Особено мнение на съдиите Янаки Стоилов, Соня Янкулова и Атанас Семов по определението по к.д. №5/2025 г.
Подписваме определението с особено мнение, защото според нас искането е недопустимо.
Без да се отклоняваме от установената практика на Съда, че в производството по чл. 150, ал. 2 от Конституцията Конституционният съд не дължи произнасяне по „въпроси, свързани с присъща правораздавателна дейност“ на сезиращия съд, според нас в конкретния случай не е налице едно от изискванията за допустимост на всяко искане от съд – преюдициален характер на поставения въпрос по отношение на конкретното неприключило съдебно производство. В Тълкувателно решение №3/2020 г. по к.д. №5/2019 г. Конституционният съд изрично сочи, че „[в]ъпросът за конституциоността на приложимия по висящото дело закон, независимо от модела на конституционно правосъдие, винаги има преюдициален характер – такъв въпрос не би имало мотив да се поставя и решава, ако отговорът на същия няма да има ефект за разрешаването на правния спор, по повод на който е сезиран Конституционният съд“.
Преюдициалният характер на искането, което сезиращият съд отправя до Конституционния съд, е съществен елемент на преценката на Съда за допустимостта на отправено до него искане, защото пряко се отнася до неговата собствена компетентност, а всеки съд, включително и Конституционният, сам преценява дали поставеният за разрешаване в искането въпрос е от неговата компетентност и дали да постави в ход своята юрисдикция (Определение №6/2024 г. по к.д. №19/2024 г. и цитираната там практика). Поради това и начинът, по който избира да процедира сезиращият съд, не може да отнема или да ограничава правомощието на конституционната юрисдикция сама да преценява собствената си компетентност.
В случая прекратяването на откритата с решение на пленума на Висшия съдебен съвет, отразено в Протокол №19 от 22.06.2023 г., процедура за избор на главен прокурор е настъпило ex lege – по силата на §16 ПЗР на ЗИДЗСВ, обнародван и влязъл в сила на 21.01.2025 г. Прекратяването е резултат на обективираната в правна разпоредба воля на Народното събрание за прекратяване на започналите процедури по чл. 173, ал. 1 ЗСВ, които към датата на обнародване на закона не са приключили с указ на президента за назначаване, каквато безспорно е процесната процедура. Поради това въпросът за конституционосъобразността на §16 ПЗР на ЗИДЗСВ не е преюдициален за производството пред сезиращия съд – отговорът на поставения от него въпрос не служи за решаване на поставения пред него правен спор, а решава самия спор, без да остави каквато и да е възможност за преценка от сезиращия съд на основателността на претенцията на жалбоподателя след произнасянето на Конституционния съд. По този начин образуваното пред сезиращия съд съдебно производство по своята същност се явява fictio litis (фиктивен спор) – образувано без действителен правен спор с единствената цел да бъде сезиран Конституционният съд и така да бъде оспорен настъпилият по силата на самия закон правен ефект (прекратяване на процедурата за избор на главен прокурор).
Петитумът на искането до сезиращия съд за защита на твърдяно субективно право или законен интерес (в случая не разглеждаме въпроса дали прекратяването на процедурата засяга субективно право или поне законен интерес на участващите в нея), фактически е идентичен с петитума на искането на сезиращия съд – да се обяви за противоконституционен §16 ПЗР на ЗИДЗСВ. По този начин обявяването от Конституционния съд на §16 ПЗР на ЗИДЗСВ за противоконституционен изчерпва защитата, която жалбоподателят търси от сезиращия съд. Практиката на Конституционния съд изисква сезирането на Съда да е за „закон, приложим по делото“, което предполага с решението си Съдът да установи налице ли е несъответствие на оспорения закон с Конституцията, а не чрез решението си Съдът да изчерпи предмета на спора пред сезиращия съд. За сезиращия съд не би останало каквото и да е самостоятелно поле на преценка по основното дело, защото търсената от жалбоподателя пред него съдебна защита би се изчерпила с решението на Конституционния съд. Това доказва, че искането на сезиращия съд няма преюдициален характер за образуваното пред него производство и превръща жалбата до него в индивидуална конституционна жалба, каквато българският конституционен законодател поне засега не допуска.
Твърдението в мотивите на определението, че §16 ПЗР на ЗИДЗСВ и чл. 33, ал. 2 ЗСВ са обвързани в нормен комплекс, не е аргумент за допустимост на искането. Преходната разпоредба установява конкретно правило, приложимо само за съществуващите към датата на влизане в сила на §16 ПЗР на ЗИДЗСВ процедури. Правилото на чл. 33, ал. 2 ЗСВ не изчерпва действието си с еднократно прилагане към датата на влизане на закона в сила, но за да се стигне до преценка на неговата конституционосъобразност е необходимо да се преодолее настъпилото по силата на §16 ПЗР на ЗИДЗСВ прекратяване на процедурата за избор на главен прокурор.
По изложените съображения смятаме искането, по което е образувано к.д. №5/2025 г., за недопустимо.