Докладчик
Ванюшка Ангушева,Емилия Друмева
Подател на искането
52-ма народни представители от 41-ото Народно събрание

Предмет на искането

обявяване противоконституционност на 167; 6, т.18, б. “а” и “б” от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2012 г.

образуване на дело:
определение по допустимост:
становище на заинтересувана страна:

Решение - 10

Принципът за социалната държава представлява мандат за активна социална политика на държавата с цел гарантиране социална закрила на хората. В Конституцията “социалната държава” е основно начало и рамката, в която се вмества социалната закрила. Основен компонент на тази закрила е организирането и поддържането на система на обществено осигуряване като система на взаимопомощ, чрез която се защитава общият интерес – в нейните рамки гражданите се осигуряват, получават осигурителни обезщетения при изпълнението на определени законови условия и изисквания. При дългосрочното обществено осигуряване – пенсионното, централна е функцията на т.нар. “договор между поколенията”, при който чрез плащане на осигурителни вноски от настоящото работещо поколение се финансират пенсиите на предходното (работещо) поколение. Държавата, ако е “социална”, е длъжна да предприеме мерки за стабилизиране на осигурителната система, а оттам и да създаде и поддържа условия за осъществяването на основното право на социално осигуряване, в т.ч. правото на пенсия. Следователно предприемането на реформа с цел подобряването на съотношението в “договора на поколенията” не нарушава принципа за социалната държава, напротив, така се изпълнява мандатът за социална закрила, произтичащ от качеството “социална държава”. Държавата изпълнява едно свое задължение. Относно същността и спецификата на основните права на гражданите в социалната сфера Конституционният съд има ясно разбиране: при тях, за разлика от личните основни права, наричани “отбранителни” и “негативни”, същността не е отбрана срещу навлизането на публичната власт в запазената лична сфера, а е искане за позитивни действия в социалната сфера от страна на държавата и за съпричастност в нейните постижения; затова тези права са наричани „съпричастни” и „позитивни”. Присъщо на такива социални права е, че за тяхното осъществяване трябва да се погрижи държавата. Правото на обществено осигуряване (чл. 51, ал. 1 от Конституцията) е такова основно право на гражданите в социалната сфера. Конституцията го прогласява: “Гражданите имат право на обществено осигуряване...”, а начинът на осигуряване, размерът на осигурителните вноски, осигурителната база или осигурителният доход, други правила и процедури са предмет на уредба в отделни закони. Функцията на конституционно прогласеното право на обществено осигуряване произтича от същността на установената в държавата система на обществено осигуряванe: система на взаимопомощ и солидарност, чрез която се защитава общият интерес, като от набираните вноски на всички осигурени лица се обезпечава материална защита на изпадналите в нужда членовете на обществото, които поради настъпване на определени осигурителни са в невъзможност за придобиване на средства срещу личен труд. Сърцевината на правото на обществено осигуряване е в гарантирането на социалната сигурност. Конституционно защитеното му съдържание обхваща компонентите на социалната сигурност – закрила при болест, майчинство, трудова злополука, старост, нужда от грижи, безработица. Това са постиженията на общественото осигуряване като система, които се ползват при настъпването на определени рискове и почиват върху заработеното от осигурените лица, за разлика от социалното подпомагане.