Дело № 3/ 2019 г. Статус: решено

Разпоредбите на чл.14, ал.2 и чл.13, ал.1, т.4 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВиКУ) не трябва да се тълкуват извън цялостната законодателна уредба на обсъжданата материя и противопоставени една на друга, защото са части от единен нормен комплекс, който урежда механизма за формиране цените на питейната вода, респ. В и К услугите в неговите правни, организационни, финансово-икономически, инвестиционни, производствени и технически измерения. Правилото, установено с оспорената разпоредба на чл. 14, ал. 2 ЗРВиКУ, според което В и К операторите са задължени да предлагат за утвърждаване единна цена на услугите на обособена територия, е част от механизма за формиране на икономическата обоснованост на горната граница на цените определяни от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл.13, ал.2, т.1 ЗРВиКУ). Изискванията, които трябва да бъдат отчетени кумулативно от КЕВР, включително и тези по чл.14, ал.2 ЗРВиКУ, се явяват израз на разнородни обществени интереси – производствени, инвестиционни, икономически, социални и др. В тези случаи, конституционно съобразният подход при намиране на най-подходящото решение за цената на В и К услугите е законодателната уредба да даде възможност на КЕВР като контролен орган да установи такъв баланс между тях, който позволява да бъдат постигнати целите, посочени в чл. 4 ЗРВиКУ, каквито са: задоволяване нуждите на потребителите от вода с питейни качества при отдаване приоритет на питейно-битовото водоснабдяване на населението; балансиране интересите на В и К операторите и на потребителите; равнопоставеност между различните групи потребители по отношение на качеството и цената на В и К услугите. На реализирането на посочените цели се подчиняват и разпоредбите на чл.14, ал.2 и чл.13, ал.1, т.4 ЗРВиКУ, които не се противопоставят, а са създадени да балансират в процеса на формиране на цените на В и К услугите интересите на В и К операторите, от една страна, и от друга - тези на потребителите на услугите. Конституционният съд поддържа трайно разбирането, че „дори да има противоречия между разпоредби в законодателството, те биха могли да бъдат основание за противоконституционност, само ако по характер и степен са конституционно нетърпими, защото накърняват конституционни ценности и норми“ - Решение № 14 от 2000 г. по к. д. № 12 от 2000 г., Решение № 6 от 2004 г. по к. д. № 7 от 2004 г. и др. По настоящото дело съдът не намира основание да отстъпи от това си разбиране, защото при съпоставянето в рамките на цялостния нормен комплекс на закона по въпросите на цените и ценообразуването на В и К услугите, оспорената разпоредба не води до такова противоречие, че да се налага отнемането на качеството ѝ на годен регулатор на правоотношенията в тази област. Кои фактори и изисквания трябва да бъдат отчетени и каква е тяхната значимост по отношение на постигането на целите, посочени в чл. 4 от ЗРВиКУ, обаче, е преценка по целесъобразност. Тя е предоставена на законодателя, който единствен има властта да решава дали и как да регулира обществените отношения, които се поддават на трайна уредба в областта на В и К услугите. Съображенията за целесъобразност на това законодателно решение не са в обхвата на контрола за конституционност. (в този смисъл и Решение № 10 от 3 декември 2009 г. по к. д. № 12 от 2009 г.). Народното събрание единствено има властта да определя приоритетите, а с това и тежестта на факторите за тяхното реализиране, включително и в настоящия случай за определяне цената за предоставяне на всички потребители на еднакво качествени В и К услуги. Конституционният съд в своята практика е формирал трайно поддържаното разбиране, че съдържанието на чл. 19, ал. 2 от Конституцията трябва да се схваща в смисъл, че по законодателен ред трябва да се защити потребителят като на ниво законодателна уредба се установяват определени стандарти за качеството на предложените стоки и услуги. В най-общ план понятието “потребител” може да се определи като страната по сделка, която придобива стоката или приема услугата за лично ползване или потребление. Конституционната разпоредба на чл.19, ал.2 изисква законовите текстове да поставят при еднакви правни условия пред всички потребители и В и К оператори за осъществяване на стопанската дейност, свързана с В и К услугите. В и К операторите, притежаващи положението на естествени монополи, имат задължението, да доставят В и К услугите на всички потребители, тъй като се отнася до всеобщо предлагана услуга, от която зависи общото качество на живота в обществото и сигурността на отделните потребители на тези услуги. Подобно на електроразпределителните дружества и доставчиците на топлофикационни услуги, В и К операторите извършват дейност в условията на един строго регулиран пазар, където правото им на свободна стопанска инициатива по чл. 19, ал. 1 от Конституцията е балансирано с монополното им качество като са предоставени значителни регулаторни правомощия на КЕВР. При осъществяването на правомощията си по одобряване на предложената цена, КЕВР задължително отчита социалната поносимост на В и К услугите – чл. 7, ал. 1, т. 1 от ЗРВиКУ, чл. 13, ал. 1, т. 5 от ЗРВиКУ, чиято съдържателна част е посочена в §1, алинея 1, т. 4 на допълнителните разпоредби от ЗРВиКУ. Такъв подход е приемлив от конституционноправна гледна точка, тъй като правото на свободна стопанска инициатива няма абсолютен характер и не изключва засилено държавно регулиране и контрол над стопанската дейност, наложени по съображения за икономическа целесъобразност, както и с оглед защитата на други конституционно защитавани ценности – в случая това е обезпечаване на достъпа до вода на потребителите. Установеният от законодателя механизъм, който обхваща и оспорената разпоредба, изключва възможността потребителят да сключва договор при общи условия с неравноправни клаузи относно цената на услугата. (в този смисъл е и чл.3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.) Разпоредбите на чл.14, ал.2 ЗРВиКУ и чл.198л ЗВ са предвидени за да защитават общия интерес на всички потребители на съответната територия, а не само конкретния интерес на отделния потребител в дадено договорно правоотношение. Чрез тези разпоредби законодателят въвежда принципа на солидарност между потребителите на В и К услуги. Въпреки че солидарността в сектора на В и К услугите не е предвидена изрично в Конституцията като подход на регулиране на правоотношенията, въвеждането ѝ е в съответствие основополагащото конституционно положение за „социалната държава“. Неговата реализация е обвързана с необходимост от солидарност и взаимопомощ между членовете на обществото, за да се обезпечи социалната поносимост на цената на достъпа до водата.