е-справки

Обявява за противоконституционно Решение за възлагане на министъра на енергетиката, респективно на „БЕХ“ ЕАД, за неразпределяне на дивидент от печалбата на „БЕХ“ ЕАД за финансовата 2023 г., прието от Народното събрание на 29 март 2024 г. (обн. ДВ, бр. 28 от 02.04.2024 г.). 

Обявява за противоконституционно Решение за предсрочно прекратяване на мандата на управителя на Националната здравно осигурителна каса Станимир Боянов Михайлов на Народното събрание  от 17.04.2024 г. (обн. ДВ, бр.35/2024 г.).

ОБЯВЯВА промените в чл. 23; чл. 84, т. 16 (в частта „съответно от Висшия прокурорски съвет“); чл. 91б; чл. 99, ал. 7; чл. 110; чл. 126, ал. 2 и 3; чл. 129; чл. 130; чл. 130а; чл. 130б; чл. 130в, т. 1; чл. 132а, ал. 4, изр. второ; чл. 133 (в частта „Висшия прокурорски съвет“) и чл. 150, ал. 3 от Конституцията, както са въведени с §1, 4, 5, 7, 9, 11, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20 и 21 от Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (обн. ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.) за противоконституционни като невалидни от датата на влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (обн. ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.). Посочените конституционни разпоредби запазват редакцията си преди влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (обн. ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.). ОТХВЪРЛЯ исканията за установяване на противоконституционност на промените в чл. 93, ал. 2; чл. 117, ал. 2; чл. 126, ал. 1; чл. 127, т. 5 и 6; чл. 128; чл. 130в, т. 4; чл. 132а, ал. 4, изр. първо и чл. 150, ал. 2 от Конституцията, както са въведени с §6, 10, 11, 12, 13, 19 и 21, както и на §22 и 23 (Преходни и заключителни разпоредби) от Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (обн. ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.). ОТКЛОНЯВА исканията за установяване на противоконституционност на промените в чл. 64, ал. 2, 3 и 4; чл. 65, ал. 1, изр. второ; чл. 99, ал. 5 и чл. 102, ал. 3, т. 3, както са въведени с §2, 3, 7 и 8 на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (обн. ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.).

ОТХВЪРЛЯ искането на главния прокурор на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 213, ал. 4 – 6, чл. 247б, ал. 2, чл. 250, ал. 1, т. 2, чл. 411а – 411и от Наказателно-процесуалния кодекс (oбн. ДВ, бр. 86 от 28.10.2005 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 39 от 01.05.2024 г.); на §31, ал. 2 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (обн. ДВ, бр. 48 от 02.06.2023 г., в сила от 06.06.2023 г.) и на чл. 30, ал. 5, т. 21 и 22 и ал. 7, чл. 33, ал. 3, чл. 112, ал. 6, чл. 147, ал. 7, чл. 173, ал. 11 и 12, чл. 173а, чл. 230, ал. 1, изр. трето и чл. 230а от Закона за съдебната власт (обн. ДВ, бр. 64 от 07.08.2007 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 18 от 01.03.2024 г.).

Обявява за противоконституционно Рeшeние зa избиране на съдия в Конституционния съд на Република България, пpиeто oт 49-oтo Hapoднo cъбpaниe нa 19 янyapи 2024 г. (oбн. ДB, бp. 7 oт 23.01.2024 г.), относно Десислава Вълчева Атанасова, в частта „на мястото на Гроздан Николов Илиев за срок от 9 години“. Обявява за противоконституционно Рeшeние зa избиране на съдия в Конституционния съд на Република България, пpиeто oт 49-oтo Hapoднo cъбpaниe нa 19 янyapи 2024 г. (oбн. ДB, бp. 7 oт 23.01.2024 г.), относно Борислав Николов Белазелков, в частта „на мястото на Анастас Василев Анастасов за срок от 9 години“.

Обявява за противоконституционни разпоредбите на чл. 19, чл. 20, чл. 21, чл. 22, чл. 23, чл. 24, ал. 1 и чл. 25 от Закона за медиацията (обн. ДВ, бр. 110 от 17.12.2004 г., изм. и доп. ДВ, бр. 11 от 2023 г., в сила от 1.07.2024 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 11 от 02.02.2023 г., ЗМ) и на чл. 78а, чл. 140а, чл. 140б, чл. 267, ал. 3, чл. 314а, чл. 341а и чл. 374а от Гражданския процесуален кодекс (обн. ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., изм. и доп. ДВ, бр. 11 от 2023 г., в сила от 1.07.2024 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 39 от 01.05.2024 г., ГПК).

Отхвърля искането на 48 народни представители от 49-ото Народно събрание за установяване на противоконституционност на Закона за ратифициране на Споразумението за финансов принос между Република България и Европейската комисия съгласно член 7 от Регламент (ЕС) 2022/2463 на Европейския парламент и на Съвета (обн. ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.).

Отхвърля искането на омбудсмана на Република България за обявяване  на противоконституционност на разпоредбата на чл. 158, ал. 1, т. 1 от Закона за движение по пътищата, в частта „..при условие че водачът е изпълнил задълженията си по чл. 190, ал. 3, което удостоверява със съответните платежни документи“ (обн. ДВ, бр. 20 от 05.03.1999 г., посл. изм. 10.05.2024 г.).

Отхвърля искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 300, ал. 3 от Закона за съдебната власт в частта „до три пъти“ (обн. ДВ, бр. 64 от 07.08.2007 г.; посл. изм. и доп. ДВ, бр. 18 от 01.03.2024 г.).

ОТХВЪРЛЯ искането на президента на Република България за установяване на противоконституционност на §2, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за контрол по прилагане на ограничителните мерки с оглед на действията на Русия, дестабилизиращи положението в Украйна (обн. ДВ, бр. 8 от 25.01.2023 г., в редакцията обн. ДВ, бр. 67 от 04.08.2023 г., посл. изм. и доп. бр. 11 от 06.02.2024 г.).

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 55а, ал. 2 от Закона за здравното осигуряване (обн. ДВ, бр. 70 от 19.06.1998 г., посл. изм. бр. 16 от 23.02.2024 г.).

Отхвърля искането на омбудсмана за установяване на противоконституционност в частта „държавните“ на разпоредбата на чл. 8, т. 3 от Закона за висшето образование (oбн. ДВ, бр. 112 от 27.12.1995 г., посл. изм. бр. 27 от 29.03.2024 г.).

Отхвърля искането на Висшия адвокатски съвет за обявяване за противоконституционна разпоредбата на §3 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за горите (обн. ДВ, бр. 19 от 08.03.2011 г., посл. доп. бр. 106 от 22.12.2023 г.).

Отклонява искането на 49 народни представители от 49-ото Народно събрание за самостоятелно произнасяне за установяване на конституционосъобразност на въпроса „Съгласни ли сте българският лев да бъде единствена официална валута в България до 2043 година?“, предмет на предложение за произвеждане на национален референдум, внесено в Народното събрание от инициативен комитет на 7 април 2023 г., и прекратява производството в тази му част. Отхвърля искането на 49 народни представители от 49-ото Народно събрание за установяване на противоконституционност на Решение по Предложение за произвеждане на национален референдум, внесено от Инициативен комитет на 7 април 2023 г., с въпрос: „Съгласни ли сте българският лев да бъде единствена официална валута в България до 2043 година?“, прието от Народното събрание на 07.07.2023 г. (обн. ДВ, бр. 60 от 14.07.2023 г.).  

ОТХВЪРЛЯ искането на тричленен състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 55, ал. 2 от Закона за Сметната палата (обн. ДВ, бр. 12 от 2015 г.; посл. изм. и доп. ДВ, бр. 84 от 06.10.2023 г.).

Конституционен съдия, избран или назначен след предвиденото в чл. 147, ал. 2, изр. трето от Конституцията обновяване на състава на Конституционния съд, упражнява правомощията си само за оставащия срок от мандата, считано от конституционно дължимия момент за обновяването на състава на Съда.

Обявява за противоконституционни разпоредбите на: чл. 212, ал. 5 в частта „както и в случаите, в които няма лице, на което Централната избирателна комисия е възложила дейности по техническото осигуряване и поддръжка на техническото устройство за гласуване, владеещо български език, което да инсталира и поддържа техническите устройства за машинно гласуване." и чл. 213б, ал. 1 в частта „получили над четири на сто от действителните гласове на последните проведени парламентарни избори'' от  Изборния кодекс (обн. ДВ, бр. 19 от 5.03.2014 г., посл. изм. и доп., бр. 104 от 30.12.2022 г.) Отхвърля искането за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. чл. 206, ал. 1 в частта „може по свой избор да“ и „с хартиена бюлетина или“; чл. 206, ал. 3; чл. 212, ал. 4; чл. 213в; чл. 268, ал. 4 и ал. 5; чл. 271 в частта „като преброява бюлетините от машинното гласуване“; чл. 430 в частта „като преброява бюлетините от машинното гласуване“ от Изборния кодекс (обн. ДВ, бр. 19 от 5.03.2014 г., посл. изм. и доп., бр. 104 от 30.12.2022 г.), както и на §54 ЗИДИК (обн. ДВ, бр. 104 от 30.12.2022 г.).

ОТХВЪРЛЯ искането на тричленен състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 49, ал. 1, т. 2 от Закона за частната охранителна дейност (обн. ДВ, бр. 10 от 30.01.2018 г.; посл. изм. ДВ, бр. 17 от 26.02.2019 г., бр. 69 от 04.08.2020 г.) в частта „в случаите на чл. 47, т. 5“ относно б. „б“.

Обявява за противоконституционна т. 2 от Решение за изменение на Решение за приемане на процедурни правила за условията и реда за предлагане на кандидати за председател на Сметната палата, представяне и публично оповестяване на документите и изслушването на кандидатите в Комисията по бюджет и финанси, както и процедурата за избор от Народното събрание (обн., ДВ, бр. 55 от 2023 г.; изм., бр. 56 от 2023 г.) и за уреждане на последиците от Решение №5 на Конституционния съд от 2023 г. по конституционно дело №5 от 2023 г., прието от 49-ото Народно събрание на 7 юли 2023 г. и обнародвано в ДВ, бр. 59 от 11 юли 2023 г.

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 159, ал. 2 от Закона за движението по пътищата (обн. ДВ, бр. 20 от 05.03.1999 г., посл. изм. и доп. бр. 14 от 10.02.2023 г.).

Обявява за противоконституционно Решението на Народното събрание за освобождаване на председателя на Сметната палата от 20.01.2023 г. (обн. ДВ, бр. 8 от 2023 г.).

    Не е допустимо приет от Народното събрание закон да бъде изменян, допълван или отменян, преди да е обнародван в Държавен вестник.

Принципът на правовата държава, закрепен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията, не изисква всички спорове за законност на актовете и действията на административните органи да бъдат разглеждани от специализираните административни съдилища, създадени на основание чл. 119, ал. 2 от Конституцията.

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 240а, ал. 7 от Наказателния кодекс (обн. ДВ, бр. 26 от 02.04.1968 г., посл. изм. доп. бр. 53 от 08.07.2022 г.) в частта „и когато не е собственост на дееца“.

С изтичането на срока, за който са избрани, главният инспектор и инспекторите в Инспектората към Висшия съдебен съвет изпълняват своите функции до избиране от Народното събрание на главен инспектор, съответно на инспектори. Конституционно недопустимо е да се преустанови автоматично за неопределено време дейността на Инспектората към Висшия съдебен съвет поради изтичане на срока на пълномощията на главния инспектор и на инспекторите и неизбирането от Народното събрание на нов състав на Инспектората, осигуряващ му функциониране в съответствие с конституционните предписания. Дискреционната власт на парламента е лимитирана и обратното подрива демократичния ред под върховенството на правото, което е конституционно установено по волята на суверена като елемент на фундаменталната структура на Основния закон.

Оспореният § 23 ПЗР на ЗИДЗУЗСО съдържа две разпоредби. Съгласно разпоредбата на ал. 1 сроковете, предвидени в чл. 17 ЗУЗСО (отменен с § 13 ПЗР на същия ЗИДЗУЗСО), отнасящи се до започването на отчуждителни процедури за изграждане на обекти – публична общинска или публична държавна собственост на територията на Столичната община, по отношение на подробните устройствени планове, влезли в сила преди влизането в сила на ЗУЗСО, текат от влизането му в сила (28 януари 2007 г.). Съгласно разпоредбата на ал. 2 след изтичането на сроковете по ал. 1, както и по отношение на подробните устройствени планове, влезли в сила след влизането в сила на ЗУЗСО, се прилагат правилата на чл. 208 от Закона за устройство на територията (ЗУТ). Посочените разпоредби третират различно собствениците на имоти на територията на Столична община, засегнати от предстоящо отчуждаване – чрез различен начин на определяне на периода от време за започване на отчуждителни процедури, респ. на прилагането на чл. 208 от Закона за устройство на територията, поставят в различно правно положение собственици на имоти, предназначени за отчуждаване с устройствени планове, приети след влизането в сила на ЗУЗСО, и собствениците на имоти, предназначени за отчуждаване с устройствени планове, приети до влизането в сила на ЗУЗСО. Обособените по този начин две групи собственици не могат да бъдат диференцирани по никакъв друг критерий, освен един напълно субективен и непредвидим – датата на влизане в сила на подробните устройствени планове, с които техните имоти се определят за отчуждаване. По този начин се нарушава принципът на равенството, като основен конституционен принцип на гражданското общество и правовата държава, поради което § 23 ПЗР на ЗИДЗУЗСО следва да бъде обявен за противоконституционен като противоречащ на чл. 6, ал. 2 от Конституцията.

