Докладчик
Румен Янков
Подател на искането
Пленума на Върховния касационен съд

Предмет на искането

Установяване на противоконституционност на § 13 и § 14 от Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт, с които са изменени чл. 36 и чл. 36б от ЗСВ в актуалната им редакция; § 40, с който е създадена нова ал. 7 на чл. 125а; § 64, с който са изменени ал. 2 и 3 на чл. 196, както и на чл. 36а и чл. 36в от ЗСВ в редакцията им от ДВ, бр. 74/2002 г.

особено мнение и становище по решение:
образуване на дело:
определение по допустимост:
становища на заинтересувани страни и правни мнения:

Решение - 4

1. Изходни позиции, от които трябва да се преценяват оспорените изменения на ЗСВ: При преценката, дали оспореният закон е противоконституционен, съдът изхожда единствено от съпоставянето на разпоредбите му с тези на Конституцията. На второ място трябва да се прецени засягат ли оспорените изменения на закона основните характеристики на съдебната власт, прогласени в основния закон: а) независимост при взимане на решения – знае сe, че магистратът трябва да е независим, безпристрастен и начетен. Юридическата независимост се свързва с материалната. Има ли основание това правило да се разпростре по отношение на съдебната система в нейната цялост? б) организационна независимост, в това число и по кадрови въпроси – в съответствие с чл. 8 от Конституцията предназначението на всяка една от властите е да функционира в определена сфера, като в пълна мяра изпълнява определената й задача. Тук отново се поставя въпросът, може ли да съществува организационна, след като не съществува финансова независимост? 2. Само Министерският съвет по Конституция е вносител на проекта за държавния бюджет, който включва бюджета на трите власти. Окончателното решение спрямо определените от самия него параметри на бюджета взима парламентът. Отношенията между парламент и изпълнителна власт по правило не са конфликтни - мнозинството, което само гласува бюджета си, трудно би направило обструкции на излъчената от него изпълнителна власт. От друга страна, единствено за съдебната власт в чл. 117, ал. 2 и 3 от Конституцията е отбелязано, че тя е независима и има самостоятелен бюджет. Тази разпоредба не само подчертава самостоятелното й място в системата на трите власти, а е и средство да бъде осигурен отчасти баланс помежду им – отчасти, защото изпълнителната власт в лицето на Министерския съвет чрез своите структури разпределя и контролира материалните ресурси на цялата държава. В логически план употребените в чл. 117, ал. 2 и 3 понятия “съдебната власт е независима” и тя има “самостоятелен бюджет” са корелати - еднакви по значимост зависимости, между които има взаимна връзка и имат смисъл само в съотношение помежду си. Така че, за да бъде независима съдебната власт, тя трябва да има бюджет, който да не е зависим от фактори извън системата. Между конституционните разпоредби на чл. 106, който определя Министерския съвет като орган, който организира стопанисването на държавното имущество и чл. 117, ал. 3, който определя, че съдебната власт има самостоятелен бюджет, няма категорична йерархия. Двете разпоредби установяват точно равновесие между конкуриращи се интереси. Те са валидни и намират собствена опора в Конституцията. По съществото си представляват юридически антиномии и всяка от тях съществува като истина сама за себе си, която не може да се изключи. Следователно принципът, че съдебната власт трябва да има бюджет, който да включва капиталовите й разходи, в това число и за придобиване на недвижими имоти, не може да бъде дерогиран от другия, залегнал в чл. 106 от Конституцията принцип. Съдебните сгради очевидно не са от категорията вещи, изключителна държавна собственост по смисъла на чл. 18, ал. 1 от Конституцията. Поради това статутът на капиталовите разходи и последиците от разходването им като елемент на цялостния бюджет на съдебната власт трябва да са уредени по начин, който да е съобразен с конституционните принципи на чл. 8 и чл. 117, ал. 2 и 3 от Конституцията. 3. При гласуването дали § 64 от ЗИДЗСВ, с който е изменена ал. 3 на чл. 196 ЗСВ, противоречи на Конституцията, не се получи мнозинство на гласовете, поради което искането на Пленума на Върховния касационен съд в тази му част трябва да се отхвърли. В заключение: всеизвестно е, че ако се допусне който и да е орган на власт да действа самостоятелно в определената му област, той ще се превърне в източник на деспотизъм. Магистратурата не прави изключение. Тук опасността е засилена, тъй като по историческа традиция съдебната власт е поставена в по-малка степен на противовеса на другите власти или демократичен контрол. Но последните изменения надхвърлят заложения от Конституцията контрол в областта на бюджета – в крайна сметка не някой друг, а Народното събрание гласува размера на бюджета, определя със закон възнаграждението на магистратите и избира единадесет от членовете на ВСС от своята квота. И не друг, а те като членове на съвета наред с останалите упражняват и отчитат бюджета, определят състава и осъществяват организацията на съдебната власт, включително и по кадрови въпроси.