Докладчик
Емилия Друмева
Подател на искането
Главния прокурор на Република България

Предмет на искането

Установяване на противоконституционност и несъответствие с Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи на разпоредби от Закона за изменение и допълнение на Наказателния кодекс (ДВ, бр. 92 от 2002 г).

образуване на дело:
определение по допустимост:
становища на заинтересувани страни и правни мнения:

Решение - 1

За "правовата държава": Съдът счита, че не е необходимо да бъдат изброени всички елементи и проявни форми на правовата държава, защото тя е динамично понятие, което пък обяснява защо в съвременните конституции няма позитивноправна дефиниция. Исторически съдържанието на понятието се е формирало от идеи и цивилизационни стандарти за изграждането на общество, чиято основна грижа е човекът. В различните исторически времена съдържанието е доминирано от различни компоненти. Резултатът е, че принципът за правовата държава като водещо начало в съвременната конституционна държава, има исторически оформило се съдържание и динамичен, стойностно обвързан и многоаспектен характер. Наред с това съдът е на мнение, че не бива да се допуска принципът за правовата държава да бъде неприсъщо натоварван, при което всякакво правно нарушение да бъде квалифицирано като противоречащо на правовата държава, а оттук - ясното съдържание и приложимост на принципа да бъдат накърнени. Днес в европейското правно пространство широко се споделя разбирането за правовата държава, което включва както принципа за правната сигурност (формалния елемент), така и принципа за материалната справедливост (материалния елемент). Тези основни характеристики на правовата държава се проявяват като водещи максими в различните клонове на дей - стващото право. Съвкупността от формалните и материалните елементи дава многопластовото съдържание на конституционния принцип и откроява неговата специфика. "Правова държава" означава упражняване на държавна власт на основата на конституция, в рамките на закони, които материално и формално съответстват на конституцията и които са създадени за запазване на човешкото достойнство, за постигане на свобода, справедливост и правна сигурност. Възможна е и конкуренция, дори конфликт между отделни компоненти, тъй като всеки от тях, за да бъде приложим, е снабден с гаранции за реализацията си. Най-често такова напрежение се констатира между постулата за правна сигурност и изискването за справедливост, особено в периоди на преход, както и при динамично законодателство. Без изрично да ги именува, което не е пречка те да бъдат надлежно откроени, Конституцията съдържа както формалните, така и материалните компоненти на правовата държава. Те образуват една смислена съвкупност, в която си взаимодействат. По § 2 ЗИДНК: Оспорваната част от ал. 6 на чл. 26 НК регулира случай на изрично изключване приложението на продължаваното престъпление. А ясно правило на правовата държава е, че разпоредбите, представляващи изключение от самостоятелен правен институт, трябва да бъдат не само точно и ясно формулирани, но тяхното прилагане да бъде в тясна близост и съотнасяне с основния текст на закона, да изхожда от неговия дух и волята на законодателя. Това формално изискване е още по-стриктно досежно наказателно - правните норми - яснота, прецизност и недвусмисленост в степен, която позволява на възможните субекти да контролират своето поведение. В оспорената част на ал. 6 на чл. 26 НК тези изисквания са изпълнени и няма необходимост от тълкуване поради неяснота или двусмислие. В чл. 6, ал. 2 от Конституцията равенството на гражданите пред закона е закрепено като конституционен принцип, който стои в основата на гражданското общество и държавата. Той е общ за цялата правна система и е основа за тълкуване и прилагане на Конституцията, както и за нормотворческата дейност. Проявата му е в две направления: забрана за произволно неравнопоставяне и повеля за равно третиране. Забраната за произвол важи спрямо трите власти. По отношение на законодателя се забранява третирането на равното като неравно и обратното, при положение че няма същностно оправдание за някакво отклонение. Произволът представлява нарушение на обективен