Вид на акта
особено мнение и становище по решение
Дата
19-09-1995 г.
Към дело

Становище на съдията Цанко Хаджистойчев

Относно Решение № 16 от 19 септември 1995 г. по к.д. № 19/95 г. изразявам следното:

Разгледано е по същество искане за установяване на противоконституционността на акт на Великото народно събрание, приет преди Конституцията на Република България. В решението си Конституционният съд изтъква, че изоставя предишната си практика, която не допуска конституционен контрол върху такива актове. Мотивите са, че това той прави, "за да осигури върховенството на Конституцията". Друга аргументация няма.

Тези мотиви според мен са не само недостатъчни, но и не съвсем прецизни. Те са формални. Не е изразено въобще онова, което в действителност е наложило промяната в разбирането на съда. Това е така, защото всяко решение на Конституционния съд и без друго, по принцип, е предназначено да осигурява върховенството на Конституцията.

Не е невъзможно и не е недопустимо конституционен съд да изостави определено свое становище и да премине на друго. Без съмнение е обаче, че това не е правилото, а изключението. И най-главното. Такава промяна трябва преди всичко да бъде мотивирана. Иначе, както е в случая, не се създава убеждението, че тя е наложителна и оправдана. Без необходимата мотивировка конституционното решение не представлява един убедителен акт, какъвто трябва да бъде като акт на юрисдикционен орган.

Всъщност как стоят нещата, защо и кога съдът променя позицията си?

Конституционният съд още по първото си дело в определение от 29 декември 1991 г. по к.д. № 1/91 г. (РОКС, 1992, с.239) прие, че не подлежат на контрол от него законите, приети преди влизане в сила на Конституцията. Това разбиране беше продиктувано главно от съображения, свързани с разпоредбата на § 3, ал.2 от преходните и заключителните разпоредби на Конституцията. Обстоятелството, че Народното събрание е конституционно задължено в едногодишен срок от влизане на Конституцията в сила да отмени заварените закони, които й противоречат и не са отменени по силата на непосредственото действие по чл.5, ал.2, даде основание на съда да счете, че място за конституционен контрол върху тези актове няма. В посочения от Конституцията срок компетентността е единствено на Народното събрание. Определението бе подписано с особено мнение на двама конституционни съдии.

На същото становище съдът остана по к.д. № 11/92 г. - Определение № 5 от 4 юни 1992 г. (РОКС, 1992, с.252), прието при особено мнение на четирима конституционни съдии. Определението беше постановено преди изтичането на установения от Конституцията едногодишен срок и с това може да се обясни защо мнозинството съдии продължи да бъде на предишното си становище относно заварените закони. Промяната дойде след това.

Народното събрание не изпълни конституционната повеля по § 3, ал.2 от основния закон. Законодателят не направи почти нищо в тази насока както до изтичането на визирания от конституционната разпоредба срок, така и след това. От друга страна, самото изтичане на този срок не можеше да не се схване като ново обстоятелство, създаващо обстановка различна от тази, при която е било формирано становището на съда, както и като предпоставка това становище да бъде ревизирано. Така в най-общи линии се стига до промяната в разбирането на съда за неговата компетентност относно заварените от Конституцията актове на законодателния орган.

Няма да бъде вярно, ако се счита, че промяната в становището на Конституционния съд става едва по к.д. № 19/95 г. и заради това дело. Тя е изразявана преди това. Тук е мястото да се посочи к.д. № 7/94 г., образувано по искане по чл.150, ал.2 от Конституцията. С Определение № 3 от 14 юли 1994 г. искането е отклонено като недопустимо (РОКС, 1994, с.213). Мотивите на определението не са свързани с принципното положение, че атакуваният акт е от категорията закони, приети преди Конституцията на Република България. Мотивите да се отклони искането са други. Оттук произтича, че Конституционният съд е изоставил вече разбирането си (по к.д. № 1/91 г., № 11/92 г.) за некомпетентност по искания за установяване на противоконституционност на закони, приети преди Конституцията. Всичко това, както и че промененото становище на съда е оправдано, съм отбелязал изрично в т.4 на особеното ми мнение по к.д. № 7/94 г. (РОКС, 1994, с 218). Така че промяната не датира от настоящото дело.

Задачата на гореизложеното становище не е да дописва мотивите на решението на съда. Тя се свежда до това да се знае ясно, че Конституционният съд е променил практиката си по интерпретирания въпрос съвсем основателно и независимо от конкретно дело.