Дело № 6/ 2012 г. Статус: решено

Разпоредбите на чл. 17, ал. 1 – 3 от Конституцията, макар и да се съдържат в нейната глава първа “Основни начала”, задължават държавата чрез законите да гарантира и защитава правото на собственост като основно право на гражданите, както и да зачита неприкосновеността на частната собственост. Конституцията не забранява, а стимулира естествения стремеж на гражданите към материален просперитет, към увеличаване на тяхното имущество в условията на пазарна икономика. Източниците на забогатяването са посочени най-общо в основния закон и са доразвити по-детайлно в отрасловото законодателство. Такива са свободната стопанска инициатива, упражняването на свободна професия, възнаграждението за законно положен труд, наследяването и др. Придобиването и съответното натрупване на имущество с незаконен източник се намира в пълен дисонанс с редица конституционни ценности като справедливостта по смисъла на преамбюла на основния закон, принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1, принципа на равенството на гражданите пред закона по чл. 6, ал. 1 и принципа на законовото гарантиране на еднакви правни условия за стопанска дейност по чл. 19, ал. 2. Основно задължение на гражданите е да спазват и изпълняват Конституцията и законите, да зачитат правата и интересите на другите (чл. 58, ал. 1 от Конституцията). Лишаване от имущество поначало е допустимо, когато е в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и общите принципи на международното право. Държавата може със закон да контролира упражняването на собствеността, ако това е в публичен интерес или е необходимо за осигуряване плащането на данъци, други постъпления или глоби. Предвиденото в оспорения закон ограничение на правото на мирно ползване на собствеността по чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС чрез налагане на обезпечителни мерки (възбрана на недвижими имоти, запориране на движими вещи и вземания и др.), освен че е насочено към постигане на легитимна цел – да обезпечи изпълнението на евентуалното бъдещо съдебно решение за отнемане на противозаконно придобитото имущество, отговаря и на изискванията за пропорционалност и справедлив процес. Основното право на защита по чл. 56 от Конституцията не е предоставено абстрактно на гражданина, а възниква в конкретна ситуация, при която “са нарушени или застрашени негови права и законни интереси”. В съдържанието му е включена възможността засегнатият, лично или чрез упълномощено лице, да осъществи действия, насочени към адекватно противодействие на нарушението или заплахата. Предназначението на правото на защита е да служи за гаранция на другите права, предвидени в конституционните разпоредби. Не е противоконституционно общественият интерес да бъде защитен. Обратно, основни права на гражданите, които не са абсолютни, могат да бъдат ограничавани именно поради надделяване и в защита на обществения интерес над интереса на отделния индивид. Чувството за справедливост, както и поначало всички чувства, не са обективни факти. Още по-малко те са правни категории, за да бъдат въздигани дори като цели на законите. Индивидуалните интереси не могат да бъдат цел на закон, защото той не се занимава с тях. Поначало е много трудно и опасно да се ограничава и отчуждава принудително конституционно прогласеното основно право на гражданите на собственост, защото неговата неприкосновеност осигурява в голяма степен свободата на индивида. Поради това и подобно ограничаване на това право най-малко може да се свързва с емоционалното състояние на други индивиди, при това разгледани отделно и извън обществото и без връзка и разумен баланс между индивидуалните права и интересите на обществото. Не бива в никакъв случай да се подценява значението на правилното и точно формулиране на целта на закона и този въпрос да се принизява до незначително обстоятелство без същинско нормативно значение, до несамостоятелни норми с по-скоро опознавателно значение. Целта на закона е особено съществен негов елемент и трябва да бъде очертана ясно и точно, защото това има важно значение за логическото тълкуване на неясните норми от закона. Възможността за отнемане на имущество, придобито през особено дълъг период, съставлява неоправдан стимул за пасивност и безразличие у тези, които по естеството на правомощията си са длъжни да осигурят върховенството на закона.