Обявява за противоконституционни разпоредбите на §44, ал. 3, изречение второ, на §45, ал. 3, изречение второ и ал. 6, изречение второ  от Преходните и заключителните разпоредби от Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (обн. ДВ, бр. 32 от 26.04.2022 г.). Отхвърля искането на главния прокурор за установяване на противоконституционност на чл. 169, ал. 5 от Закона за съдебната власт (обн. ДВ, бр. 64 от 7.08.2007 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 32 от 26.04.2022 г.) и на §3, §4, §7, §8, §9, §10, §11, §12, §13, §14, §15, §16, §17, §19, §20, §21, §22, §23, §24, §25, §26, §27, §29, §30, §31, §33, §35, §36, §37, §38, §39, §40, §41, §42, §43, §44, ал. 1, ал. 2, ал. 3, изречение първо, ал. 4 и ал. 5, и на §45, ал. 1, ал. 2, ал. 3, изречение първо, ал. 4, ал. 5, ал. 6, изречение първо, ал. 7, ал. 8, ал. 9, ал. 10, §46, §47, §48, §49, §50, §51, §52, §53, §54, §55, §56, §57, §58, §59, §60, §61, §62, §63, §64, §65, §66 и §67 от Преходните и заключителните разпоредби от Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (обн. ДВ, бр. 32 от 26.04.2022 г.).

Предмет на оспорената разпоредба е начинът на определяне на таксите за дейности по водоползване. Тя е разпоредба от закон, транспониращ директиви на Европейския съюз, която не противоречи на правото на ЕС и поради това е приложимо право в съдебното производство пред ВАС и съответно – годен предмет на преценка в конституционното производство. Съответства на конституционните основи на правния режим на таксите, закрепени в чл. 60, ал. 1 от Конституцията /КРБ/. Не урежда нито една и съща дейност, нито сходни дейности, и не противоречи на принципа на равенство като основен конституционен принцип на гражданското общество и правовата държава по смисъла на второто съображение в преамбюла и на чл. 6, ал. 2 от КРБ, в съответствие и с основния принцип на равенство в правото на ЕС. Съответства на задължението на държавата да осигури опазването на околната среда и да гарантира правото на гражданите на здравословна и благоприятна околна среда по смисъла на чл. 15 и чл. 55 от КРБ и в светлината на установените в правото на ЕС стандарти и нормативи относно защитата на околната среда. Не нарушава принципа законът да гарантира еднакви условия за стопанска дейност, не налага монополизъм и не уврежда правата на потребителите и не противоречи на конституционното задължение на държавата да предотвратява нелоялната конкуренция съгласно чл. 19, ал. 2 от Основния закон.

Предмет на частично оспорената от омбудсмана разпоредба е предоставената от законодателя възможност за лицата, които имат изискуемия в закона осигурителен стаж, да се пенсионират по тяхно желание до една година по-рано от общата възраст за пенсиониране съгласно чл. 68 от КСО, като в такъв случай пенсията се отпуска от датата на заявлението и се изплаща в намален размер пожизнено. Съдът разглежда оспорената разпоредба в съвкупност с други, с които тя формира единен нормен комплекс, определяйки съдържанието на правните последици от направения избор за по-ранно пенсиониране. Съдът стига до заключението, че оспорената разпоредба в частта „пожизнено“ не противоречи на Основния закон. Правото на гражданите на обществено осигуряване е тяхно основно право в социалната сфера, а законодателят е този, който преценява по целесъобразност каква система на обществено осигуряване да приеме и въз основа на какви принципи то да се осъществява в съответствие с Конституцията. Размерът, начинът на определянето на пенсията и пенсионната възраст са често предмет на законодателни промени, обосновани от възможностите на бюджета. Държавното обществено осигуряване функционира на разходопокривен принцип, а действащото правило е, че социалната справедливост, сигурността и солидарността могат да бъдат гарантирани само докато броят на лицата, получаващи обезщетения, е значително по-малък от броя на лицата, които правят вноски за това. Обстоятелствата, предизвикващи отклонение от този принцип, правят наложителни реформи в осигурителната система. „Социалната държава“ е длъжна да предприеме мерки за стабилизиране на осигурителната система, а оттам и да създаде и поддържа условия за осъществяването на правото на социално осигуряване, в т.ч правото на пенсия. Така предприемането на реформа с цел подобряване на съотношението в „договора на поколенията“ изпълнява мандата за социална закрила, произтичащ от качеството „социална държава“. Съдът извършва преценката за конституционосъобразност на оспорената разпоредба в цялостния контекст на нормативната промяна, направена със ЗИД на КСО (обн. ДВ, бр. 61 от 2015 г.). Той стига до заключението, че целта на изследвания нормен комплекс е „осигуряване на гъвкаво пенсиониране на хората в предпенсионна възраст“ и че възприетият от законодателя модел за пожизнено изплащане на пенсия в намален размер като цяло не ощетява в материално отношение лицата, решили да се възползват от възможността за по-ранно пенсиониране. Законово предвидената възможност за по-ранно пенсиониране е правна възможност и когато осигуреният свободно е осъществил избор относно вида на получаваната от него пенсия за осигурителен стаж и възраст и когато правните последици от този избор са посочени ясно и определено в относимите правни норми, то са спазени изискванията за правна сигурност и стабилност и в това число и принципът на правовата държава. Оспорената разпоредба не противоречи и на принципа на равнопоставеност на гражданите пред закона, тъй като не третира осигурените лица различно от гледна точка на достъпа им до право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, а предоставя на всички, които отговарят на предвидените в нея условия, едно и също субективно право. Тя не противоречи и на прокламираната в преамбюла на Конституцията справедливост като общочовешка ценност, тъй като получаването на пенсия в намален размер при упражнено право на по-ранно пенсиониране е оправдано от гледна точка на солидарния характер на системата на общественото осигуряване.

Задължението на националните съдилища, като съдилища и по ПЕС, да преценяват съответствието на национална правна норма, приложима за произнасянето им в съдебното производството пред тях, със съюзното право, когато същата попада в неговото приложно поле, и да предприемат всички свързани с това действия (включително и ако е необходимо да сезират СЕС за изясняване смисъла на съюзната правна норма, както и да извършат възможно най – близко до нейния смисъл и обхват тълкуване на релевантната национална норма), се поражда с влизането в сила на Договора за присъединяване на Република България към ЕС. То възниква независимо и преди сезиращият субект по смисъла на чл.150, ал.2 от Конституцията – съдебен състав на ВКС/ВАС - да реши да сезира националната конституционна юрисдикция. Едва след като определи приложимото право, сезиращият субект може да прецени дали да сезира Конституционния съд – т.е. от неговата компетентност е, по смисъла на чл.150, ал.2 от Конституцията в очертания по – горе контекст, пръв да прецени приложимото право. В случаите, когато съответният национален съд (сезиращ субект на основание чл.150, ал.2 от Конституцията, както е в настоящия случай) установи, че съюзната правна норма, в чието приложно поле попада произнасянето му в съдебното производство пред него, нарушава националната конституционна идентичност или, че регулаторния потенциал на същата излиза извън пределите на предоставената на ЕС компетентност от държавите членки, той може да приведе доводи в тази насока пред СЕС, както и да сезира Конституционния съд, като формулира тази своя позиция и изложи съображения и аргументи за това. Същественото е, че преценката за приложимото право, в случаи като този в настоящото конституционно производство, предшества сезирането на конституционната юрисдикция. Така както преценката за приложимото право, в съдебното производство пред сезиращия субект на основание чл.150, ал.2 от Конституцията (състави на ВКС/ВАС), не следва да бъде извършвана най - напред от конституционната юрисдикция, така е недопустимо този сезиращ субект да решава преюдициалния за конституционната юрисдикция въпрос за нейната компетентност, като изисква упражняването на съдържателен контрол за конституционност, без да предостави, в отправеното до нея искане, по ясен начин аргументираната си преценка за приложимото право в случаи, като този в настоящото конституционно производство.

Разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС стеснява приложното поле на придобивната давност като регламентиран в действащото законодателство вещноправен способ за придобиване на собственост. По този начин се засяга правото на собственост като конституционно (основно) право на гражданите. Самото понятие за основно право на собственост е по-широко от това в гражданското право и в обхвата на защитеното му от Конституцията съдържание попадат и предвидените в законодателството способи за придобиване на собственост. Конституционният съд отчита, че стремежът на законодателя да запази имоти – собственост на държавата и общините в техния патримониум, е легитимна законодателна цел, чието постигане в отделни случаи може да наложи ограничения в основното право на собственост. Възможността основното право на собственост да бъде ограничавано в името на друга конституционна ценност поставя на преден план въпроса за пределите на намеса в защитеното му съдържание, които се извеждат от принципа на правовата държава. Конституционният съд преценява, че предвиденият в §1, ал. 1 ЗДЗС срок на действие на мораториума върху давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост – до 31 декември 2022 г., нарушава конституционния принцип за пропорционалност и съществено надхвърля необходимото за постигане на дефинираните цели – не е налице конституционно оправдание за наложителност на толкова дълъг период на спиране на давностния срок, който да е необходим на държавата и общините да предприемат съответните действия по защита на своята собственост. Конституционният съд констатира несъразмерност на оспорената уредба и с оглед законовите срокове за придобиване на собственост при давностно владение – периодът на спиране на давностния срок многократно надвишава най-дългия възможен срок на давностно владение, което законът изисква, за да се придобие право на собственост върху владения имот. С атакувания § 2 ЗР ЗИЗС е придадено обратно действие на последното по време удължаване на срока на спиране на давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост. Оспорената норма на § 2 ЗР ЗИЗС противоречи на чл. 4, ал. 1 и на чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията, тъй като засяга вече придобити права – в случая правото на собственост, основаващо се на изтекла в периода от 31 декември 2017 г. до 19 януари 2018 г. придобивна давност.

Предмет на оспорената разпоредба са правоотношения, които възникват вследствие на преобразуването на Бюрото по защита и преминаването му от една в друга структура на орган на държавна власт. В съвременния нормотворчески процес уреждането на възникнали от изменение на закон правоотношения е задължение за законодателя и същностен белег на правовата държава. При структурни промени, каквито са осъществени със ЗИДЗЗЛЗНП, водещо правило е, че материалните активи следват осъществените промени, за да обезпечат изпълнението на прехвърлените функции. Според Конституционния съд Народното събрание не е упражнило конституционни правомощия на Министерския съвет, както се твърди в искането, а в съответствие с принципа на правовата държава е уредило в преходни разпоредби на закона не само структурното и функционалното правоприемство, но и е разрешило въпросите във връзка с управлението и стопанисването на съответното държавно имущество. Предоставянето на Министерството на правосъдието на дълготрайните материални активи, ползвани от Бюрото по защита при главния прокурор, е следствие от преобразуването на тази организационна структура и преминаването ѝ към министъра на правосъдието. Определящо за преценката за конституционосъобразност е обстоятелството, че материалните активи се предоставят на правоприемника с оглед обезпечаване на осъществяването на същата държавна функция и без да се накърнява изпълнението на други държавни функции или да се затруднява дейността на държавни органи. Имуществото, предмет на атакуваната законова уредба, не е необходимо за функционирането на съдебната власт, тъй като никаква част от него не служи за изпълнение на функция, присъща на съдебната власт, а е предоставено за нуждите на Бюрото по защита. Предоставянето на Министерството на правосъдието на дълготрайните материални активи, ползвани от Бюрото по защита при главния прокурор, предвид преобразуването му в самостоятелна организационна структура към министъра на правосъдието, по никакъв начин не затруднява нормалното функциониране на съдебната власт, не препятства ефикасното упражняване на функциите ѝ и не засяга в каквато и да било степен нейната независимост.

Разпоредбата на чл.130в от Конституцията включва и възможността министърът на правосъдието да прави предложения до Висшия съдебен съвет за предсрочно освобождаване от длъжност на председателя на Върховния касационен съд, на председателя на Върховния административен съд и на главния прокурор в хипотезата на чл.129, ал.3, т.5 от Конституцията.

      Обявява за противоконституционни разпоредбите на чл. 148, ал. 16 и на чл. 178, ал. 3, т. 5 в частта „в териториите със средно и високо застрояване, както и“ от Закона за устройство на територията (обн., ДВ, бр. 1 от 2.01.2001 г.; посл. изм. и доп., бр. 21 от 12.03.2021 г.).

