинските бюджети и държавния бюджет) може да се променят с акт на Министерския съвет“, е отменен. Законът е влязъл в сила в тридневния срок определен с чл. 5, ал. 5 от Конституцията. Следователно понастоящем липсва предметът на делото, по който КС е задължен да се произнесе с решение по същество. Тъй като разпоредбата в отменената част вече не се прилага, правен интерес от обявяването ѝ за противоконституционна също не е налице. Такова е положението и с твърдението за несъответствие на оспорената, но вече отменена разпоредба с международен договор, по който България е страна -Европейска харта за местното самоуправление, което също е лишено от основание – предмет и правен интерес.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 31.10.2017 г. по к.д. №5 / 2017 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост № 2 от 31.10.2017 г. по к.д. №7 / 2017 г.
Диспозитив
Определение № 2 от 31.10.2017 г. по к.д. № 7/2017 г.
покажи акта

особено мнение по друго определение

особено мнение по друго определение от 31.10.2017 г. по к.д. №7 / 2017 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдия Георги Ангелов
покажи акта

особено мнение по друго определение

особено мнение по друго определение от 31.10.2017 г. по к.д. №7 / 2017 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдия Филип Димитров
покажи акта

особено мнение по друго определение

особено мнение по друго определение от 31.10.2017 г. по к.д. №7 / 2017 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдиите Румен Ненков, Кети Маркова и Анастас Анастасов
покажи акта

особено мнение по друго определение

особено мнение по друго определение от 31.10.2017 г. по к.д. №7 / 2017 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдиите Борис Велчев, Стефка Стоева, Гроздан Илиев, Мариана Карагьозова- Финкова и Константин Пенчев
покажи акта

особено мнение по друго определение

особено мнение по друго определение от 31.10.2017 г. по к.д. №7 / 2017 г.
Диспозитив
Становище на съдия Георги Ангелов, в частта, с която искането е отклонено
покажи акта

решение

решение № 9 от 06.07.2017 г. по к.д. №9 / 2016 г.
Диспозитив
Конституцията урежда изрично само социалния (обществения) модел на осигуряване, основан на принципите на всеобщност, задължителност и солидарност. Субективното право на обществено осигуряване е алеаторно и от вида на социалните права. Либералният (частният) модел на осигуряване не е нито изключен, нито изрично уреден от Конституцията. Той е допустим като част от установената в чл. 19, ал. 1 от нея свобода на стопанската дейност. Субективното право на частно осигуряване е комутативно облигационно право и е подчинено на правилата на конкуренцията. Правото на разпореждане с него произтича от характера му на парично оценимо имуществено право по чл. 17, ал. 1 и 3 от Конституцията. Законодателят има дискреция за едно или друго конкретно законово разрешение съобразно осигурителната си политика, стига то да не е в несъответствие с принципи и изисквания на Основния закон.
покажи акта

решение

решение от 06.07.2017 г. по к.д. №10 / 2016 г.
Диспозитив
Разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Закона за Комисията за финансов надзор (ЗКФН), предмет на настоящия контрол за конституционност, несъмнено ограничава основаното на чл. 120, ал. 2 във връзка с чл. 56 от Конституцията право на лицата, засегнати от издадените актове, да получат пълноценна защита при оспорване пред съд. Това е така, защото ги лишава от възможността да се позовават на нищожността на административния акт поради нелегитимност (некомпетентност) на комисията, която го е издала. Оспорената разпоредба не изключва, а напротив – допуска всички членове на административния орган да са придобили властническия си статус в нарушение на закона или правилата за избор от Народното събрание, без това да се отразява на годността на издадения акт да породи правни последици. Обхватът й е толкова широк, че включва и възможност мнозинството от членовете на КФН да се окажат противозаконно избрани и въпреки това издадените решения да се приемат за легитимни дори и при съдебно обжалване. Действително чл. 120, ал. 2 от Конституцията предвижда възможност определени със закон административни актове да не подлежат на съдебен контрол. Разпоредбата е предмет на Тълкувателно решение № 4 от 2014 г. по К.Д. № 12/2014 г. на КС, в чиито диспозитив (точка 2) изрично е прието, че въвеждането на необжалваемост не може да е съчетано с отпадане на правото на засегнатите лица да се позовават пред съда на нищожността на административния акт. В случая с чл. 5, ал. 4 ЗКФН съдебният контрол не е изрично изключен, но на практика е обезсмислен, защото съдът е лишен от възможността да преценява дали порокът в избора на член на колективния орган се е отразил на валидността на издадения от него акт. Поради това Конституционният съд счита, че оспорената разпоредба противоречи на чл. 120, ал. 2 от Конституцията.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.06.2017 г. по к.д. №1 / 2017 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 27.06.2017 г. по к.д. №4 / 2017 г.
Диспозитив
Oпределение за допустимост по конституционно дело № 4/2017 г.
покажи акта

