Дело № 11/ 2003 г. Статус: решено

Не съществуват конституционни забрани, които да ограничават законодателя в избора на механизмите за осъществяване на социалната функция на държавата. Изискването на чл. 60, ал. 1 от Конституцията за съобразяване на определяните данъци и такси с доходите и имуществото на гражданите следва да се тълкува и прилага с оглед на спецификата на различните институти. От тази гледна точка основна функция на местните такси безусловно е заплащане на разходите (материално-технически и административни) по предоставянето на услугата. По силата на икономическата, финансовата и правната логика ръководен принцип тук може да бъде единствено принципът на пълното възстановяване на разходите. В противен случай рано или късно икономическият, финансов ресурс за извършване на услугите се изчерпва и общините не могат да осъществяват своята дейност. Конституционният съд подчертава, че така посоченият принцип не изключва социалната функция на държавата. Последната обаче влиза в действие само за тези случаи и категории граждани, при които е налице невъзможност или значително затруднение да възстановят пълните разходи за получената услуга. Социалната функция на държавата се осъществява чрез преразпределение на тежестта за направените разходи. Конституцията не ограничава законодателя в избора на икономическите и правните механизми с оглед на оптималното реализиране на социалната функция на държавата, съчетана с удовлетворяването на други конституционни изисквания, например развиване на местното самоуправление и финансовата децентрализация. Прогласяването в преамбюла на Конституцията на решимостта да се създаде "социална държава", както и установяването на общото конституционно задължение в чл. 14 от Конституцията за държавата и обществото да закрилят семейството, майчинството и децата включват правото и задължението на общините да участват в разпределянето на общата тежест за подпомагане на нуждаещите се лица. Държавата не е изключителен адресат и на принципа, установен в чл. 47, ал. 4 от Конституцията. Конституцията не определя конкретно нито условията, при които възниква необходимост от социално подпомагане, нито кръга от нуждаещи се лица или вида, размера и начините на подпомагане. Поради многообразието от житейски факти и ситуации и динамиката на икономическите възможности на гражданите и обществото такава уредба е възможна единствено по законов и подзаконов ред. Както личи от отделни конституционни разпоредби (чл. 51, ал. 2 и чл. 52, ал. 2 от Конституцията), уредбата на конкретните условия и форми на подпомагане е делегирана на законодателя. Законодателят е свободен, след като прецени потребностите на нуждаещите се и възможностите на обществото, да променя тази уредба, включително чрез отмяна на съществуващи законови текстове в границите на общата цел за създаване на социална държава. Доколкото преценката е въпрос на целесъобразност, тя е от компетентността на Народното събрание.