Гражданството представлява трайна политическа и правна връзка на съпринадлежност между гражданина и държавата, от която възникват права и задължения за двете страни, и е сред най-често предявяваните в конституционните демокрации изисквания за заемане на публична длъжност. Изискването за липса на чуждо гражданство за заемане на конституционно установени държавни длъжности произтича от мисията на съвременната национална държава да запази единството на народа и изразява стремежа към защита на националните интереси. Упражняването на властта е елемент от държавния суверенитет. Наличието на чуждо гражданство означава публичноправна връзка между лицето и друга държава, която предпоставя права и задължения, които могат да се окажат в конфликт със задълженията към българската държава. От съдържанието на конституционните текстовете, относими към преценката за избираемост/назначаемост на определени висши държавни длъжности, е ясно, че се предвижда отсъствие на друго гражданство като завършена процедура по освобождаване от чуждо гражданство, а не само започването на такава процедура. Субективната преценка на лицето относно загубване на чуждото гражданството е правно ирелевантна. Не е достатъчно да са налице материалноправните предпоставки за освобождаване от чуждото гражданство – необходимо е предвидената процедура да е приключила с властнически акт на съответния държавен орган. Ако българската Конституция имаше друго разбиране за отсъствие на чуждо гражданство, включително и за започнала, но незавършена процедура по освобождаване, то би било изрично посочено. От писменото потвърждение на Кирил Петков до канадските власти от 21.04.2021 г. следва еднозначният извод, че към посочената дата същият е осъзнавал, че заявеният от него отказ от гражданство не поражда автоматично действие, а следва да бъде одобрен от съответните власти на Канада. Канадското законодателство не поставя непреодолими пречки за ефективен отказ от гражданство. Предвидената за това процедура е съвместима с разумните очаквания, гарантирани и от българската Конституция. Такава пречка би имало, ако процедурата значително надхвърляше разумната продължителност на сходни процедури. Срокът за обработване на исканията за отказ от канадско гражданство е сходен с предвидения в България – шестмесечен. Заявената на 21.04.2021 г. от Кирил Петков воля да бъде освободен от канадско гражданство и обстоятелството, че е отговарял на материалноправните предпоставки за това, не са били достатъчни той да престане да бъде канадски гражданин. От официалния документ, издаден от компетентния орган на Канада, е видно, че освобождаването му от канадско гражданство е настъпило на 20.08.2021 г. – след назначаването му за служебен министър. Към момента на назначаването, освен българско, той е притежавал и канадско гражданство, съответно не е отговарял на изискванията на чл. 110, във вр. с чл. 65, ал. 1 от Конституцията, поради което е била налице непреодолима конституционна пречка за назначаването му.

Понятието „пол“ според Конституцията следва да се разбира само в неговия биологичен смисъл.

Оспорената с искането на омбудсмана разпоредба на чл. 64, ал. 2, изр. второ НПК, като създава законова възможност задържаният в затвора или ареста обвиняем да участва в делото пред първоинстанционния съд за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство чрез видеоконференция, ограничава правото му на физическо в смисъл на присъствено изправяне пред съдия без да въвежда стандарта за това ограничаване в противоречие с принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Основния закон). За да е допустимо временното ограничаване на упражняването на правата на гражданите на основание чл. 57, ал. 3 от Конституцията, следва със закон да е обявено военно или друго извънредно положение, за да може с него (при наличие на такава необходимост и след преценка на конкретната ситуация, изискваща намеса на държавата) да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с цел неутрализиране и преодоляване на конкретната заплаха за съществуването на държавата и обществото. Противното тълкуване и определянето отнапред на правата и свободите, които да подлежат на ограничаване във всички случаи на обявено военно или друго извънредно положение без яснота относно вида, характера, степента на опасност и особеностите на конкретната жизнена заплаха за обществото, наложила въвеждането на „авариен“ режим на функциониране на конституционната система (извънредно положение), води до невъзможност да бъде определена конституционно допустимата цел, която би преследвала такова ограничение, за да може да бъде преценено доколко то е необходимо, съразмерно и пропорционално на нея и дали не въвежда ограничения по-строги от необходимите. Атакуваната норма в частта „бедствие, епидемия, други форсмажорни обстоятелства“ не отговоря и на стандартите на принципа на правовата държава във формален смисъл, който изисква законите да са ясни, точни и непротиворечиви. Разпоредбата на чл. 64, ал. 2, изр. второ НПК се намира в конфликт и с правото на лична свобода и неприкосновеност, гарантирано в чл. 30, ал. 1 от Конституцията. Предвиденото отдалечено провеждане чрез видеоконферентна връзка на процедурата по решаване на въпроса за трайното задържане на обвиняемия лишава съда от възможността да придобие преки и непосредствени впечатления за обективното състояние на лицето и във връзка с това – за достоверността на неговите твърдения за наличие на физически наранявания или малтретиране. По този начин е застрашена и не е гарантирана в пълен обем забраната за мъчение, жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. Възможните ограничения върху свободата на гражданите и най-вече тяхната процесуална уредба представляват чувствителен индикатор за баланса между свободата на гражданите и държавната принуда. Засягайки по недопустим начин същността на правото на защита – чрез защитник и лично от обвиняемия, разпоредбата на чл. 64, ал. 2, изр. второ НПК нарушава този баланс, поради което противоречи и на чл. 122 във връзка с чл. 56 от Конституцията. Възможностите за използване на видеоконференция във времена на извънредни кризи действително представлява способ, чрез който държавата да осигури функционирането на съдилищата. Непрекъснатият достъп до правосъдие обаче следва да е уреден в съответствие с принципите на правовата държава, а възможностите за използване на видеоконференция, предоставени от закона, следва да позволят провеждането на ефективен и справедлив съдебен процес съобразно международните стандарти за основните права, така че правовата държава да остане правова и в ситуации на извънредни и опустошителни събития, когато правата на човека се нуждаят от защита в най-голяма степен.

Правото на собственост се гарантира и защитава от Конституцията. При съобразяване на принципа на правовата държава и установените в Конституцията параметри за упражняване на основните права, правото на собственост може да бъде ограничавано, но само ако ограничението е въведено със закон, необходимо е за постигане на конституционно легитимна цел и е пропорционално средство за защита на застрашени конституционни ценности. Всяка намеса в мирното ползване на собствеността трябва да постига справедлив баланс между обществения интерес и защитата на правата на собственика. Прогласеното в Конституцията задължение за защита на частната собственост предполага при нейното ограничаване със закон да се съблюдава спазването на принципа на пропорционалност, изведен като елемент на принципа на правовата държава. Ограничението на правото на собственост следва да е съразмерно на преследваната цел, и да не надхвърля необходимото за нейното постигане. Справедливият баланс между преследваната от закона легитимна цел и обхвата и интензитета на държавната намеса при ограничаване на правата на гражданите в обществен интерес зависи от много фактори, включително и от връзката между поведението на собственика на вещта и престъплението. На лицата, засегнати от намеса в правото им на собственост, следва да се предостави достатъчна възможност да изложат аргументите си пред компетентните органи за целите на ефективно оспорване на наложените мерки, с оглед тяхната законосъобразност, обоснованост или наличие на произвол. Този баланс е нарушен в разпоредбите на чл. 234г, ал. 3, чл. 242, ал. 8, чл. 280, ал. 4 и чл. 281, ал. 3 от НК. Въпреки че преследваната от закона цел – борба с посочените престъпления в разглежданите случаи от НК, е легитимна, средството, с което законодателят си е послужил, се явява изцяло непропорционално и несъразмерно, тъй като нарушава основен принцип на българското право – принципът за личната отговорност. В правовата държава се носи отговорност за лично виновно поведение и е недопустимо да бъде санкциониран някой за чужда вина. Макар оспорените части на атакуваните разпоредби да не са изрично формулирани като част от наказанието за извършеното престъпление (тъй като не са насочени към осъдения), те не се различават по последици от гражданскоправния ефект на наказанието конфискация, което съдът налага на осъденото лице, и затова те имат сходен санкционен характер по отношение на трето лице, нямащо процесуално качество в конкретното наказателно производство. Всички оспорени разпоредби от НК създават предпоставки за лишаване от собственост върху вещи със значителна стойност по отношение на лица, които с поведението си не са предизвикали вредните последици от престъпленията, поради което пряко нарушават конституционно защитеното право на частна собственост и са в противоречие с принципа на правовата държава.

Предмет на конституционното дело са разпоредбите на чл. 143, ал. 1, предл. второ от Закона за движение по пътищата и §63 от Преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за автомобилните превози. Собственикът физическо лице не може, съгласно оспорените разпоредби, да получи административно разрешение да ползва собствеността си, на посочените категории МПС, по предназначение, т.е. да участва с тези МПС в пътното движение по пътищата, отворени за обществено ползване за извършване на превоз за собствена сметка. С оспорените разпоредби се ограничава и възможността за физическо лице, собственик на МПС от категория M2,M3 и N3, да се разпорежда с този вид обекти на правото му на собственост . Конституционният съд намира, че разпоредбата на чл. 143, ал. 1, предл. второ ЗДвП и разпоредбата на §63 от Преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за автомобилните превози се явяват правна мярка, която засяга основното право на частна собственост неоправдано и по прекомерен начин и така излиза извън пределите на конституционно търпимата намеса на държавата в правото на частна собственост. Конституционният съд намира, че разпоредбите на чл. 143, ал.1, предл. второ от Закона за движение по пътищата и на §63 от Преходните и заключителните разпоредби от Закона за изменение и допълнение на Закона за автомобилните превози противоречат на чл. 4, ал. 1 и чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията.

Недопустимо е с решение на Народното събрание временно да се спира изпълнението на установени от Конституцията и развити в законите правомощия на президента, на изпълнителната власт, включително и когато Министерският съвет изпълнява функциите си в условията на чл. 111, ал. 3 от Конституцията, на други държавни органи, установени от Основния закон и на съдебната власт.

Промяната на материалния носител, върху който е отразен гласът на избирателя, не променя характера на избирателното право като пряко. Прозрачността на изборния процес е същностна характеристика на изборите в демократичното общество. Поради това разпоредбите относно гласуването с бюлетина за машинно гласуване следва да предвидят възможност за обществена проверка и контрол, включително наблюдението на изборния процес и на установяването на изборния резултат. Гласуването с бюлетина за машинно гласуване е въведено с приемането на ИК през 2014 г. (обн. ДВ, бр. 19 от 5.03.2014 г.). Въведено е като общ ред, прилаган към всички видове избори, равностойно на гласуването с хартиена бюлетина (чл. 206, ал. 2 ИК). Избирател, който гласува с бюлетина за машинно гласуване, не може да гласува с хартиена бюлетина (чл. 206, ал. 3 ИК). Уредбата на гласуването с бюлетина за машинно гласуване дава и необходимите гаранции, че самият избирател е в състояние да провери начина, по който електронната система регистрира неговия вот. Според чл. 212, ал. 4 и чл. 268, ал. 4 ИК след потвърждаване на избора системата отпечатва контролна разписка с отразения вот, която се пуска в специална кутия за машинното гласуване. Преди потвърждаването избирателят има възможност да възприеме на дисплея на устройството бюлетина, идентична с хартиената (чл. 268, ал. 2 ИК) и може да промени избора си (чл. 268, ал. 3 ИК). Противно на поддържаното в искането, както актът на гласуване, така и неговото отчитане от външна страна могат да бъдат наблюдавани и проверявани от самия гласоподавател, без това да изисква специални технически познания и умения. Поради това аргументацията в основата на Решението на Конституционния съд на Федерална република Германия от 3 март 2009 г. по дело 2 BvC 3/07 е неотносима към оспорената уредба на машинното гласуване в българския изборен закон. Хипотетичната възможност машините за гласуване да допускат софтуерни грешки или да бъдат манипулирани не дава основание за установяване на противоконституционност на законовите разпоредби, предмет на настоящото дело. Не може да служи като основание за установяване на противоконституционност на оспорените разпоредби и съмнението доколко отговорните за изборния процес държавни органи ще изпълнят предвидените в закона правомощия и дали в действителност ще бъдат произвеждани честни и демократични избори. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 6 и т. 7 от Конституцията и чл. 12, ал. 1, т. 6, т. 8 и т. 10 от Закона за Конституционен съд (ЗКС), споровете за законността на избора за президент и вицепрезидент и на избора на народен представител и на член на европейския парламент се решават от Конституционния съд в самостоятелно конституционно производство, различно от настоящото.

Законовата уредба, по силата на която се създава нов орган – прокурор по разследването срещу главния прокурор или негов заместник и се изключва изцяло дейността му от вътрешноинституционалния контрол и от обхвата на надзора за законност и методическо ръководство, които главният прокурор осъществява върху дейността на всички прокурори, не отговаря на конституционно определената структура на прокуратурата с присъщите ѝ характеристики (чл. 126, ал. 1), не е съобразена с конституционните функции на главния прокурор (чл. 126, ал. 2) и не служи за реализиране на основната функция на прокуратурата – да следи за спазване на законността (чл. 127 от Конституцията). Конституционният съд застава на позицията, че вътрешноинституционалната характеристика на прокуратурата на Република България съответства на принципа на независимостта ѝ, закрепен в чл. 117 от Основния закон. Наличието на йерархичен контрол върху прокурорските актове в структурата на самата прокуратура не отнема от присъщите характеристики на независимостта ѝ, ако той остане в границите на правилното приложение на материалния и на процесуалния закон. Само тогава този контрол служи на законността и е в обхвата на чл. 117, ал. 2, изр. второ от Конституцията – подчинение на прокурорите само на закона. Така разбиран, контролът в рамките на прокуратурата е и гаранция срещу злоупотреба с процесуални права от страна на прокурорите, при упражняване на правомощията, в които е концентрирана изключителна държавна власт. Създавайки прокурор по разследването срещу главния прокурор или негов заместник с присъщите му характеристики да упражнява правата си автономно, без да е ограничен от установените законови механизми и гаранции за законосъобразност на неговите действия, законодателят е ограничил в конституционно недопустима степен приложимостта на принципа на независимост по чл. 117 от Конституцията в посочения смисъл. Конституционният съд приема, че цялостната уредба на фигурата на прокурора по разследването срещу главния прокурор или негов заместник не е съобразена с действащата конституционна рамка. Анализът на особените основни характеристики на статуса и правомощията на този нов орган обосновава извод, че той е замислен и създаден от законодателя като държавен орган с извънреден характер. Неговото съществуване не кореспондира нито с конституционния статус на главния прокурор (лицето, което той би следвало да разследва), нито с конституционния статус на прокурорите като носители на държавна власт. Правомощията му не съответстват с основни конституционни принципи и функции на конституционен орган, какъвто е главният прокурор. Въвеждането на такъв орган при действащия Основен закон е конституционно нетърпимо. Фигурата на прокурор по разследването срещу главния прокурор или негов заместник не би могла да бъде учредена без наличието на изрична конституционна уредба. Без промяна на Основния закон не може да се създаде държавен орган, който да бъде считан за част от прокуратурата, но същевременно да е изключен от общия ред за контрол в нейната вътрешна система, предвиден в Конституцията. Конституционният съд намира, че законовата уредба на статуса, функциите и мястото на прокурора по разследването срещу главния прокурор или негов заместник в структурата на прокуратурата, не е съобразена с нормативните предписания на чл. 117, чл. 119, чл. 126 и чл. 127 от Основния закон, в които са уредени основополагащите характеристики на съдебната власт (чл. 117), нейната структура (чл. 119) и специфичните основни положения относно структурата (чл. 126) и функциите и правомощията (чл. 127) на прокуратурата.

     Обявява за противоконституционни чл. 21 в частта „може да“; чл. 23, ал. 1, т. 4; чл. 24, ал. 1, т. 2 в частта „които имат просрочени публични задължения и/или са регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим“; чл. 29, ал. 2, т. 1 и 2 в частите им „и 4“, както и чл. 34, ал. 4 в частта „юридическите лица и едноличните търговци“ от Закона за политическите партии (обн., ДВ, бр. 28 от 1.04.2005 г., посл. изм. и доп., бр. 104 от 8.12. 2020 г.)        Обявява за противоконституционни чл. 162, ал. 1, т. 3, ал. 2, т. 3 и ал. 3, т. 3 в частта „юридически лица и еднолични търговци“ във всяка от трите разпоредби; чл. 168, ал. 1, т. 2 в частта „които имат просрочени публични задължения и/или са регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим“ и чл. 169, ал. 1 в частите „или юридическо“ и „или едноличен търговец“ от Изборния кодекс (обн., ДВ, бр. 19 от 5.03.2014 г., посл. изм. бр. 107 от 18.12.2020 г.)        Отхвърля искането в останалата част.

Правилото на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД е новост за българското гражданско право, тъй като, законодателят досега не е въвеждал абсолютна погасителна давност в отношенията между частноправни субекти. Законността, правната сигурност, предвидимостта и стабилността на правния ред са устойчиви характеристики на правовата държава, в какъвто смисъл Конституционният съд неведнъж се е произнасял. Проявление на правовата държава в материален смисъл е изискването за материалната справедливост. При засягане с ретроактивни законодателни мерки на придобити конституционни права тя се накърнява. Както неведнъж вече Конституционният съд се е произнасял, правото на частна собственост по чл. 17, ал. 3 от Конституцията включва имущественото право на вземане и възможността за неговото събиране. Законодателят, при упражняване на дейността си, е длъжен да се въздържа от предприемането на мерки, които влизат в противоречие с конституционния принцип за закрила на неприкосновеността на частната собственост. Правото на лицата, които са се поставили в ролята на длъжник чрез обедняването на други лица, техни кредитори, да бъдат забравени, да спрат да са „вечен длъжник“ не е конституционно право. Нормата, предмет на настоящото производство, третира неравно и с обратна сила, длъжниците физически лица и останалите длъжници, които не се ползват от привилегията на абсолютната давност. В по-добра позиция се поставят длъжниците, които са се възползвали от възможностите за забавяне принудителното събиране на дълговете им и умишлено са увредили кредиторите си от тези, които са спазили основополагащия за облигационното право принцип “Pacta sunt servanda”. Длъжникът не би следвало да може да черпи права от неправомерното си поведение. Налице е неравно третиране и по отношение на кредиторите на физически лица, които не са търговци и на физически лица, които са търговци.

ОТХВЪРЛЯ искането на тричленен състав на Върховния административен съд и искането на 63-ма народни представители от 44-тото Народно събрание за установяване на противоконституционност на чл. 42, ал. 1, т. 5 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (обн., ДВ, бр. 77 от 17.09.1991 г., последно изм., бр. 70 от 7.08.2020 г.).

     Надзорът за законност и методическото ръководство върху дейността на всички прокурори, осъществявани от главния  прокурор  по смисъла на  чл. 126, ал. 2 от Конституцията, не включват случаите, когато прокурор извършва проверки, разследвания и други процесуални действия по сигнали срещу главния прокурор.

         1.     По тълкувателен въпрос № 1:            Разпоредбата на чл. 121, ал. 4 от Конституцията изисква всички съдебни актове да бъдат мотивирани. Съдебният акт е мотивиран, когато са известни съображенията за постановяването му.            2.     По тълкувателен въпрос № 4:            Немотивираният съдебен акт създава конституционно нетърпимо положение. Определянето на вида и тежестта на този порок и неговите правни последици се уреждат в процесуалните закони.            3. Отклонява искането на пленума на Върховния административен съд по другите тълкувателни въпроси.

   Отхвърля искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на чл. 102, ал. 4 от Закона за данък върху добавената стойност (обн., ДВ, бр. 63 от 4.08.2006г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 52 от 9 юни 2020г.)

     Отхвърля искането на омбудсмана на Република България за обявяване за противоконституционни на чл. 10а и чл. 17а, ал. 2 от Закона за устройството на Черноморското крайбрежие (обн., ДВ, бр. 48 от 2007 г.; посл. изм. ДВ бр. 21 от 13. 3. 2020 г.) и § 9 от Закона за изменение и допълнение на Закона за устройството на Черноморското крайбрежие (обн. ДВ, бр. 56 от 16. 7. 2019 г.).

     Отхвърля искането на омбудсмана на Република България за обявяване противоконституционност на чл. 14, ал. 2 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги (обн., ДВ, бр.18 от 25.02. 2005г., последно изменение и допълнение ДВ, бр.77 от 18.09.2018 г.).

     ОТХВЪРЛЯ искането на състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 142, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (обн. – ДВ, бр. 30/11.04.2006 г.; посл. изм. и доп., бр. 44/13.05.2020 г.).

Обявените за противоконституционни ненормативни актове – закони във формален смисъл, решения на Народното събрание и укази на президента – са невалидни от приемането или издаването им. По отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Народното събрание урежда правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон. Решението на Конституционния съд, с което закон, изменящ или отменящ действащ закон, се обявява за противоконституционен, няма възстановително действие.

ОТХВЪРЛЯ искането на президента на Република България за установяване на противоконституционност и за несъответствие с чл. 1, изр. 2 от Протокол 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и с чл. 17, пар. 2 от Всеобщата декларация за правата на човека на чл. 396, ал. 1, т. 1 в частта „или обект с национално значение по смисъла на Закона за устройство на територията“ от Закона за държавната собственост (Обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г., поел. изм., ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.). ОБЯВЯВА за противоконституционна разпоредбата на чл. 42а, ал. 3 от Закона за държавната собственост (Обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г., поел. изм., ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.).

     Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл.25з, ал.2 от Закона за защита на личните данни (създаден с § 26 от ЗИД на ЗЗЛД, обн. ДВ, бр. 17 от 26 февруари 2019 г.).

            ДОПУСКА за разглеждане по същество искането на пленума на Върховния административен съд за даване на задължително тълкуване на чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията, във връзка с отговор на въпросите:               1.         „Какво е действието на решението на Конституционния съд, с което се обявява противоконституционност на закон, по отношение на заварени правоотношения и висящи съдебни производства, с оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2 изр. трето от Конституцията на Република България?“;               2.         „Какви са правните последици от решенията на Конституционния съд в хипотезата, когато се обявява за противоконституционен ненормативен правен акт решение на Народното събрание (НС) или указ на президента?“ и               3.         „При какви условия се проявява възстановителното действие на решение на Конституционния съд, с което се обявява за противоконституционен закон, изменящ или отменящ действащ?“.               КОНСТИТУИРА като заинтересовани институции по делото: Народното събрание, президента на Република България, Министерския съвет, министъра на правосъдието, Висшия съдебен съвет, Върховния касационен съд, главния прокурор и Висшия адвокатски съвет, на които да се изпратят преписи от искането и от определението, като им се предостави  30-дневен срок от уведомяването да представят писмени становища по предмета на делото.               ОТПРАВЯ ПОКАНА до: Съюза на юристите в България, Съюза на съдиите в България, Българска съдийска асоциация и Асоциация на българските административни съдии, които могат в 30-дневен срок от уведомяването и получаването на преписи от искането и от настоящото определение да предложат  писмени становища по предмета на делото.               ОТПРАВЯ ПОКАНА да представят писмено правно мнение в същия срок до проф. д.ю.н. Васил Мръчков, проф. д-р Георги Близнашки, проф. д-р Даниел Вълчев, проф. д-р Димитрина Милкова, проф. д. н.  Димитър Радев, проф. д-р Емилия Друмева, проф. д-р Пенчо Пенев, проф. д-р Пламен Киров, проф. д-р Снежана Начева, проф. д-р Тенчо Колев, проф. д-р Янаки Стоилов, доц. д-р Зорница Йорданова, доц. д-р Мартин Белов и доц. д-р Наталия Киселова.               Препис от определението да се изпрати на вносителя на искането, на когото се предоставя възможност в посочения по-горе срок да представи допълнителни съображения.               ПРИСЪЕДИНЯВА к. д. № 12/2019 г. към к. д. № 5/2019 г. за съвместно разглеждане и решаване и прекратява к. д. № 12/2019 г.

     Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изречение второ от Закона за митниците (обн., ДВ, бр. 15 от 6.02.1998 г., последно изм., ДВ, бр. 32 от 16.04.2019 г.).

     Отхвърля искането на омбудсмана за обявяване за противоконституционни разпоредбите на чл. 53, ал.5, чл.58, ал.1, чл.70, ал.5, чл.73, ал.1, чл.85, ал.5, чл.88, ал.1 и чл.201, ал.1 от Изборния кодекс (обн., ДВ, бр. 19 от 5.03.2014 г., посл. изм. ДВ, бр. 34 от 23.04.2019 г.).

     ОТКЛОНЯВА искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 8, ал. 1-6, чл. 9-15, чл. 17, ал. 1, т. 4, чл. 22, ал. 2, т. 12 и чл. 30 от Закона за административното регулиране на икономически дейности, свързани с нефт и продукти от нефтен произход (обн. – ДВ., бр. 62 от 27 юли 2018 г.; посл. изм. и доп. – ДВ, бр. 13 от 12.02.2019 г.), както и на § 1, т. 8 от Допълнителната разпоредба на същия закон.        ПРЕКРАТЯВА производството по делото.        ВРЪЩА искането заедно с препис от определението на омбудсмана на Република България.

Обявява за противоконституционни разпоредбите на чл. 230, ал. 1 и чл. 230, ал. 2 в частта „извън случаите по ал. 1“, от Закона за съдебната власт (обн., ДВ, бр. 64 от 7.08.2007 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 77 от 18.09.2018 г.). Отхвърля искането за обявяване за противоконституционни на разпоредбите на чл. 230, ал. 2 в останалата ù част, ал. 3, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от Закона за съдебната власт (обн., ДВ, бр. 64 от 7.08.2007 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 77 от 18.09.2018 г.).

         Допуска за разглеждане по същество искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 7, ал. 2, т. 8 от Закона за държавния служител (обн., ДВ, бр. 67 от 27.07.1999 г., последно изм. и доп. бр. 103 от 13.12.2018 г.) и на § 15 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2019 г. (обн., ДВ, бр. 103 от 13.12.2018 г., в сила от 01.01.2019 г.).        Присъединява конституционно дело № 2/2019 г. към конституционно дело № 16/2018 г. за съвместно разглеждане и решаване.  

Обявява за противоконституционни разпоредбите на чл. 247в, ал. 1, т. 3 в частта „в случаите на чл. 94, ал. 1“ и чл. 351, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изм. и доп., ДВ, бр. 44 от 2018 г.). Отхвърля искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на: чл. 73а, ал. 2 и чл. 416, ал. 5; чл. 227, ал. 5; чл. 248а и чл. 252, ал. 2 в частта „или, когато е констатирал очевидни фактически грешки в обвинителния акт“; чл. 358, ал. 2; чл. 301, ал. 4 и чл. 305, ал. 6; чл. 336, ал. 1, т. 4, чл. 354, ал. 1, т. 3 и чл. 425, ал. 1, т. 3; чл. 248, ал. 3, чл. 320, ал. 2, чл. 348, ал. 3, т. 1 и чл. 360, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изм. и доп., ДВ, бр. 44 от 2018 г.). Отклонява искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконститу­ционност на: чл. 50 и чл. 81, ал. 3 в частта „или в едномесечен срок от деня, в който пострадалият е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия“ и чл. 63, ал. 2, т. 4 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изм. и доп., ДВ, бр. 44 от 2018 г.) и прекратява делото в тази му част. Съдия Кети Маркова е подписала решението с особено мнение по чл. 247в, ал. 1, т. 3 в частта „в случаите на чл. 94, ал. 1“ от Наказателно-процесуалния кодекс. Съдия Гроздан Илиев е подписал решението с особено мнение по: чл. 248а и чл. 252, ал. 2 в частта „или, когато е констатирал очевидни фактически грешки в обвинителния акт“; чл. 336, ал. 1, т. 4, чл. 354, ал. 1, т. 3 и чл. 425, ал. 1, т. 3; чл. 248, ал. 3, чл. 320, ал. 2 и чл. 360, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс. Съдия Румен Ненков е подписал решението с особено мнение по: чл. 50 и чл. 81, ал. 3 в частта „или в едномесечен срок от деня, в който пострадалият е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия“ и чл. 63, ал. 2, т. 4 от Наказателно-процесуалния кодекс.

