Дело № 2/ 2012 г. Статус: решено

Национално представителство, което не съобразява диференциацията и разнообразието на интересите на отделните работодателски организации като дава приоритет на тези на едрия бизнес, създава опасност за деформация на пазарната среда поради риска от монополизъм и нелоялна конкуренция – нарушение на чл. 19, ал. 2 от Конституцията. Изискванията за национално представителство представляват ограничения, които се налагат, както се посочи по-горе, по съображения за управленска и стопанска целесъобразност. Те трябва да бъдат разумни и допустими, за да бъдат конституционосъобразни. Когато обаче се предвижда прекалено голям брой на осигурени лица като условие за национално представителство, без да се определя като изискване брой членове на самите работодатели, участници в организацията, се нарушава конституционният принцип за пропорционалност при въвеждане на допустими изисквания при упражняване на основни права. Такива изисквания се превръщат в ограничения на правото на сдружаване при липса на сериозно оправдание за наложителност на предвидените завишени норми за национално представителство – нарушение на чл. 44, ал. 1 и чл. 49, ал. 2 от Конституцията. Постановката, според която работникът или служителят, който не е сключил трудов договор, действа виновно и неговото поведение е равностойно на поведението на работодателя, влиза в противоречие с два текста на Конституцията- чл. 16, както и на чл. 48, ал. 1. Трудът в случаите на предоставяне на работна сила без да е сключен договор също е труд, който се защитава от чл. 16 и чл. 48 от Конституцията. Неговото полагане не следва да бъде толерирано, но и не може да бъде наказвано. Държавата има задължение да се грижи за създаването на условия за осъществяване на правото на труд. Едва ли обаче обявяването на конкретното поведение, изразяващо се в предоставяне на работна сила без сключен трудов договор, за административно нарушение и налагането на административна отговорност на работника или служителя би могло в съвременни условия да се разглежда като форма на грижа от страна на държавата за защита на неговите интереси. За да уреди отношенията, законодателят прибягва до института на административното наказване, нещо, което обаче не се помества в подхода, който Конституцията изисква от него да възприеме при регулирането на тази материя.