Дело № 9/ 2010 г. Статус: решено

Принудителното изпълнение на вземания от гражданскоправен характер, като заместващо доброволното им плащане, се осъществява от публичната власт чрез органите, определени от държавата, а именно частни или държавни съдебни изпълнители. Тогава, ако техните действия се насочат към държавните учреждения, би възникнало противоречие. В тази връзка основателно се поставя въпросът дали държавните учреждения въобще могат да са адресат на действия по държавна принуда за изпълнение на гражданскоправни вземания, т.е. държавата, която има монопол над държавната принуда, да принуждава себе си. Възприетата правна конструкция за преодоляването на това вътрешно противоречие е стъпила върху административноправна основа - поначало държавата, както и гражданите, е подчинена на закона. Но нейното подчинение се отличава от това на гражданите, тъй като в него се проявява т. нар. nobile officium - държавата по дефиниция трябва да е почтена и отговорна. В този контекст принудителното изпълнение срещу вещи и парични суми - собственост на държавата, е неприложим способ за събиране на парични вземания поради идентичността на субекта и обекта на принудата - държавата и нейната собственост. Съдът заключава, че в конкретния конституционен спор изпълнението на съдебно признатото парично вземане, протичащо по реда на чл. 519, ал. 2 ГПК, не се заличава, а придобива смесен характер - вземането е частноправно, а изпълнението му се разполага в административноправно отношение. Смесването на частноправното отношение с публичноправно е предназначено да служи като гаранция, че изпълнението ще се реализира, а едновременно с това няма да бъде застрашаван балансът на държавния бюджет, което не противоречи на Конституцията. Въведеното с оспорената уредба изискване кредиторовото вземане да се заяви пред съответния финансов орган на длъжника, т. е. пред орган, чужд на правоотношението, от което вземането е възникнало, не противоречи на конституционни норми. Това изискване е породено от спецификата на бюджетните отношения в държавата. Финансовият орган на учреждението длъжник, както и задължителната намеса на висшестоящия орган не са произволни, а законово определени; на тях е възложено при липса на кредит да предприемат необходимите мерки, за да се гарантира включването и плащането от държавния бюджет за следващата година. Съдът възприема целта и смисъла на оспорената законова уредба като осигуряване на необходимо и разумно равновесие между интересите на държавата и тези на частните кредитори и преценява оспорената уредба на чл. 519 ГПК относно недопускането на принудително изпълнение срещу държавните учреждения за конституционосъобразен. Едновременно с това обаче съдът констатира недостатъчност на правната уредба относно въпросните необходими мерки, както изисква конституционният принцип на правовата държава и правото на Европейския съюз. Общините притежават собственост (чл. 140 КРБ), която законът (Законът за общинската собственост) разграничава като общинска публична и общинска частна. Поначало публичната собственост (чл. 17 КРБ) - държавна или общинска, има особено предназначение да удоволетворява трайно обществени потребности от национално и местно значение. За да изпълняват това свое предназначение имотите, представляващи публична собственост на държавата и общините, са изключени от гражданския оборот - същите не могат да бъдат предмет на разпоредителни сделки и придобивани по давност; единствен техен собственик може да бъде държавата, респ. местната община. Същото се отнася и до паричните суми по бюджетните сметки на държавните учреждения и общините, които имат публичноправен характер и са необходими за осъществяването на различните функции на държавните органи и местното самоуправление. Това тяхно положение на вещи и парични суми извън гражданския оборот изключва придобиването им от частноправни субекти, както и възможността да са обект на принудително изпълнение за удоволетворяване на парични притезания на такива лица. Що се отнася обаче до частното общинско имущество и собствените общински приходи, общините се различават от държавните учреждения. Затова цялостното приравняване на общините към държавните учреждения в уредбата на чл. 519 ГПК ще е съразмерно и конституционосъобразно, ако не обхваща частното имущество на общините, така както редът на чл. 519 ГПК не обхваща частното имущество на държавата. Съдът отчита, че цялостното приравняване на общините към държавните учреждения за прилагане на особения ред по чл. 519 ГПК е създадено със ЗИД на ГПК (ДВ, бр. 13 от 2010 г.) с цел защита на обществения интерес съгласно мотивите към въпросния изменителен закон; едновременно с това прави заключението, че общественият интерес не оправдава цялостното приравняване на общините към специфичния за държавните учреждения ред. При положение, че не е създадена ясна и прецизна правна уредба, отразяваща спецификата на общините - местни данъци и такси, целеви програми, разпоредителни сделки и др., тогава цялостното приравняване, осъществено със ЗИД на ГПК (ДВ, бр. 13 от 2010 г.), надхвърля защитата на обществения интерес като конституционна повеля за финансово осигуреното осъществяване функциите на публичната власт. С приемането на въпросния ЗИД на ГПК законодателят не е добавил нито една разпоредба или препращане към действаща правна уредба, които да отчитат спецификата на общинските отношения и да гарантират дължимото плащане. Съдът е на мнение, че тълкуване, дори и конформно на Конституцията, не може да запълни липсата на правна уредба, защото уредбата на чл. 519 ГПК като "особен ред" представлява изключение от общия ред за удовлетворяване на кредиторите от имуществото на длъжника, а спрямо норми-изключения разширително тълкуване не е допустимо. Поради това изменението на чл. 519 и чл. 520, ал. 1 ГПК, осъществено със ЗИД на ГПК (ДВ, бр. 13 от 2010 г.), с което се е извършило цялостно приравняване на общините към държавните учреждения досежно забраната за принудително изпълнение на парични вземания е противоконституционно, тъй като се нарушават конституционни принципи - за правовата държава (чл. 4, ал. 1) и за еднаквите условия за стопанска дейност (чл. 19, ал. 1 и 2). Налице е частична противоконституционност на чл. 519 и 520 ГПК само в частта на уредбата, създадена с § 1 и 2 на ЗИД на ГПК (ДВ, бр. 13 от 2010 г.), т.е. съдът установява противоконституционност на ЗИД на ГПК (ДВ, бр. 13 от 2010 г.).