О С О Б Е Н О М Н Е Н И Е
на съдията Филип Димитров
по определение за отклоняване като недопустимо на
искането на Висшия адвокатски съвет по к.д. № 2/2021 година
Считам, че незавимо от непрецизните формулировки и неточности в искането, то следва да бъде допуснато за разглеждане.
Вярно е, че авторите на искането са засегнали въпроси извън компетентността на Конституционния съд (съответствието между законови разпоредби и европейски директиви), че са предали неточно съдържанието на реферирани актове (самата директива) и че са поставили акцентите в искането си по твърде дискусионен начин (говорейки за правата на гражданина-адвокат, с което изместват вниманието от правото на защита, което единствено конституционно осмисля адвокатската професия към правата на професията). При все това обаче съгласно разпоредбата на чл.22, ал.1 от Закона за Конституционен съд, този съд е ограничен в рамките на предмета на искането (т.е. на атакуваните разпоредби), но не и в излаганите по него (срещу тези разпоредби) съображения, колкото и непрецизни, некомпетентни или дори нелепи да биха били те.
Конституционният съд в Република България не е част от съдебната система т.е. не е „съд“ в строгия смисъл на думата и поради това за него няма как да се приложи принципа на състезателността. По-конкретно това означава, че конституционният искател не следва да търпи последиците от своята непрецизност, самонадеяност или некомпетентност при развиване на съображенията си. Българският съд защитава законните права и интереси на гражданите и другите частни или публични юридически лица. Българският Конституционен съд защитава конституционните принципи. Нещо повече, в отсъствието на индивидуална конституционна жалба неговата основна функция на арбитър между институциите не е контаминирана от изискване да се зачетат лични претенции на искателите. Той действа като такъв арбитър между институциите в естествените търкания между тях, произтичащи от разделението на властите, което от своя страна е най-важната недекларативна гаранция за правата на гражданите. Тъкмо това осмисля предвиденото в чл. 22 от Закона за Конституционен съд задължение да бъдат разгледани всички възможни основания за евентуална противоконституционност на разпоредбата, с която Конституционният съд е сезиран.
Няма противоречие между това задължение и разпоредбите на чл.150, ал. 3 и 4 от Конституцията. Те не допускат омбудсмана и Висшия адвокатски съвет да сезират Конституционния съд по т. 1, 3, 4, 5, 6, 7 и 8 на чл.149 от Конституцията, но във всички случаи, когато се засягат права на гражданите, компетентността на тези два органа е налице. Стеснителното тълкуване на която и да било конституционна прерогатива в крайна сметка накърнява възможността за търкания между институциите (и опити за взаимно навлизане в сферите им), с което се притъпява остротата на готовността им да отстоят засягани от другиго права на гражданите.
Наистина в споменатите текстове се говори за нарушаване на права, но степента на засягане, т.е. нарушаването е въпрос по същество и за да се приеме за допустимо едно искане, достатъчно е да се констатира, че претендирайки нарушение, то се отнася до въпрос, който засяга споменатите права.
Искането на Висшия адвокатски съвет визира задължения свързани с дейността на адвокатската професия, а не с дейността на гражданите. Тези задължения обаче вън от съмнение засягат връзката доверител-довереник, която е единственото и вековно утвърдено основание за гарантиране професионална реализация на правото на защита. Адвокатската помощ не е просто експертна помощ, а експертна помощ, реализирана в условията на специфично човешко отношение на доверие, без което тя е немислима. Обстоятелството, че с нея може да се злоупотреби, както и че тя може да бъде ползвана за злоупотреба е факт с нищо не променя необходимостта от такава защита, ако се придържаме към принципа за невинност (добросъвестност) до доказване на противното. В този смисъл всяко ограничаване или дори допълнително регламентиране на адвокатската професия засяга правото на защита. Друг е въпросът дали конкретната регламентация го накърнява или не, но както споменах и по-горе, това е въпрос по същество.
С оглед на горното смятам, че не са налице основания да се приеме, че искането на Висшия адвокатски съвет е недопустимо поради излизане извън границите на компетентността на искателя по чл.150, ал.4 и че на делото би следвало да бъде даден ход по същество.
Съдия:
Филип Димитров