Докладчик
Филип Димитров
Подател на искането
Петчленен състав на Върховния административен съд, втора колегия

Предмет на искането

Установяване на противоконституционност и несъответствие с общопризнати норми на международното право и с международни договори, по които България е страна, на чл. 100, ал. 2 от Закона за държавния служител

образуване на дело:
определение по допустимост:
становище на заинтересувана страна:

Решение - 5

Временното отстраняване от работа по чл. 100, ал. 2 ЗДСл, до приключването на наказателното производство срещу отстранения държавен служител, съставлява ограничение на правото на труд по чл. 16 във връзка с чл. 48 и свързаното с него право по чл. 51, ал. 1 от Конституцията. Липсата на диференциран подход, който да отчита както мястото на съответното лице в йерархията на държавната служба, така и степента на обществена опасност на твърдяното престъпление води до едни и същи правни последици, независимо от възможните съществени разлики. Така се създава възможност правото на труд на държавните служители да бъде ограничено без да е достигната границата, след която защитата му би трябвало да отстъпи пред защитата на „волята и интересите на нацията“, чийто изпълнител се явява държавният служител. Фактът, че отстраняването не подлежи на съдържателен съдебен контрол прави невъзможно да се реализира правото на защита на държавния служител. Затова оспорваната разпоредба е несъвместима с чл. 56 от Конституцията. Конституционният съд приема, че постигането на легитимната цел е напълно възможно чрез останалите способи предвидени в закона – не само по чл. 69 от НПК, но и по чл. 100, ал. 1, т. 2 ЗДСл, която дава допълнителна възможност на органа по назначаването. Оспорваната разпоредба противоречи на принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията.