Вид на акта
Определение
Дата
27-06-2024 г.
Към дело

Определение №6

София, 27 юни 2024г.

Обн. ДВ, бр. 57 от 05.07.2024 г.

Конституционният съд в състав:

Председател:

Павлина Панова

Членове:

Мариана Карагьозова-Финкова
Красимир Влахов
Константин Пенчев
Янаки Стоилов
Филип Димитров
Соня Янкуловa
Таня Райковска
Борислав Белазелков
Надежда Джелепова
Десислава Атанасова
Атанас Семов

при участието на секретар-протоколиста Росица Симова разгледа в закрито заседание на 27 юни 2024 г. конституционно дело №19/2024 г., докладвано от съдия Таня Райковска.

Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Република България във фазата на произнасяне по допустимост на искането по реда на чл. 19, ал. 1 от Закона за Конституционен съд (ЗКС).

Делото е образувано на 10.05.2024 г. по искане на съдебен състав на  Софийския градски съд (СГС) за установяване на противоконституционност на чл. 164, ал. 1, т. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн. ДВ, бр. 86 от 28.10. 2005 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 39 от 01.05.2024 г., НПК).

В изложението на вносителя  в заключителната му част е посочено, че се отправя до Конституционния съд искане за установяване на  „несъответствие между чл. 30, ал. 1 и ал. 2 от Конституцията и нормата на  чл. 164, ал. 1, т. 1 НПК, като основанието за това несъответствие е липсата на законово изискване за предварително съдебно разрешение за личен обиск при предварително планиране на задържането на обискираното лице“.

В искането от 08.05.2024 г. (представено след две поредни разпореждания на председателя на Конституционния съд  от 04.04.2024 г. и 24.04.2024 г. с конкретни указания за съобразяване с чл. 17, ал. 1 и 2 и чл. 18 ЗКС), съдебният състав на Софийския градски съд  поддържа, че „е изправен пред ситуация, при която личният обиск на подсъдимите [по разглежданото от СГС наказателно общ характер дело №369/2021 г.] е бил извършен без предварително съдебно разрешение – като основание за това е  задържането им, което е било предварително планирано.“ Посочва се, че този личен обиск по конкретното наказателно дело е в нарушение на чл. 30, ал. 2, пр. 3 във вр. с ал. 1 от Конституцията, тъй като в законовата хипотеза на чл. 164, ал. 1, т. 1 НПК (която е била приложена в досъдебното производство), е налице „липса на законово изискване за предварително съдебно разрешение“.  Вносителят е пояснил в т. 75 от изложението, че моделът на защита на правата на гражданите под формата на „разрешение на съдебната власт“ е „възпроизведен на законово ниво относно всички проявни форми на различните защитени права по чл. 30, чл. 32-35 от Конституцията“, и че при всички тях се изисква или предварително съдебно разрешение или само при хипотеза на неотложен случай, последващо съдебно одобрение. Твърди се, че целта на сезирането на Конституционния съд е „защита на конституционно закрепено основно право [на гражданите] поради липса на определен вид съдебен контрол“. Изложени са пространни виждания за правното значение на задържането в наказателния процес, особено като „основание, правещо ненужно искането и получаването на предварително съдебно разрешение за обиск“, за  правното значение на „неотложен случай, оправдаващ обиск по чл. 164, ал. 1, т. 1 НПК“.   Според изложеното в т. 58  и т. 78 от сезиращия съд „не може да се приеме, че е съответен на Конституцията изборът на законодателя, обективиран в чл. 146 (погрешно вместо чл. 164), ал.1, т. 1 НПК да допусне обиск на лице без предварително съдебно разрешение само поради това, че същото това лице е задържано, без да е налице неотложен случай“. И макар и да посочва в т. 60 от искането, че както предварителният, така и последващият съдебен контрол може да бъде достатъчно ефективно правно средство за защита на правото на лична свобода и неприкосновеност по чл. 30, ал. 1 от Конституцията, вкл. и в аспекта на личен обиск по чл. 30, ал. 2, пр. 3 от Основния закон, въпросът който според съдебният състав се поставя „следва да се разглежда в контекста  на конституционното оправдание на различния начин, по който се осъществява този съдебен контрол. А именно – има ли конституционно основание задържаните лица да бъдат лишени от предварителен съдебен контрол, на който биха имали право, ако не са били задържани“? Твърди се, че „на законово ниво тази защита [на правата на гражданите по чл. 32-34 от Конституцията] е чувствително разширена, като и в трите случая се изисква предварително съдебно разрешение. Само ако е налице неотложен случай, е допустимо съответното засягане да се осъществи без предварително съдебно разрешение, но следва да е съпроводено с искане за последващо съдебно одобрение. Следователно на законово ниво задържането на лицето, обект на обиска, има правното значение на неотложен случай, доколкото това задържане освобождава разследващите органи от задължението да търсят предварително съдебно разрешение“  (според т. 42 и 43 от искането).

         Конституционният съд, за да се произнесе по допустимостта на искането, съобрази следното:

         Искането  по настоящото конституционно дело е  направено от субект на инициатива съгласно чл. 150, ал. 2 от Конституцията – съд (съдебен състав), и е съобразено [макар и да съдържа белезите на съдебното определение по н.о.х.д. №369/2021 г.], след изпълнение на указанията, дадени от председателя на Конституционния съд в разпореждания от 04.04.2024 г. и 24.04.2024 г., с изискуемите от чл. 17, ал. 1 и 2 ЗКС и чл. 18, ал. 1 и 2 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд (ПОДКС) форма и реквизити.

Искането е за установяване на противоконституционност на разпоредба от действащ закон – чл. 164, ал.1 НПК, съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията.

Конституционният съд не се е произнасял с решение или с определение за недопустимост по искане с посочения предмет, поради което не е налице отрицателната процесуална предпоставка по смисъла на чл. 21, ал. 6 ЗКС.

Задължително условие за допустимост на искане, основано на чл.150, ал. 2 от Конституцията, е оспорената пред Конституционния съд разпоредба  от закон да е от значение за изхода на конкретното съдебно производство, т.е. за разрешаване на конкретния правен спор/дело. В своята практика Съдът е изяснил  какво следва да се разбира под „приложим закон“ – всяка законова разпоредба, която е действаща и обективно годна за прилагане като източник на право по конкретното дело, по което съдът, сезиращ конституционната юрисдикция, трябва да се произнесе, както и е формирал трайна практика, съгласно която съдебен състав би могъл да поиска установяване на противоконституционност само на разпоредби от закона, който има пряко отношение към предмета на разглеждания от него спор (Определение от 29.04.2014 г. по к. д. №4/2014 г., Определение №5/26.07.2022 г. по к. д. №12/2022 г. и посочените в Определение №2/ 13.03.2024г. по к. д. №8/2024г. определения по конституционни дела).       Произнасянето на конституционната юрисдикция има смисъл само ако може да бъде взето предвид от сезиралата го юрисдикция и въпросът за конституционосъобразността на приложимия по висящото дело закон не би имало мотив  да се поставя и решава, ако отговорът на същия няма да има ефект за разрешаването на правния спор, по повод на който е сезиран Конституционният съд. Освен  това Конституционният съд не е обвързан от преценката на сезиращия съд за приложимото право, защото тази преценка предпоставя собствената на Конституционния съд компетентност да се произнесе по направеното искане (неговата юрисдикция), а всеки съд, в т. ч. и Конституционният, сам преценява компетентността си да се произнесе по искане, с което е сезиран – чл. 13 ЗКС (Определение №2/23.03.2010 г. по к.д. №17/2009 г., Определение №2/24.02.2022 г. по к.д. №15/2021 г. и Определение №6/16.09.2022 г. по к.д. №13/2022 г., Определение №5/30.02024 г. по к.д. №12/2024 г.). Съдът е подчертал в Определение № 2/2024 г. по к.д. №8/2024 г., че сезирането трябва да е не само възможност, а необходимост, произтичаща от конкретното дело, което означава, че без отговора на поставения въпрос сезиращият съд не е в състояние да осъществи конституционосъобразно правосъдната  си функция.

С искане, направено на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията, сезиращият съд не може да очаква от Конституционния съд да се произнесе по въпроси от компетентността на самия сезиращ орган, както е в конкретния случай. В уводната част на искането като основание за оспорване на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 1 НПК се посочва, че се поддържа  противоречие с чл. 30, ал. 2, пр. 3 във вр. с ал. 1 от Конституцията, като се  акцентира  на липсата на  предварително съдебно разрешение при обиск, когато лицето е задържано, но това задържане е било предварително планирано, т.е. в случай на неотложност. Вносителят се позовава на чл. 30, ал. 2, пр. 3 от Конституцията, в който се посочва, че никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед, обиск или друго посегателство върху личната му неприкосновеност, освен при условията и по реда, определени със закон, както и на чл. 30, ал. 3, в който е предвидено, че в изрично посочени от закона неотложни случаи компетентните държавни органи могат да задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите на съдебната власт. В срок от 24 часа от задържането органът на съдебната власт се произнася по неговата законосъобразност. От мотивите на искането, които  макар и да съдържат вижданията на съдебния състав, очертани в 81 точки,

(част от тях вътрешно противоречиви), освен за твърдяна липса в атакуваната законова разпоредба на чл. 164, ал. 1, т. 1 НПК [за уреждане на една от възможните хипотези, изискваща според вносителя,  предварително съдебно разрешение за личен обиск тогава, когато задържането на лицето е било предварително планирано (т.е. при липса на неотложност)] се съдържат  аргументи за евентуално нарушаване на правото на лична свобода и неприкосновеност на задържаното лице и „получаване на намалена защита“, поради извършените процесуални действия, контролирани от съд  не чрез предварително съдебно разрешение, а чрез последващо съдебно одобрение.

В действителност от подробните разсъждения се извежда разбирането на съда, че предвидената в НПК възможност за обиск на лице в случаите на неотложност с получаване на последващо одобрение от съдия често съставлява неоснователно засягане на правата на индивида, тъй като на практика се явява предварително планирано задържане на лицето, при което е следвало да бъде налице предварително разрешение от съдия, а такова отсъства към момента на задържането (става въпрос за действие в досъдебното производство). Това според сезиращия съд води до възможност за изключване на част от доказателствата по делото и затруднява дейността на съда по разкриване на обективната истина, както и осъществяването на наказателна репресия  срещу евентуалните извършители.

Както беше посочено, задължение на сезиращия съд е не само да прецени приложимото право, но и да обоснове убедително,  че поставеният въпрос е от значение за решаването на конкретното дело, т.е. че Конституционният съд е сезиран по чл. 150, ал. 2 от Основния закон,  тъй като  без отговора на поставения въпрос сезиращият съд не е в състояние да осъществи конституционосъобразно правосъдната си функция, пред каквато хипотеза не сме в конкретния случай.

 Същината на функционално обособената съдебна власт е правораздаването. Присъща черта на съвременната държава е, че правораздаването е концентрирано в съдилищата, съставени от професионални и независими съдии. Това е водещ принцип и в действащата конституционна уредба на България (чл. 119, ал. 1), която изброява видовете съдилища. Единственият мащаб на правораздаването е действащото право, част от което са и основните права. В качеството си на действащи норми, те изграждат ценностен порядък. Този ценностен порядък, чието ядро е свободно развиващата се човешка личност и нейното достойнство в рамките на социалната общност, следва да се разглежда като принципно конституционно решение за всяка област на правото. Процесуалният закон (НПК) изчерпателно изброява видовете доказателства, доказателствени средства, както и способите за доказване в наказателното процесуално право, като поставя изисквания за тяхната допустимост и валидност. Предвиденият в чл. 164, ал. 1, т. 1 НПК ред за събиране на доказателства – чрез обиск и без предварително разрешение от съд, представлява намеса в правото на лична свобода и неприкосновеност по чл. 30, ал. 2, във връзка с ал. 1 от Конституцията, което няма абсолютен характер и търпи ограничения. Основният закон е разрешил противопоставянето „индивид–общество“ в полза на принадлежността и ангажираността на отделната личност от обществото. Симетрично на особеното ценностно съдържание на правото на лична свобода и неприкосновеност в съвременната демокрация, ограничаването му е допустимо само когато е наложително за постигането на целите на обществения интерес, заложени в ценностната система на Основния закон. В случая с оспорената разпоредба на НПК законодателят преследва цели в обществен интерес, а именно – необходимостта да се съберат и запазят доказателства от значение за разследването и за изясняване на фактите по делото. Сезиращият съд е точният форум, който следва да зачете както правата на обвиняемото лице, така и обществения интерес, поставен в основата на правилата, съдържащи се в НПК относно доказването, доказателствените средства и изискванията за тяхната валидност. Резултатът от тази присъща на правораздаването аналитична/оценъчна  дейност по отношение на конкретни доказателствени средства и доказателства, представени в наказателния процес по конкретно наказателно дело, не може да бъде предпоставен по общ и абстрактен начин, т.е. да бъде определен изолирано от конкретния случай (чрез контрола за конституционност), тъй като зависи от цялостната преценка на обстоятелствата по делото. Наказателно-процесуалният кодекс съдържа правила за допустимостта и валидността на доказателствата, които всеки съд би следвало да зачете при разрешаване на въпросите, които следва да реши при постановяването на съдебния акт по конкретното дело.

 От изложеното следва, че в действителност вносителят, въз основа на изложените от него аргументи, въвежда като предмет на настоящото конституционно производство въпрос от изключителната правораздавателна компетентност на решаващия съдебен състав, който е свързан с допустимостта на представени по конкретното дело доказателства и с начина, по който те следва да бъдат оценени по същество. В тази връзка Конституционният съд отбелязва, че не дължи произнасяне по искания, съдържащи въпроси, свързани с присъща правораздавателна дейност – като начина на водене на съдебния процес, установяването и доказването на състава на престъплението, тълкуването на правото, както и неговото приложение в конкретния случай, доколкото са все въпроси изцяло в компетентността  на сезиращия съд (Определение №3/2024 г. по к.д. №6/2024 г.).

   Видно от изложеното в искането, сезиращият съдебен състав намира, че са възможни две тълкувания на оспорената законова разпоредба. Според едното (предложено и възможно според вносителя) тълкуване, събраните по реда на чл. 164, ал. 1, т. 1 НПК доказателства следва да се кредитират само в случай на неотложност, т.е., когато това е единствената възможност за тяхното запазване. Според другото тълкуване в атакуваната разпоредба е обективиран избор на законодателя да допусне обиск на лице без предварително съдебно разрешение само поради това, че същото това лице е задържано, без да е налице неотложен случай“. Повелята за закрила на основните права, която пронизва цялата Конституция, се проявява особено осезаемо в компетенциите на съдебната власт (чл. 117, ал. 1 от Конституцията). Функцията на съдебната власт да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата, представлява съдържателно възпроизвеждане и конкретизация на принципа на правна справедливост (правова държава в материален смисъл). Ето защо в хипотеза като изложената в искането, при която сезиращият състав намира, че словесната редакция на посочената законова разпоредба  на чл. 164, ал. 1, т. 1 НПК [поради посочената по-горе според него липса] позволява различни тълкувания , конституционното призвание на съдебната власт по чл. 117, ал. 1 от Основния закон  би могло да  се уплътни, ако се констатира подобно противоречиво разбиране, то да бъде отстранено при  упражняване на тълкувателната компетентност на Върховния касационен съд. Съдът обръща внимание, че съгласно чл. 62, ал. 1 от Конституцията законодателната власт се осъществява единствено от Народното събрание и Конституционният съд не е компетентен да замества волята на законодателя със свое решение, основано на конкретни факти по едно наказателно дело    (както счита вносителят по повод твърдението за „липса на..“), нито да дава указания на Народното събрание каква правна уредба да създаде (Определение №2/1994 г. по к.д. №1/1994 г., Определение №2/2024 г. по к. д. №8/2024 г.).

Конституционният съд намира за необходимо да подчертае, че оспорването на конституционосъобразността на разпоредби от закон от страна на съд (съдебен състав) не обвързва Съда да разгледа отправеното до него искане по същество – той сам преценява дали поставеният за разрешаване в искането въпрос е от кръга на неговата компетентност и дали да постави в ход своята юрисдикция (в този смисъл Определение №2/2021 г. по к. д. №15/2021 г. и Определение №2/2024 г. по к. д. №8/2024 г.).

         Последователно е разбирането на Конституционния съд (Определение №2/2024 г. по к. д. №8/2024 г.), според което, за да е допустимо искане за упражняване на възприетата в Конституцията специфична форма на инцидентен контрол за конституционосъобразност, то следва да бъде обосновано с достигната убеденост на съда за противоконституционност, изразена чрез приведени доводи, т.е. да се основава на формирано (вътрешно) убеждение, че приложимата по делото законова разпоредба не следва да бъде съобразена и приложена, и поради това конкретното наказателно дело не може да бъде  решено от съда съобразно нея.  Искането не отговаря на  посочените по-горе изисквания, тъй като засяга въпроси на конкретното правоприлагане по наказателни дела от компетентност на общите съдилища, а не на конституционната юрисдикция. Конституционния съд по повод на конкретното сезиране намира, че то не може да постигне заложеното в разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, а именно – осъществяване на ефективно сътрудничество между сезиращия съд и Конституционния съд с оглед решаването на висящото пред първоинстанционния съд дело в съответствие с постановеното от конституционната юрисдикция решение по случая.

          Гореизложените констатации и съображения, основани и на мотивите на вносителя за несъответствие на приложим по делото закон с Конституцията, дават основание на Съда да направи извод, че производството по настоящото дело не следва да премине към преценка по същество, а искането следва да бъде отклонено като недопустимо.

Предвид изложените съображения и на основание чл. 13 ЗКС и чл. 25, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 ПОДКС, Конституционният съд

 

О П Р Е Д Е Л И:

 

ОТКЛОНЯВА искането на Софийския градски  съд, 16-и състав, за установяване на противоконституционност на чл.164, ал.1, т.1 от Наказателно-процесуалния кодекс  (обн. ДВ, бр. 86 от 28.10. 2005 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 39 от 01.05.2024 г.).

          ПРЕКРАТЯВА производството по конституционно дело №19/2024 г.

ВРЪЩА искането на вносителя заедно с препис от определението.


Председател: Павлина Панова