Докладчик
Румен Янков
Подател на искането
Пленума на Върховния касационен съд
Предмет на искането
Установяване на противоконституционност на § 13 и § 14 от Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт, с които са изменени чл. 36 и чл. 36б от ЗСВ в актуалната им редакция; § 40, с който е създадена нова ал. 7 на чл. 125а; § 64, с който са изменени ал. 2 и 3 на чл. 196, както и на чл. 36а и чл. 36в от ЗСВ в редакцията им от ДВ, бр. 74/2002 г.
Върховен касационен съд
Формат pdf
Министерски съвет
Формат pdf
Висш съдебен съвет
Формат pdf
Министър на финансите
Формат pdf
Министър на правосъдието
Формат pdf
Камара на следователите
Формат pdf
Национална следствена служба
Формат pdf
Асоциация на прокурорите в България
Формат pdf
Решение - 4
1. Изходни позиции, от които трябва да се преценяват оспорените изменения на ЗСВ:
При преценката, дали оспореният закон е противоконституционен, съдът изхожда единствено от съпоставянето на разпоредбите му с тези на Конституцията.
На второ място трябва да се прецени засягат ли оспорените изменения на закона основните характеристики на съдебната власт, прогласени в основния закон:
а) независимост при взимане на решения – знае сe, че магистратът трябва да е независим, безпристрастен и начетен. Юридическата независимост се свързва с материалната. Има ли основание това правило да се разпростре по отношение на съдебната система в нейната цялост?
б) организационна независимост, в това число и по кадрови въпроси – в съответствие с чл. 8 от Конституцията предназначението на всяка една от властите е да функционира в определена сфера, като в пълна мяра изпълнява определената й задача. Тук отново се поставя въпросът, може ли да съществува организационна, след като не съществува финансова независимост?
2. Само Министерският съвет по Конституция е вносител на проекта за държавния бюджет, който включва бюджета на трите власти. Окончателното решение спрямо определените от самия него параметри на бюджета взима парламентът. Отношенията между парламент и изпълнителна власт по правило не са конфликтни - мнозинството, което само гласува бюджета си, трудно би направило обструкции на излъчената от него изпълнителна власт. От друга страна, единствено за съдебната власт в чл. 117, ал. 2 и 3 от Конституцията е отбелязано, че тя е независима и има самостоятелен бюджет. Тази разпоредба не само подчертава самостоятелното й място в системата на трите власти, а е и средство да бъде осигурен отчасти баланс помежду им – отчасти, защото изпълнителната власт в лицето на Министерския съвет чрез своите структури разпределя и контролира материалните ресурси на цялата държава.
В логически план употребените в чл. 117, ал. 2 и 3 понятия “съдебната власт е независима” и тя има “самостоятелен бюджет” са корелати - еднакви по значимост зависимости, между които има взаимна връзка и имат смисъл само в съотношение помежду си. Така че, за да бъде независима съдебната власт, тя трябва да има бюджет, който да не е зависим от фактори извън системата.
Между конституционните разпоредби на чл. 106, който определя Министерския съвет като орган, който организира стопанисването на държавното имущество и чл. 117, ал. 3, който определя, че съдебната власт има самостоятелен бюджет, няма категорична йерархия. Двете разпоредби установяват точно равновесие между конкуриращи се интереси. Те са валидни и намират собствена опора в Конституцията. По съществото си представляват юридически антиномии и всяка от тях съществува като истина сама за себе си, която не може да се изключи. Следователно принципът, че съдебната власт трябва да има бюджет, който да включва капиталовите й разходи, в това число и за придобиване на недвижими имоти, не може да бъде дерогиран от другия, залегнал в чл. 106 от Конституцията принцип.
Съдебните сгради очевидно не са от категорията вещи, изключителна държавна собственост по смисъла на чл. 18, ал. 1 от Конституцията. Поради това статутът на капиталовите разходи и последиците от разходването им като елемент на цялостния бюджет на съдебната власт трябва да са уредени по начин, който да е съобразен с конституционните принципи на чл. 8 и чл. 117, ал. 2 и 3 от Конституцията.
3. При гласуването дали § 64 от ЗИДЗСВ, с който е изменена ал. 3 на чл. 196 ЗСВ, противоречи на Конституцията, не се получи мнозинство на гласовете, поради което искането на Пленума на Върховния касационен съд в тази му част трябва да се отхвърли.
В заключение: всеизвестно е, че ако се допусне който и да е орган на власт да действа самостоятелно в определената му област, той ще се превърне в източник на деспотизъм. Магистратурата не прави изключение. Тук опасността е засилена, тъй като по историческа традиция съдебната власт е поставена в по-малка степен на противовеса на другите власти или демократичен контрол. Но последните изменения надхвърлят заложения от Конституцията контрол в областта на бюджета – в крайна сметка не някой друг, а Народното събрание гласува размера на бюджета, определя със закон възнаграждението на магистратите и избира единадесет от членовете на ВСС от своята квота. И не друг, а те като членове на съвета наред с останалите упражняват и отчитат бюджета, определят състава и осъществяват организацията на съдебната власт, включително и по кадрови въпроси.