критерий като мащаб за справедливост. Забраната за произвол е важен материалноправен компонент от съдържанието на правовата държава и е приложима към всеки закон. Повелята за равно третиране вменява в задължение за органите на власт да третират равно всички, които биват засегнати от техни действия или решения. Изискването добива самостоятелно значение и тежест там, където властите разполагат с възможност за преценка и усмотрение. Прокламираният в чл. 6, ал. 2 от Конституцията принцип за равенство на гражданите пред закона не допуска законодателят да въвежда нито ограничения в правата на гражданите, нито привилегии, основани на изчерпателно изброените признаци. От съпоставянето на оспорената част на ал. 6 от чл. 26 НК с това ясно и утвърдено съдържание на принципа се налага изводът, че соченото противоречие не е налице. По § 44 и 49 ЗИДНК: Законодателят е в правомощието си да систематизира, размества, обединява различните състави съобразно наказателната си политика и от това не следва, че резултатът ще е противоконституционен. Съдът отчита и факта, че въпросните текстове са създадени на базата на различни едновременно разглеждани законопроекти, обединени в един общ, при условията и по реда на действащото конституционно и парламентарно право (Стенографски протоколи на ХХХIХ Народно събрание от 21.VI.2002 г., от 12 и 13.IХ.2002 г.), което е рутинна процедура в съвременния законодателен процес. По § 82 и 83 ЗИДНК: Извършените деяния, визирани в оспорените разпоредби на НК, не престават да бъдат престъпления, за които се налагат съответни наказания. При наличието обаче на посочените в закона условия предвид формата на вината и поведението на дееца след извършването на деянията законодателят е дал възможност извършилите ги лица да бъдат освободени от налагане на наказание, ако пострадалите поискат това. Редът обаче, по който се реализира институтът "деецът не се наказва, ако пострадалият поиска това", е въпрос на процесуалното право, съответно на уредба в НПК, което надхвърля предмета на конституционното дело. А оспорените разпоредби на НК сами за себе си не нарушават установената в чл. 31, ал. 3 от Конституцията презумпция за невиновност. По § 90 ЗИДНК: Съдът счита, че с уредбата на § 90 законодателят не нарушава разделението на властите, не изземва функции на съда, защото самата преходна разпоредба не определя колко наказание/я ще изтърпява осъденият; определящ е установеният максимален размер за най-тежкото от престъпленията, обхванати от присъдата, който размер служи за предел в новата правна среда, прилаган от съда съгласно добавеното изречение второ в § 90. Оспорената разпоредба не влиза в конфликт с правната сила на приключилите присъди, както се твърди в искането. По въпроса за влезлите в сила присъди и правомощията на законодателния орган да пререшава споровете Конституционният съд има ясно произнасяне: ако е налице чистата хипотеза със закон да се отменят присъди, постановени от редовен съд, това ще е противоконституционно (Решeние № 4 от 1998 г. по к.д. № 16 от 1997 г.). В случая обаче с атакуваната законова разпоредба не се накърнява стабилността на изпълняваните присъди, а размерът на наказанията, наложени преди изменението на чл. 26 НК през 2002 г. се привежда в съответствие с наказанията след това изменение. Предвижда се те да се изтърпят поотделно и в размер, както е постановено в присъдите, като неизтърпяване на пълния размер на наложените наказания може да има само когато се надвишава предвиденият в закона (чл. 39 НК) максимален размер за най-тежкото престъпление по присъдата. Това осъразмеряване е в хармония с общия принцип в наказателното право, че ако до влизането в сила на присъдата последват различни закони, се прилага най-благоприятният за дееца. При § 90 правните последици не влошават положението на осъдените, напротив - предназначени са да възстановят справедливост, което е в съответствие и с абз. 2 от преамбюла на Конституцията за вярност към общочовешките ценности хуманизъм, равенство и справедливост. Така че при § 90 няма пререшаване на приключили със сила на пресъдено нещо спорове, а има преуреждане на обществени отношения, покрити с правна уредба, последващо отменена.