ОТХВЪРЛЯ искането на петчленен състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 193, ал. 6 от Закона за съдебната власт (обн., ДВ, бр. 64 от 7. 08.2007 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр.  49  от 12. 06.2018 г.).

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 214, ал. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014 г.; посл. изм., бр. 10 от 30.01.2018 г.).

Отхвърля искането на 71 народни представители от 44-то Народно събрание за установяване на противоконституционност на: чл. 10, чл. 22, чл. 23, ал. 1 и 2, чл. 24, ал. 4, чл. 28, чл. 53, ал. 6, чл. 54, ал. 5, чл. 59, ал. 1, чл. 68, чл. 143, ал. 6, чл. 146, ал. 2, чл. 147, чл. 171, ал. 2, чл. 172, ал. 1, т. 4 и 10 и ал. 2, чл. 175, ал. 1, чл. 184, ал. 5, чл. 186, ал. 1, т. 8, чл. 199, ал. 1 и 3, чл. 210, ал. 1, т. 4, чл. 213, ал. 7, чл. 215, ал. 1, т. 3, чл. 219, ал. 4, чл. 247, ал. 2, чл. 252, ал. 3, чл. 256, ал. 3 в частта „както и на частните детски градини и училища, които получават бюджетни средства“, чл. 269, ал. 1, т. 4 в частта „и за частните детски градини и частните училища, които получават средства от държавния бюджет“, чл. 287, ал. 3 – 9, чл. 288, чл. 298, ал. 3 и 4, чл. 299, чл. 301, чл. 345, ал. 2, чл. 346, ал. 2 и § 17 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за предучилищното и училищното образование (обн., ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г.; посл. изм., бр. 24 от 16.03.2018 г.). Отхвърля искането на 71 народни представители от 44-то Народно събрание за установяване на несъответствие на чл. 10, чл. 256, ал. 3 в частта „както и на частните детски градини и училища, които получават бюджетни средства“, чл. 269, ал. 1, т. 4 в частта „и за частните детски градини и частните училища, които получават средства от държавния бюджет“, чл. 287, ал. 3 – 9, чл. 288, чл. 301 и § 17 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за предучилищното и училищното образование (обн., ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г.; посл. изм., бр. 24 от 16.03.2018 г.) с чл. 107 и чл. 108 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), с чл. 1 и чл. 3, т. 2 от Регламент (ЕС) № 1407/2013 г. на Комисията от 18.12.2013 г. относно прилагането на чл. 107 и чл. 108 ДФЕС към помощта de minimis (Регламент (ЕС) № 1407/2013 г., публикуван в „Официален вестник“, L 352 от 24.12.2013 г.) и с чл. 2, т. 1 от Регламент (ЕС) 2015/1589 на Съвета от 13.07.2015 г. за установяване на подробни правила за прилагането на чл. 108 ДФЕС (Регламент (ЕС) 2015/1589, публикуван в „Официален вестник“, L 248 от 24.09.2015 г.). Отклонява искането на 71 народни представители от 44-то Народно събрание за установяване на противоконституционност на: чл. 219, ал. 5, чл. 282, ал. 1, чл. 287, ал. 1 и 2 и чл. 298, ал. 2 от Закона за предучилищното и училищното образование (обн., ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г.; посл. изм., бр. 24 от 16.03.2018 г.) и прекратява производството в тази му част.  

Разпоредбата на чл. 125, ал. 2, предложение първо от Конституцията задължава Върховния административен съд да се произнася като първа инстанция по спорове за законността на административните актове, издадени от Министерския съвет и от министрите при упражняване на конституционно възложените им функции и правомощия по ръководството и осъществяването на държавното управление.

1. По тълкувателен въпрос по т. 1: Разпоредбите от смесените споразумения, сключени съвместно от Европейския съюз и държавите членки с трета страна, каквото е ВИТС, в частта им, която се отнася до правомощия на Европейския съюз, от момента на влизането им в сила стават част от правото на Съюза и на това основание придобиват предимство пред нормите на вътрешното право, които им противоречат. Разпоредбите от такива споразумения, които попадат в компетентност на Република България, придобиват предимство пред нормите на вътрешното право, които им противоречат, при условията на чл. 5, ал. 4 от Конституцията. 2. По тълкувателен въпрос по т. 2: Временното прилагане на разпоредби от смесените споразумения, попадащи в компетентност на Европейския съюз, не зависи от изпълнението на условията по чл. 5, ал. 4 от Конституцията. 3. По тълкувателен въпрос по т. 3.1: Разпоредбата на чл. 85, ал. 1, т. 9 от Конституцията не се прилага за смесените търговски споразумения по т. 1. 4. Отклонява искането относно тълкувателните въпроси по т. 3.2 и т. 3.3 и прекратява делото в тази му част.

Отхвърля искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на § 15 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ДВ, бр. 61 от 11.08.2015 г.), на чл. 37и с изключение на ал. 1, последно изречение, ал. 2, ал. 3, ал. 4, последно изречение, ал. 5 и ал. 15, на чл. 37м и на чл. 42 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (обн., ДВ, бр. 17 от 1.03.1991 г.; посл. изм., бр. 58 от 18.07.2017 г., в сила от 18.07.2017 г.).

Отхвърля искането на пленума на Върховния касационен съд за установяване на противоконституционност и несъответствие с чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи на чл. 127, ал. 1, предложения предпоследно и последно от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изм. и доп., бр. 7 от 19.01.2018 г.). Отхвърля искането на пленума на Върховния касационен съд и на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на чл. 411а, ал. 1, т. 4 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изм. и доп., бр. 7 от 19.01.2018 г.).

Отхвърля искането на група от 66 народни представители от Четиридесет и четвъртото Народно събрание за установяване на противоконституционност на чл. 6, ал. 1, раздел ІІ, т. 1.2. „Субсидии и други трансфери“ от Закона за държавния бюджет на Република България за 2018 г. (обн., ДВ, бр. 99 от 12.12.2017 г., в сила от 1.01.2018 г.).

Обявява за противоконституционен отказа на Народното събрание от 4 октомври 2017 г. да прекрати предсрочно пълномощията на народния представител Делян Александров Добрев на основание подадена оставка от 3 октомври 2017 г.

Изразът „с право на повторно назначение“ в разпоредбата на чл. 129, ал. 6 от Конституцията изключва възможността за назначаване на едно лице за административен ръководител на конкретен съд, прокуратура или следствена служба за повече от два мандата. Същото лице може да бъде назначавано на други ръководни длъжности в съдебната власт.

Отхвърля искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 245, ал. 1 от Кодекса на труда (обн., ДВ, бр. 26 и бр. 27 от 1986 г.; посл. изм. и доп., бр. 102 от 2017 г.) в частта „в размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната“.

ОТХВЪРЛЯ искането на тричленен състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 4б, ал. 1 в частта „Осигурените в универсален пенсионен фонд лица имат право да изберат да променят осигуряването си от универсален пенсионен фонд във фонд "Пенсии", съответно във фонд "Пенсии за лицата по чл. 69", с увеличена осигурителна вноска в размера на осигурителната вноска за универсален пенсионен фонд", на чл. 4в, ал. 1 в частта „Осигурените в професионален пенсионен фонд лица имат право еднократно да променят осигуряването си от професионален пенсионен фонд във фонд "Пенсии" с увеличена осигурителна вноска в размера на осигурителните вноски по чл. 157, ал. 1, т. 2" и на чл. 124а, ал. 1 в частта „Лицата по чл. 4б, ал. 1, които са избрали да променят осигуряването си от универсален пенсионен фонд във фонд "Пенсии", съответно във фонд "Пенсии за лицата по чл. 69", могат да изберат да възобновят осигуряването си в универсален пенсионен фонд" от Кодекса за социално осигуряване (обн., ДВ, бр. 110 от 17.12.1999 г., посл. изм. и доп. ДВ., бр. 105 от 30.12.2016 г.). ОТКЛОНЯВА искането и прекратява делото в останалата му част.

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Закона за Комисията за финансов надзор (обн., ДВ, бр. 8 от 28 януари 2003 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 76 от 30 септември 2016 г.).

Отхвърля искането на тричленен състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 40, ал. 1, т. 2 от Закона за здравното осигуряване (обн., ДВ, бр. 70 от 1998 г.; посл. изм., бр. 98 от 2016 г.) в частта, която се отнася за работещите пенсионери, регистрирани като упражняващи свободна професия и/или занаятчийска дейност, чрез препращане към чл. 4, ал. 3, т. 1 от Кодекса за социално осигуряване.  

Отхвърля искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на § 69 и 70 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи (ДВ, бр. 81 от 14.10.2016 г.).

В обхвата на израза „други доклади на главния прокурор за дейността на прокуратурата по прилагането на закона, противодействието на престъпността и реализирането на наказателната политика" по смисъла на чл. 84, т. 16, изречение второ от Конституцията, се включват различни обобщени и аналитични доклади относно осъществяваната дейност на прокуратурата по прилагането на закона, противодействието на престъпността и реализирането на наказателната политика. Тези доклади са различни по време и/или съдържание от годишните доклади по чл. 84, т. 16, изречение първо от Конституцията, и са предназначени да съдействат за упражняване на конституционните правомощия на Народното събрание. Народното събрание не може да изисква от главния прокурор доклад относно дейността на прокуратурата по конкретно наказателно производство.

Отхвърля искането на четиридесет и девет народни представители от 43-то Народно събрание за обявяване на противоконституционност и за установяване на несъответствие с чл.63 от Договора за функциониране на Европейския съюз на §18, ал.1, ал.2, ал.З, ал.4 и ал.5 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за енергетиката (обн.,ДВ, бр. 56 от 24.07.2015г.).

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 84, ал. 6, изр. първо от Закона за Министерството на вътрешните работи /обн. ДВ бр. 53 от 2014 г., посл. доп. ДВ бр. 13 от 2017 г./ както и на чл. 84, ал. 8 от Закона за Министерството на вътрешните работи в частта ѝ „в 5-дневен срок с постановление на окръжната прокуратура по местопредаването или изземването на вещта". Отхвърля искането по чл. 84, ал. 8 от Закона за Министерството на вътрешните работи в останалата му част. Отхвърля искането по чл. 84, ал. 8 от Закона за Министерството на вътрешните работи в останалата му част.   Решението е подписано с особено мнение на съдия Георги Ангелов.

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 242а (Нов - ДВ, бр. 39 от 2016 г., в сила от 26.05.2016 г.) от Изборния кодекс (обн., ДВ, бр. 19 от 5 март 2014 г. последно допълнен ДВ, бр. 97 от 6 декември 2016 г.).

Изискването на чл.126, ал.1 от Конституцията структурата на прокуратурата да е в съответствие с тази на съдилищата означава задължително създаване на прокуратури, съответстващи по вид и степен на изброените в чл.119, ал.1 от Конституцията съдилища. Това изискване не съдържа задължение за съответствие на териториалните звена на прокуратурата с тези на съдилищата. Към специализираните съдилища със закон могат да бъдат създавани специализирани прокуратури.

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 166, ал. 3 от Закона за съдебната власт /обн., ДВ, бр. 64 от 7. 08. 2007 г., последно изм. и доп. ДВ, бр. 76 от 30. 09. 2016 г./.

В срока за произнасяне по искането на главния прокурор Народното събрание приема Закон за изменение и допълнение на Закона за МВР, като с § 26 от с.з., разпоредбата на чл.95а е отменена изцяло. Отмяната на оспорената разпоредба води до липса на предмет на конституционното дело, както и на правен интерес от разглеждането на искането по същество. Това налага отклоняване на искането и прекратяване на производството по делото.

ОТХВЪРЛЯ искането на петчленен състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 37 от Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните (обн. изв., бр. 13 от 1958 г., последно изм. ДВ, бр. 59 от 2016 г.).

Отхвърля искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г. последно изм., ДВ, бр. 43 от 07.06.2016 г.) и на чл. 161, ал. 1, изр. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г., последно доп. ДВ, бр. 62 от 09.08.2016 г.)

ОБЯВЯВА ЗА ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННО Решение за произвеждане на национален референдум, прието от 43 -то Народно събрание на 12.05.2016г., (обн. ДВ, бр. 37 от 2016г.), в частта по точки 2, 4 и 6, с която са приети въпросите, както следва: -по т. 2: „Подкрепяте ли броят на народните представители да бъде намален на 120?"; -по т. 4: „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при провеждане на изборите и референдумите?"; -по т. 6: „Подкрепяте ли директорите на областните дирекции на Министерството на вътрешните работи и началниците на районните управления в областните дирекции на Министерството на вътрешните работи да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?"

Наред с политиката на отбрана и сигурност, на вътрешния ред, на социалната и икономическата политика, националната здравна политика е закрепена на конституционно ниво чрез изричното предвиждане на задължение за държавата да гарантира живота на личността и да закриля здравето на гражданите. Националната здравна политика като философия, принципите на които се основава и провежда, изграждането, ръководството и осъществяването на контрол в националната здравна система са въпроси предмет на първична уредба преди всичко от Закона за здравето. За разлика от Закона за здравното осигуряване, който урежда реда и условията за упражняване на конституционното право на гражданите по чл. 52, ал. 1 от Конституцията, Закона за лечебните заведения урежда обществените отношения по осъществяването на здравната политика, свързани по-специално с изграждането и функционирането на лечебните заведения като изпълнители на медицински дейности. Признаването на здравето на гражданите на конституционно ниво е уредено като публично благо – цел на националната здравна политика. Публичното благо се характеризира с това, че от ползването му не може да бъде изключен никой. То няма конкурентна природа и всеки се ползва от него едновременно с неограничен брой други индивиди, като това не зависи от размера на техния принос за това благо. Пазарните сили сами по себе си не винаги осигуряват предоставяне на достатъчно публични блага, поради което се налага те да бъдат осигурени с други средства, включително и с държавна намеса. Икономическата свобода е съществена конституционна ценност. Конституционният законодател, обаче, без да я поставя под, извежда здравето на хората пред икономическата свобода – подход, който в конституционния текст е последователно приложен. Принципът на правова държава изисква не само, когато естеството на материята налага уредба със закон, това да се извършва единствено от законодателя, но наред с това изисква материята, която не се нуждае от законодателна уредба, да се уреди с подзаконов акт.

Конституционният съд е установил трайна практика по въпроса за възможността основните права на гражданите да бъдат ограничавани в случаите, когато е налице легитимна цел, основанието е установено със закон, в рамките на предвиденото в Конституцията ограничение, и е спазен принципът за пропорционалност (съразмерност) на преследваната цел. Това принципно положение предпоставя и извода, че е възможно и конституционно оправдано ограничаването на правата на гражданите, когато това е необходимо за гарантиране интересите на страната в областта на националната и международната сигурност. Ограничаването на правото на труд ще бъде непропорционално тогава, когато се основава на критерии, противоречащи на основни конституционни принципи.

ОТХВЪРЛЯ искането на тричленен състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 11, ал. 3 и чл. 16, ал. 1, изр. 3 от Закона за банковата несъстоятелност (обн., ДВ, бр.92/ 2002 г., посл. изм. ДВ , бр.33/ 2016 г.).

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 100, ал. 2 от Закона за държавния служител (обн., ДВ, бр.67/1999 г., последно изм. и доп. ДВ, бр.98/2015 г.).

Правомощията на омбудсмана съгласно конституционната разпоредба на чл. 150, ал. 3 са ограничени до възможността да прави искане само по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията - за установяване противоконституционност на закон. Другите актове на Народното събрание (НС), както и актовете на президента, са изключени от предмета на оспорване от омбудсмана. Освен това предмет на проверката за конституционосъобразност може да бъде само този закон, който нарушава конституционни разпоредби, чийто предмет са уредбата и защитата на правата и свободите на гражданите. За всички останали случаи на възможна противоконституционност на закон или друг акт на НС, както и за необходимост от тълкуване на Конституцията или произнасяне за съответствие на сключените от Република България международни договори с Конституцията преди ратификацията им, или за съответствие на законите с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна, омбудсманът съгласно чл. 91а, ал.2 Закона за омбудсмана, като застъпник на правата и свободите на гражданите разполага с възможност да уведомява органите по чл.150, ал. 1 Конституцията, които извършват преценка за наличие на основанията по чл. 149, ал. 1 от Конституцията и вземат решение за сезиране на Конституционния съд - аргумент и от чл. 19, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 2 ЗО. Водещото направление в дейността на омбудсмана е да предоставя защита срещу действия или бездействия на държавната или общинската администрации, които представляват неспазване на задължението им да се въздържат от нарушаване на онези права, които по своя характер са всеобщи и присъщи на всички граждани в това им качество, поради което Съдът приема, че омбудсманът ще използва механизма на конституционна защита по чл. 150, ал. 3 от Конституцията във всички случаи когато се нарушават лични и политически права на гражданите, така както са уредени на конституционно ниво. Когато гражданинът участва като правен субект в друго качество в стопанско-производствена, финансова или икономическа дейност и в резултат на противоконституционност на закон или отделна негова разпоредба последва нарушаване на негови права и свободи, омбудсманът в тези случаи следва да използва другите средства за защита предвидени в Закона за омбудсмана, включително и сезиране на субектите по чл. 150, ал. 1 от Конституцията. Правилото за ограничаване правомощието на омбудсмана с оглед на обхвата на законодателните актове и степен на интензивност по отношение на защитаваните права и интереси на гражданите, налага извода, че в областта на икономическите и социалните права искането на омбудсмана за установяване противоконституционност на закон може да бъде прието само в случаите, когато законът съществено ограничава или отнема конституционно уредени и защитени социални и икономически права и свободи и това ограничаване или отнемане не се основава на защита на други по-висши конституционни ценности. С оспорените разпоредби на Закона за акцизите и данъчните складове се въвежда уведомителен режим , от който не произтича ограничаване правата и свободите на гражданите, а установяване на предпоставки за контролиране на дейност, която би могла да обуслови възникване на такива фискални задължения, каквито съществуват за всички производители и търговци на спиртни напитки. Оспореният уведомителен режим не може да се разглежда като засягащ права и свободи на гражданите, поради което Конституционният съд приема, че в тази част искането на омбудсмана се явява недопустимо. Освен това оспорените разпоредби се отнасят не до гражданина, а до друга категория правен субект-едноличния търговец, чиято дейност и свързаните с нея правоотношения с данъчните и митнически органи, не може да бъде предмет на непосредствена защита по реда на чл. 150, ал. 3 от Конституцията.

Неизпълнението на задължение, което не може да бъде непротиворечиво дефинирано, в една правова държава не би могло да води до дисциплинарна отговорност. Липсата на ясно нормативно определено съдържание на въведеното със Закона за адвокатурата задължение на адвоката да бъде оказвано „дължимо“ уважение и съдействие именно като на съдия, позволява това задължение да бъде възприемано и прилагано с произволно съдържание. Предвидената в закона възможност да се извърши проверка за неоказване на уважение или съдействие на адвокат не въобще, а за специфично уважение и съдействие, дължимо само на съдиите, представлява проверка за изпълнение на неопределимо по своето съдържание задължение. Подобна проверка е несъвместима с принципа на правовата държава, когато води до търсене на дисциплинарна отговорност, поради което разпоредбите на чл. 29, ал. 2 и ал. 3 и чл. 30, ал. 1 ЗА противоречат на чл. 4, ал. 1 от Конституцията. Възможността да бъде търсена дисциплинарна отговорност от един магистрат трябва да бъде уредена по начин, който да осигурява неговата независимост- институционална и лична. Това трябва да стане със закон, който да урежда ясно и изчерпателно както съставите на дисциплинарните нарушения, така и процедурата за търсене на дисциплинарна отговорност. Няма как да бъде осигурена личната независимост на един магистрат, ако съществува възможност той да бъде проверяван от представители на адвокатурата и то за неясни по своето конкретно съдържание нарушения.

Законът за изменение и допълнение на друг закон след влизането му в сила престава да бъде самостоятелен, тъй като от този момент той става част от закона, който се изменя и допълва, и предметът на искането за обявяване на противоконституционност е изменената или допълнена разпоредба на действащия закон, в която измененията или допълненията са инкорпорирани. Конституционосъобразността на разпоредби от закон за изменение и допълнение на действащ закон могат да бъдат оспорени самостоятелно единствено от момента на обнародването до момента на влизането в сила, защото до този момент те не са инкорпорирани в изменения и допълнен закон. Правата на гражданите на достъпна медицинска помощ чрез здравно осигуряване и безплатно ползване на медицинско обслужване са основни конституционни права и са неотменими съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1 от Конституцията. Законодателят може по целесъобразност при задължителното здравно осигуряване да определя обема на медицинската помощ, гарантирана от бюджета на НЗОК, и нейното разделяне в един или повече пакети, доколкото не се нарушават принципи и разпоредби на Конституцията. Основните обществени отношения, свързани с правото на здравно осигуряване, трябва да бъдат уредени със закон. Конституцията изрично възлага на Народното събрание уреждането на условията и реда да става със закон, а не с подзаконов нормативен акт и то с наредба на едноличен държавен орган. В случая, уредбата им с подзаконов нормативен акт, с предвидената за пръв път възможност за ежегодно актуализиране, прави уредбата временна, нестабилна и нетрайна. Системата на задължителното здравно осигуряване, осъществявано на принципа на солидарност, следва да съдържа ясни правила в закона, за да се гарантират стабилност и предвидимост на правната уредба и защита на основното право на гражданите на здравно осигуряване. В случая конституционното изискване за уреждане на законово ниво на условията и реда за осигуряване на достъпна медицинска помощ е останало изцяло неизпълнено, защото липсва законова уредба на критериите за въвеждане на два различни пакета, съответно разделение на медицинските дейности между основния и допълнителния пакети. Конституцията не определя размера на осигурителните вноски и на осигурителния доход, а възлага условията и реда за определянето им да стане със закон, при приемането на който парламентът, преценявайки настоящите финансови възможности и ограничения, ги урежда по целесъобразност, защото размерът на осигурителната вноска е елемент от данъчно-осигурителната политика на държавата.

Решението за избор на управител на Българската народна банка е индивидуален правен акт, с който се осъществява едно изрично установено конституционно правомощие на Народното събрание, посочено в чл.84, т.8 от Конституцията. То е резултат на положителния вот на мнозинството на Народното събрание и подлежи на контрол за конституционосъобразност от Конституционния съд. Подготвящите избора решения на Народното събрание по отделните фази на процедурата не са конституционно определена форма по чл.84, т.8 от Конституцията за изразяване на волята на Народното събрание и невинаги подлежат на конституционен контрол. Те имат ограничено еднократно вътрешно действие, макар да са оформени от външна страна като решения. Те могат да бъдат преразглеждани и променяни. Конститутивният акт, какъвто е актът за избор на управител на БНБ, не е и не може да бъде ограничаван в своето действие и последици от предхождащите гласуването му актове. Нередовността в процедурата и недостатъците в подготвителните актове сами по себе си са неотносими към коституционността на решаващия акт за избор.

Приемането на законопроекта за ратификация на първо гласуване „в цялост и по принцип“ изключва възможността неговите основополагащи елементи да бъдат предмет на предложения за изменение и допълнение в рамките на процедурата по второто гласуване на законопроекта. Според Конституцията приемането на закон с две гласувания в рамките на едно заседание може да бъде само по изключение. Подобна възможност не трябва да води до ограничаване на плурализма на мнения в Народното събрание и по-специално да се ограничава правото на всеки народен представител да прави предложения за изменение и допълнение на обсъждан законопроект. Ето защо решението по чл .88, ал. 1, изр. второ от Конституцията, вкл. кога то да се вземе, е не само въпрос на свободна преценка на Народното събрание, но освен това то винаги е и конкретно с оглед гарантирането на плурализма на мненията. Според член 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, Конституционният съд се произнася по искания за установяване на противоконституционност на законите. Ратификационните закони са вид закони и следователно всеки закон за ратификация на международен договор може да бъде предмет на проверка за конституционосъобразност. Когато предмет на конституционен контрол е ратификационен закон, в т.ч. когато с него се дава съгласие за обвързване на държавата по отношение на определен договор, било международен договор в строгия смисъл на думата, било договор на частното право, който е сключен с чуждестранно лице, той обхваща не само формалните изисквания за ратификация, но и конкретния договор.

Понятието „формата на държавно управление“ се определя не само от характера на държавата като парламентарна или президентска република или монархия, но в него се включва и конституционната система от висши държавни институции, тяхното съществуване, мястото им в съответната власт, организацията, условията, начина на формиране и мандата им. Конституционният съд приема, че във формата на държавно управление се включват и възложените на тези институции дейности и правомощия, доколкото с изменението им се нарушава балансът между тях при съблюдаване на основните принципи, върху които е изградена държавата – народен суверенитет, върховенството на основния закон, политически плурализъм, разделението на властите, правовата държава и независимостта на съдебната власт. Промени в Конституцията, концентрирани в рамките на съдебната власт, които са насочени към преструктуриране, оптимизиране от съдържателна гледна точка и прецизиране на отделни функции на нейни органи, поставяне на акценти или уточняване на техни правомощия или наименования, както и взаимодействието им с другите власти, не представляват промяна във формата на държавно управление и могат да бъдат извършени от Народно събрание, ако с тях не са нарушава балансът между властите и се съблюдават основните принципи, върху които е изграден действащият конституционен модел на държавата. Когато необходимостта от задължително тълкуване не е обоснована с неяснотата на конституционните норми, а с противоречията между самите вносители в търсене на отговор какво следва от предписанията на предходни тълкувателни решения Конституционният съд не е оправомощен от основния закон да разрешава такива спорове в рамките на чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията, защото предметът на произнасяне може да бъде единствено абстрактно тълкуване на самия основен закон, а не разясняване на съдържанието на актове на Съда, постановени от други негови състави. Различните мнения в правната доктрина и разногласията между народните представители по въпроса как да бъдат въведени желаните от тях конституционни промени не могат да се приравнят на противоречива практика по приложението на конституционните норми, за чието тълкуване е внесено искането. Конституцията установява реда за провеждане на парламентарния законодателен процес. Не предвижда възможност в него да участва и Конституционният съд чрез предварително произнасяне по конституционосъобразността на внесените законопроекти. Абсолютно несъвместимо с основния закон е чрез такова преценяване на конкретни законодателни инициативи да се заобикаля или обезсмисля установеният от Конституцията последващ контрол за конституционност.