определение по допустимост

определение по допустимост от 27.06.2017 г. по к.д. №3 / 2017 г.
Диспозитив
Определение за допустимост по конституционно дело № 3/2017 г.
покажи акта

решение

решение № 7 от 27.06.2017 г. по к.д. №2 / 2017 г.
Диспозитив
Конституцията не ограничава законодателя да обвърже осигурения гражданин със задължение да допринася за общото благо чрез внасяне на определена вноска в целевите фондове на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК), вместо да разчита единствено на неговата добра воля, т.е. на свободното му усмотрение. Този подход е в синхрон с конституционната идея за създаване на „социална държава“, чиято реализация неминуемо е обвързана с необходимост от солидарност и взаимопомощ между членовете на обществото. Същевременно равенството пред закона и свързаната с него забрана за дискримация по чл. 6, ал. 2 от Конституцията не се нарушават когато, законодателят, воден от съвместима с Основния закон цел, вместо да предвиди попълване на здравните фондове единствено от задължителните вноски на осигурените лица, по отношение на определени групи от тях прехвърля тежестта на осигуряването, изцяло или отчасти, върху други източници като държавния бюджет, работодателите или съответните ведомства. Уважаването на искането, така както е направено от вносителя, би довело до неравно третиране, което не намира своето оправдание в Конституцията. От неприлагането на оспорената разпоредба само по отношение на пенсионерите, регистрирани като упражняващи свободна професия и/или занаятчийска дейност, ще последва неравенство сред различни групи от здравноосигурени граждани. В групата на работещите лица би било несправедливо тежестта от задължителното здравно осигуряване да се поеме единствено от онези, които още не са пенсионери, за сметка на облагодетелстването на получаващите пенсия, съставляваща за тях доход, освободен от данъчно и осигурително обременяване. Конституционно нетърпимо неравенство би възникнало и в по-стеснената група на самоосигуряващите се лица, защото в искането е визиран един ограничен кръг от тях, докато задължението за внасяне на здравноосигурителни вноски ще продължи да обвързва останалите.
покажи акта

особено мнение и становище по решение

особено мнение и становище по решение от 27.06.2017 г. по к.д. №1 / 2017 г.
Диспозитив
Особено мнение на съдия Гроздан Илиев
покажи акта

решение

решение № 8 от 27.06.2017 г. по к.д. №1 / 2017 г.
Диспозитив
В настоящия случай макар законът, според техните твърдения да е по-неблагоприятен за група служители в МВР, той отнема някои предоставени им от законодателя по преценка за целесъобразност привилегии, но това не са непропорционални на оправданите им правни очаквания последици. Принципът на правната сигурност, обаче не следва да се идентифицира с абсолютно недопускане на промяна в действащата законодателна рамка на дадена сфера на обществени отношения. Конституционният съд вече е имал възможност да се произнесе, че преуреждането на заварените правоотношения трябва да стане по начин, който да не засяга придобити права (Решение № 11 от 5.10.2010 г. по к. д. № 13/2010г.). От цялостното съдържание на оспорените разпоредби е видно, че законодателят се е стремил да съхрани придобития „социален пакет“ и да уреди последиците от възникването на правоотношенията по ЗДСл и по КТ за попадащите в обхвата на измененията държавни служители на МВР съобразно принципа на материална справедливост, като елемент на правовата държава. Не е нарушено и правото на служителите с преобразувани правоотношения на придобиване на пенсия и на платен годишен отпуск. Съдът не споделя допълните съображения на омбудсмана за нарушено право на собственост по чл. 17 от Конституцията. Правната сигурност не може да бъде разбирана в смисъл, че съдържанието на установените в закона права и условията за тяхното придобиване и упражняване, ще си останат непроменени. Съдът намира, че тъй като с оспорените разпоредби се засягат предоставени по целесъобразност привилегии на служители от МВР, а не се засягат техни придобити права и свободи, то не са нарушени и пр