Докладчик
Мариана Карагьозова-Финкова
Подател на искането
55 народни представители

Предмет на искането

искане от 55 народни представители от 44-то Народно събрание за установяване на противоконституционност на чл. 25з, ал. 2 от Закона за защита на личните данни (Обн. ДВ. бр.1 от 4 Януари 2002г., посл. изм. и доп. ДВ бр.17 от 26 Февруари 2019г.) и за съответствието на разпоредбата с Всеобщата декларация на ООН за правата на човека, Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, Международния пакт за гражданските и политическите права, Хартата на основните права на Европейския съюз и Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО.

становище на заинтересувана страна:
особено мнение и становище по решение:
определение по допустимост:

Решение - 8

Оспорената разпоредба е приета в изпълнение на мандата, предвиден за националния законодател по чл.85 от Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО (Общ регламент относно защитата на данните) от 27 април 2016 година, ОВ от 4.5.2016, L 119/1, по - надолу Регламент 2016/679 или Регламент). Съгласно чл.85 от същия регламент, някой изключения и дерогации се предоставят на свободата на преценка на държавите членки, в частност, относно обработването на лични данни за журналистически цели, за целите на академичното, литературното или художествено изразяване (по-нататък само „обработване за журналистически цели“). Те са предназначени да гарантират равновесието на правото на защита на личните данни с останалите основни права, в хипотезата на чл.85 (журналистически цели) – с правото на свобода на изразяване и информация, съгласно принципа на пропорционалност. При балансирането се дава превес на интереси при конкретни обстоятелства и съдебни изисквания, поради което не се установяват сигурни и постоянни правила, а точно обратното - те подлежат на промяна. Установяването на критерии за балансиране, разработени в съдебната практика, в едно законово правило, е в конфликт със самата същност на балансирането като прагматичен подход, за разрешаване на колизии между основните права, целящ рационален, а не формално съобразен с правото изход. Във всеки случай, употребата на неясни понятия, за по – широк кръг адресати, включително медиите/журналистите, прави невъзможно те да съобразяват поведението си с този критерий. От неяснотата на отделни критерии възниква проблем за цялостното прилагане на т.нар.„журналистическо изключение“. Неясните критерии означават също така, че Комисията за защита на личните данни разполага с непредвидима (дискреционна) власт да ги тълкува не непременно в полза на обществения интерес от плуралистична информация за политиките и дейността на управлението. Конституционният съд припомня, че когато мярката, налагаща ограничение върху упражняването на едно основно право поставя под въпрос това право като такова, тази мярка е несъвместима с Хартата на основните права на Европейския съюз, тъй като лишава даденото право от неговата същност. Цензурата е такава ограничителна мярка, която засяга същностното съдържание на правото на свобода на изразяване и поради това тя е забранена на конституционно ниво (чл.40, ал.1). Всички мерки с ефект на цензура (каквито са спирането и конфискацията) са изключение от конституционно установения принцип на свобода на медиите и тези ограничителни мерки следва, както се посочва в решение №7/96г. на Конституционния съд, да се прилагат ограничително. Изискването за априорно прилагане на въведените с чл.25з, ал.2 от Закона защита на личните данни (ЗЗЛД) (в общо правило) неясни критерии води до автоцензура и така се явява непропорционално навлизане в еднакво бранените от Конституцията, наред с неприкосновеността на индивида (чл.32, ал.1 от Основния закон), право на свобода на изразяване и право на информация (чл.39 и чл.41 от основния закон). Като нарушава мярата, продиктувана от належащата нужда да бъде защитена неприкосновеността на личните данни, законодателната ограничителна мярка в крайна сметка препятства постигането на целите на журналистическата дейност и функцията на средствата за масова информация в едно демократично общество. Предприетото ограничаване на правото на свобода на изразяване и информация, чрез въведените в чл.25з, ал.2 ЗЗЛД неясни критерии, надхвърля необходимото, за да се брани другата защитена ценност – неприкосновеността на индивида във връзка с обработването на неговите лични данни. Оспорената разпоредба в чл.25з, ал.2 се доближава по своя интензитет до конституционната граница на ограничаване на свободата на изразяване и информация, което я определя като непропорционална за преследваната легитимна цел, поради което тя е и конституционно нетърпима. Поради това, че разпоредбата в чл.25з, ал.2 ЗЗЛД, с въведените чрез нея неясни критерии за законосъобразност, създава непредвидимост и правна несигурност и ограничава правото на свобода на изразяване и информация непропорционално на преследваната цел, в контекста на журналистическото изразяване, Конституционният съд намира, че тази разпоредба следва да бъде обявена за противоконституционна на основание противоречие с чл.4, ал.1 от Конституцията.