Конституцията предвижда изрично обособяването на самостоятелен бюджет на съдебната власт като условие за нейната независимост и нормално функциониране. Конституционната повеля за самостоятелност на бюджета на съдебната власт няма да бъде изпълнена както в случаите, когато не са осигурени никакви средства за функциониране на установените в Конституцията органи на съдебната власт, така и когато поради недостатъчност на предвидените средства тези органи може и да не функционират пълноценно през част от бюджетната година. Дейността на държавните органи, свързана с осъществяване на възложените им с Конституцията функции, следва да се осъществява постоянно и в пълен обем през цялата година. Това е конституционно изискване и неизпълнението му поради недостатъчност на финансови средства е нарушение на основния закон. Всеки закон за годишен държавен бюджет на страната, в който липсват средства за отделни конституционно установени държавни институции, може да бъде обявен за противоконституционен, тъй като парализира дейността на тези институции.

Отхвърля искането на тричленен състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 16, ал. 1, изр. 2 в частта „и осъществява управление на дейността й“ от Закона за съдебната власт (обн., ДВ, бр. 64 от 7 август 2007 г., последно изм., бр. 98 от 28 ноември 2014 г.).

Когато законодателят отмени оспорената разпоредба, тя престава да бъде действащо право, част от позитивния правен ред. При това положение като отменен закон оспорената разпоредба не може да бъде предмет на искането по чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията, тъй като не съществува интерес от обявяването му за противоконституционен, защото отмененият закон не се прилага, а това е целта на конституционното производство, с което се уважава искането на посоченото основание – аргумент от чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията.

В искането за тълкуване трябва да бъдат изложени подробни съображения за необходимостта от тълкуване на конституционната разпоредба поради неяснота, неопределеност относно смисъла и съдържанието на атакуваната норма, да се посочи противоречиво или нееднакво прилагане на нормата, както и неблагоприятните и нежелателни последици при нейното приложение, да има ясно очертан правен спор и правен интерес. Конституционния съд не извършва „превантивно тълкуване“ на конституционни разпоредби. Съдът упражнява правомощията си по чл. 149, ал. 1, т. 1 от основния закон, когато има правен интерес от това, а не преди той да е възникнал и обоснован. Подобно разбиране рискува да превърне съда в консултативен орган или да го постави в положението на позитивен законодател, което очевидно е извън правомощията му .

Обявява за противоконституционни чл. 250а - чл. 250е, чл. 251 и чл. 251а от Закона за електронните съобщения (обн., ДВ, бр. 41/2007 г., последно изм. и доп., ДВ, бр. 14/2015 г.).

Установява противоконституционността на чл. 217в от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина (обн., ДВ, бр.31/13.04.2007 г., посл. изм. и доп., бр.18/04.03.2014 г.).

1. Разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България дава правото на законодателя по изключение при спазване на изискванията за съразмерност, включително задължителните за страната международни стандарти за достъп до съдебна защита, със закон да предвиди необжалваемост пред съд на изрично посочена категория административни актове само когато това е необходимо за опазване на основите на конституционния ред или на други особено важни обществeни интереси като осигуряването на отбраната и сигурността на страната, както и осъществяването на принципите и целите на нейната външна политика. 2. С въвеждането на необжалваемост законодателят не може да изключи възможността засегнатите лица да се позовават пред съда на нищожността на административния акт.

Обявява за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г.(ДВ, бр. 109/2013 г), с които са създадени чл. 35а, ал.1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници(ДВ, бр. 35/2011 г., посл. изм. и доп., ДВ бр. 9/2013 г.)

Отхвърля искането на омбудсмана за установяване на противоконституционност на чл. 5, ал. 1 по отношение на думите „и стават недееспособни“ и на чл. 5, ал. 3 от Закона за лицата и семейството (обн., ДВ, бр. 182/1949 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 120/2002 г.).

Отхвърля искането на тричленен състав на Гражданската колегия на Върховния касационен съд за установяване на противоконституционност на чл. 12, ал. 1 от Закона за водите (обн., ДВ, бр. 67/1999 г., посл. доп., бр. 26/2014 г.).

Във връзка с изпълнението на конституционните му функции по чл. 130, ал. 6 от Конституцията на Република България на Висшия съдебен съвет може със закон да се възлага подзаконова нормотворческа компетентност.

Установява противоконституционност на точка 8 от Решение на Народното събрание от 26 май 2009 г. по доклада на Временната анкетна комисия за установяване на актове и действия, с които е уредена собствеността и начинът на ползване на имоти в Студентски град в София (обн., ДВ, бр. 41 от 2 юни 2009 г.).

Отхвърля искането на Общото събрание на Наказателната колегия на Върховния касационен съд за установяване на противоконституционност и несъответствие с международните договори, по които Република България е страна на чл.43а, т.2 от Наказателния кодекс /обн., ДВ, бр.26/1968 г., последно изменение и допълнение ДВ, бр. 19/2014 г./.

Отхвърля искането на петдесет народни представители от 41-вото Народно събрание за установяване на противоконституционност на Решение за създаване на Временна парламентарна комисия за проучване на фактите и обстоятелствата, свързани с действия и инициативи на длъжностни лица от органи на изпълнителната власт, при и по повод помилване, опрощаване на несъбираеми държавни вземания, и даване и възстановяване на българско гражданство и освобождаване и лишаване от него през периода януари 2002 - януари 2012, прието на 16 май 2012 г. от 41-вото Народно събрание (обн., ДВ, бр. 39 от 22.05.2012 г.). 

Установява противоконституционност на чл. 2 в частта „или административно-наказателното”, чл. 3, ал. 1 в частта „и да се възстанови чувството за справедливост у гражданите”, чл. 24, ал. 3 и 4, чл. 27, ал. 3 в частта „петнадесет години” и чл. 73 в частта „петнадесетгодишна давност” от Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (обн., ДВ, бр. 38 от 18.05.2012 г.). Отхвърля искането на 59 народни представители от 41-вото Народно събрание за установяване на противоконституционност и несъответствие с международни договори, по които България е страна, на целия Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (обн., ДВ, бр. 38 от 18.05.2012 г.) и на неговите чл. 1, ал. 2, чл. 3, ал. 1 – в останалата част, чл. 23 в частта „или за административно нарушение по чл. 24 ал. 1”, чл. 24, ал. 1 и 2, чл. 27, ал. 3 – в останалата част, чл. 64, т. 2 и чл. 73 – в останалата част.

Обявява за противоконституционен и за несъответстващ на международните договори, по които България е страна, чл. 11, ал. 1, т. 8 от Закона за Българската телеграфна агенция (обн., ДВ, бр. 99 от 16 декември 2011 г.).

 Отхвърля искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 417, т. 2 от Гражданския процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 59/2007 г., последно изм., ДВ, бр. 49/2012 г.).

Принципът за социалната държава представлява мандат за активна социална политика на държавата с цел гарантиране социална закрила на хората. В Конституцията “социалната държава” е основно начало и рамката, в която се вмества социалната закрила. Основен компонент на тази закрила е организирането и поддържането на система на обществено осигуряване като система на взаимопомощ, чрез която се защитава общият интерес – в нейните рамки гражданите се осигуряват, получават осигурителни обезщетения при изпълнението на определени законови условия и изисквания. При дългосрочното обществено осигуряване – пенсионното, централна е функцията на т.нар. “договор между поколенията”, при който чрез плащане на осигурителни вноски от настоящото работещо поколение се финансират пенсиите на предходното (работещо) поколение. Държавата, ако е “социална”, е длъжна да предприеме мерки за стабилизиране на осигурителната система, а оттам и да създаде и поддържа условия за осъществяването на основното право на социално осигуряване, в т.ч. правото на пенсия. Следователно предприемането на реформа с цел подобряването на съотношението в “договора на поколенията” не нарушава принципа за социалната държава, напротив, така се изпълнява мандатът за социална закрила, произтичащ от качеството “социална държава”. Държавата изпълнява едно свое задължение. Относно същността и спецификата на основните права на гражданите в социалната сфера Конституционният съд има ясно разбиране: при тях, за разлика от личните основни права, наричани “отбранителни” и “негативни”, същността не е отбрана срещу навлизането на публичната власт в запазената лична сфера, а е искане за позитивни действия в социалната сфера от страна на държавата и за съпричастност в нейните постижения; затова тези права са наричани „съпричастни” и „позитивни”. Присъщо на такива социални права е, че за тяхното осъществяване трябва да се погрижи държавата. Правото на обществено осигуряване (чл. 51, ал. 1 от Конституцията) е такова основно право на гражданите в социалната сфера. Конституцията го прогласява: “Гражданите имат право на обществено осигуряване...”, а начинът на осигуряване, размерът на осигурителните вноски, осигурителната база или осигурителният доход, други правила и процедури са предмет на уредба в отделни закони. Функцията на конституционно прогласеното право на обществено осигуряване произтича от същността на установената в държавата система на обществено осигуряванe: система на взаимопомощ и солидарност, чрез която се защитава общият интерес, като от набираните вноски на всички осигурени лица се обезпечава материална защита на изпадналите в нужда членовете на обществото, които поради настъпване на определени осигурителни са в невъзможност за придобиване на средства срещу личен труд. Сърцевината на правото на обществено осигуряване е в гарантирането на социалната сигурност. Конституционно защитеното му съдържание обхваща компонентите на социалната сигурност – закрила при болест, майчинство, трудова злополука, старост, нужда от грижи, безработица. Това са постиженията на общественото осигуряване като система, които се ползват при настъпването на определени рискове и почиват върху заработеното от осигурените лица, за разлика от социалното подпомагане.

Социалната държава отрежда в своята политика водещо място на въпросите, свързани с материалното положение и жизненото равнище на народа, на условията на труд и живот, на задоволяване на жизнените нужди на хората. Важен елемент на социалната държава е когато полага засилени грижи за уязвимите слоеве в нея. Това са онези граждани, които поради независещи от тях причини, каквито са здравословните, възрастовите и семейните, са поставени в неравностойно положение спрямо останалите граждани в обществото. Такива хора в обществото са и децата, старите хора, лицата с психически и физически вродени или придобити увреждания, а към тях трябва да бъдат отнесени и бедните слоеве. Направлението на средствата за дейности или за финансиране на органи може да бъде определено в устройствения закон. След като в него никъде не се предвижда, че част от средствата (независимо дали са от вноски за здравно осигуряване или трансфери от бюджета) се предоставят на друг държавен орган, не е допустимо в ежегодния бюджетен закон това да се предвижда. Законът за бюджета на НЗОК е закон във формален смисъл, а практиката на КС относно ежегодните бюджетни закони е относима и към Закона за бюджета на НЗОК. “Достъпна медицинска помощ” означава медицинска помощ, чиято цена може да заплати всеки гражданин, когато се нуждае от нея за своето здраве. Той не бива да се лишава от нейното ползване поради материални затруднения, които може да му причини заплащането й. Тази “достъпност” на медицинската помощ създава равни възможности за всички граждани да я получат. Тя обаче не означава “евтина медицинска помощ” като абсолютна стойност. “Понятието “достъпна” по смисъла на чл. 52, ал. 1 от Конституцията означава възможност за медицинско лечение на всички граждани в случай на заболяване и равни условия и еднакви възможности за ползване на лечението”. Колкото и да е важен белегът “цена”, той не е достатъчен да разкрие богатото съдържание на конституционното понятие “достъпна медицинска помощ”. Правата на гражданите за достъпна медицинска помощ чрез здравно осигуряване и безплатно ползване на медицинско обслужване са основни конституционни права. С установяването на условия и ред за заплащане на медицинска помощ по избор на пациента в публичните здравни заведения обаче в никакъв случай не се отменят и не се накърняват основните конституционни права на гражданите, прокламирани в чл. 52, ал. 1 от Конституцията.

Обявява за противоконституционни чл.35, ал.1, т.1 и т.5 от Кодекса на труда (обн., ДВ, бр.26/86 г., последно изменение, бр.7/2012 г.), изменен с § 3 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда (обн., ДВ, бр.7/2012 г.), и чл. 414а от Кодекса на труда, създаден с § 21 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда. Отхвърля искането за обявяване на противоконституционност и за несъответствие с общопризнатите норми на международното право и международните договори, по които България е страна, на чл.34 от Кодекса на труда (обн., ДВ, бр.26/86 г., последно изменение, бр.7/2012 г.), изменен с § 2 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда (обн., ДВ, бр.7/2012 г.) и на чл. 35, ал. 1, т. 2, 3 и т. 4 и ал. 2 и ал. 3 от Кодекса на труда, изменен с § 3 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда.

І. По правомощието по чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията 1. Помилването по чл. 98, т. 11 от Конституцията е акт на президента, чиито правни последици водят до освобождаване от изтърпяване на наложено наказание. Те са единствената цел на помилването. То се прилага по отношение на лица, на които са наложени от съда наказания с влезли в сила присъди за извършени престъпления. Помилването се състои в опрощаване изцяло или отчасти на наложеното наказание или в неговата замяна с по-леко. Най-ранният момент, в който може да се постанови помилване, е влизането на присъдата в сила. То може да се извърши и докато трае изпълнението на наказанието, но е неприложимо след пълното му изтърпяване. Помилването по нашата Конституция не е обвързано с предвидени от закон конкретни основания и може да бъде упражнено от президента във всеки случай, когато той прецени да прояви милост към осъденото лице. Няма пречка законодателно да се определят процедурите, чрез които се реализират правните последици на помилването. Конституцията не предвижда със закон да се определят или ограничават основанията, самостоятелността на преценката и мотивите за осъществяване на правомощието по чл. 98, т. 11 от Конституцията, както и да бъдат ограничавани по вид наказанията по Наказателния кодекс, които подлежат на помилване, а също така и лицата, които могат да бъдат помилвани. Указът за помилване влиза в сила в момента на неговото подписване. Помилването се основава на изконните човешки ценности, което изключва възможността веднъж предоставена, държавната милост да бъде оттегляна. В указа за помилване президентът не е длъжен да посочи основанията за своето решение. Президентът може да възложи на вицепрезидента правомощието да помилва, като в този случай то се упражнява по същия начин, в обем и форма, както се упражнява от самия държавен глава. Той запазва възможността да упражнява правомощията по чл. 98, т. 7, 9, 10 и 11 от Конституцията и след като ги е възложил с указ на вицепрезидента. 2. Помилването не засяга изпълнителната власт. Изпълнението на наложените наказания се осигурява от специализирани органи към нея. Указът за помилване е правен акт на държавния глава, основан единствено на личната му преценка, и не подлежи на приподписване от министъра на правосъдието или съответен министър независимо от това, че изпълнението се възлага на тях. От волята на законодателя зависи дали указите за помилване да се обнародват в „Държавен вестник“. 3. Указите за помилване на осъдени лица се възлагат за изпълнение на компетентните държавни органи в зависимост от вида и характера на наложеното наказание. Те се възлагат за изпълнение на министъра на правосъдието. Когато указът засяга финансовата и бюджетната сфера, той се възлага за изпълнение на министъра на финансите. 4. С указите за помилване се упражняват конституционни правомощия на президента или вицепрезидента. Те подлежат на контрол единствено за конституционосъобразност по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията. Всеки от субектите по чл. 150, ал. 1 от основния закон може да поиска тази проверка, като оспори съответствието на указа за помилване с Конституцията. 5. Конституцията не предвижда указите за помилване и техните мотиви да бъдат оповестявани. 6. Не е необходимо издаване на нов указ по чл. 104 от Конституцията, когато едни и същи лица са избрани и упражняват функциите на президент и вицепрезидент втори последователен мандат, щом в рамките на първия мандат вече има указ на президента, с който правомощията по чл. 98, т. 7, 9, 10 и 11 от Конституцията са възложени за изпълнение на вицепрезидента ІІ. По правомощието по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията Обявява за противоконституционно приетото от 41-вото Народно събрание на 15 февруари 2012 г. Решение за избиране на Временна парламентарна комисия за проучване на нормативните основания, фактите и обстоятелствата при помилване, опрощаване на несъбираеми държавни вземания и даване и възстановяване на българско гражданство и освобождаване и лишаване от него през периода 22 януари 2002 – 22 януари 2012 г. (обн., ДВ, бр.15/2012 г.).

От изложеното се установява, че в правната регламентация на туристическия данък (чл. 61р, чл. 61с и чл. 61т ЗМДТ) са използвани елементи, присъщи както на имуществените, така и на подоходните данъци. Този законодателен подход противоречи на чл. 60, ал. 1 от КРБ, съгласно който понятията „доходи и имущество” изискват разграничаване между подоходните и имуществените данъци и недопускане на елементи, присъщи на едната категория данъци, в другата. По въпроса за еднаквите правни условия – чл. 19, ал. 2 КРБ, би могло да се говори за противоконституционност, ако в отделните режими на данъчното третиране на правните субекти съществуват привилегии. Установяването на данъците и определянето на размера им е изключително правомощие на Народното събрание съгласно чл. 84, т. 3 от Конституцията. Данъците са публичноправно вземане на държавата или общината, което се установява едностранно от първата, но само със закон, за да се гарантират правата на данъкоплатците. Основният закон изисква както установяването, така и определянето на размера, в т.ч. отделните му елементи – данъчен обект, данъчна основа, данъчна единица, данъчна ставка и пр., да става със закон.

Комуникационното право на получаване на информация по чл. 41 от Конституцията и правото на защита на личните данни по чл. 32 от Конституцията не са абсолютни, поради което могат да бъдат ограничавани при спазване на принципа за пропорционалност. Конституционният съд не е обвързан “завинаги” от своите правни разбирания. Развитието на правото е обективен процес, което позволява тълкуването на правните разпоредби да бъде “отворено” и към други виждания, както и да държи сметка за осъществените междувременно значими промени в обществения живот. Аргументите за стабилност на съдебната практика и за еднакво произнасяне по сходни случаи за в бъдеще нямат по-голяма тежест в сравнение със съображенията за развитие на правото, като всяко отклонение от досегашната практика трябва да бъде обосновано и оправдано. Поради това при установена обществена необходимост Конституционният съд може да формира нови разбирания и нови правни категории, които да са повлияни от еволютивното правно мислене и от оценката на променените обстоятелства, поради което тези съображения придобиват по-голяма тежест. Примери за такава мотивираната промяна на становища са налице в досегашната практика на Конституционния съд. Конституционният съд констатира, че настоящият спор е по действието на нов, а не по стария отменен закон, по който има произнасяне на Съда. По прилагането на този закон е натрупана значителна практика както в правоприлагащите органи, така и в правораздаването. Всички граждани, заемащи публични длъжности или изпълняващи публични дейности по смисъла на чл. 3 от Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, с принадлежност към специалните служби трябва да бъдат третирани по еднакъв начин. Това означава, че трябва да бъде обявена принадлежност както на гражданите с налични досиета, така и на тези с унищожени досиета.

Правата трябва да се оценяват в единство. Те взаимно си въздействат и могат да се ограничават и със закон, но ограничението трябва да е в рамките на Конституцията. Освен това трябва да е налице легитимна цел и ограничението да служи за постигането й. Правовата държава изисква ясна и вътрешно свързана и безпротиворечива правна уредба. Законодателят е длъжен да прилага принципа на правовата държава при създаване на законите така, че да съчетава интереса на цялото общество и на общината, като създаде гаранция, че общината ще изпълнява, и то точно, своите функции и ще се избегнат субективизмът и неравноправното третиране. Държавната намеса в икономиката трябва да се фокусира в създаване на подходящи условия за работа на бизнеса, като при това се отчита крайното удовлетворяване на обществените потребности на всички нива и от национално, и от местно значение. Равенството не изключва диференциация, но диференциращият признак не следва да е дискриминационен и несъответстващ (надхвърлящ обективно необходимото). Поставено е условие, което не може да бъде изпълнено. Това е в противоречие на чл. 19 на Конституцията. Противоречи и на правовия характер на държавата – чл. 4 на Конституцията, доколкото дава негативно отражение в неговата проявна форма за правна сигурност и гаранции за реализацията на предписано и изискуемо поведение. Правото на свободна стопанска инициатива няма абсолютен характер и това е трайна практика на съда. Това не е абсолютна, безконтролна свобода на икономическо поведение, на липса на държавно регулиране на стопанските дейности по законодателен ред. Необходимо е обаче да се предвидят еднакви правни условия за стопанска дейност за субектите, работещи в определена сфера на отношения, което оправдава създаването на преходни разпоредби и предприемането на определени правни действия.

Всички членове на екипажа на кораб и корабопритежателя са съответно работници и работодател, но не всички работници и работодатели в страната са членове на екипажа на кораб или корабопритежатели. Понятието „член на екипажа на кораб/корабопритежател” се включва в съдържанието на понятието „работник/работодател”. При това състояние на действащото национално законодателство безусловно Кодексът на труда се отнася и до членовете на екипажа на кораб и корабопритежателя. Твърдението на омбудсмана на републиката, че трудовите и непосредствено свързаните с тях отношения между членовете на екипажа на кораб и корабопритежателя трябва да се уредят задължително със закон по силата на чл. 48, ал. 5 от Конституцията е несъстоятелно и затова не се споделя от Конституционния съд. Съгласно чл. 114 от Конституцията Министерският съвет има право въз основа и в изпълнение на законите в страната да приема подзаконови актове като постановления, разпореждания и решения. Наред с това Министерският съвет е компетентен да приема с постановления правилници и наредби. Нормотворческата дейност на правителството е подзаконова и тя опосредява изпълнението на приетите от Народното събрание закони. Затова въз основа и в изпълнение на разпоредбата на чл. 88б, ал. 1 от КТК Министерският съвет приема с Постановление № 226 от 14 октомври 2003 г. Наредбата за трудовите и непосредствено свързаните с тях отношения между членовете на екипажа и корабопритежателя (ДВ, бр. 93/2003 г.). Министерският съвет издава наредба, която се отнася не до онези трудови права на всички работници и работодатели в страната, които трябва задължително да се уредят със закон по смисъла на чл. 48, ал. 5 от Конституцията. С Наредбата Министерският съвет регулира неуредени в Кодекса за търговското корабоплаване обществени отношения в сферата на неговата изпълнителна и разпоредителна дейност. Тя не отменя приложението на действието на Кодекса на труда, а само конкретизира характерното за трудовите и непосредствено свързаните с тях отношения между членовете на екипажа на кораб и корабопритежателя. Нейното приемане не представлява „делегиране на Министерския съвет на правомощия, които принадлежат изключително на Народното събрание”, както твърди омбудсманът, нито изземване на законодателните правомощия на парламента от страна на правителството. От съдържанието на чл. 48, ал. 5 от Конституцията следва, че държавата е длъжна да уреди със закон само изброените в конституционния текст трудови права, а не всички трудови права. Държавата е изпълнила конституционното си задължение, произтичащо от изискването на чл. 48, ал. 5 от Конституцията, когато е регулирала със закон посочените основни трудови права. С приемането на Кодекса на труда и ЗЗБУТ държавата е изпълнила своето задължение, произтичащо от основния ни закон.

Ограничението да се обжалват наказателни постановления и така да се допусне осъществяване на правораздаване без да е гарантирана възможност за достъп до съд противоречи на чл. 119 от Конституцията. Въобще санкционирането с наказателни постановления и издаваните въз основа на тях актове по чл. 189, ал. 13 ЗДвП е правораздаване и елиминирането на достъпа до съд, който окончателно да се произнесе по него, влиза в противоречие с принципа на правовата държава. Правораздаването е свързано с възможност за съдебно обжалване. Щом дадена дейност притежава белезите на правораздаване, то защитата, която законът е длъжен да предостави на гражданите, не е достатъчно да се ограничи до обжалване пред административен орган, с административна защита. Подобна възможност може да се свързва единствено по отношение на административните актове, и то по изключение. Съвместното тълкуване на разпоредбата на чл.56 от Конституцията във връзка с чл. 117 и чл. 119 от Конституцията води до заключението, че съдебната защита поначало е основната форма на защита в правовата държава. Това е нормално, защото съдебната защита дава най-пълната възможна защита на нарушените права или засегнатите законни интереси, в т.ч. с оглед преследваните цели, възможното преразглеждане на въпроса и други правни последици. В правовата държава съдебната защита на правата е определящата форма на защита. Когато става дума за осъществяване на правораздаване, а административното наказване представлява правораздаване, съдебната защита винаги трябва да съществува като възможност и никакви съображения не могат да я изключат при положение, че съдилищата са органите, които Конституцията овластява да правораздават. За да се изпълни това изискване, достатъчно ще бъде окончателното решаване на правния спор да се предостави на определен съд Според Конституционния съд разпоредбите във връзка с административното наказване представляват “наказателно обвинение” по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. При това положение, правото на защита по чл.56 от Конституцията, тълкуван в светлината на чл. 6, § 1 КЗПЧОС, включва задължителен достъп до съд във всички онези случаи, когато се налагат административни глоби на граждани. Колкото до размера на глобата, той също не би трябвало да има значение за допустимост или отказ да се допусне съдебно обжалване. Обвързването на съдебната необжалваемост на една глоба с нейния минимален от гледна точка на предвиждания в даден закон размер на глобите ще доведе до несправедливи резултати – въпреки че се засяга обективно погледнато значителен имуществен интерес на гражданина, той ще бъде лишен от съдебна защита. И обратно, ако се премине към система на по-ниски глоби, резултатът не би трябвало да се изрази в превръщането на съдебното обжалване в изключение. И в двата случая ще се изправим пред своеобразно степенуване на правото на защита, въпреки че то е, както вече бе посочено, универсално право. Следователно използването на минималния от гледна точка на даден закон размер на налаганите глоби като критерий за преценка дали да се допусне или не тяхното съдебно обжалване е неприемливо.