Дело № 5/ 2002 г. Статус: решено

І. По обхвата на проверката за противоконституционност: Поддържаното искане за текстовете от двата закона и приложения законодателен подход на отмяна на целия предходен закон, а едновременно с това на “възкресяване” на част от него в новия закон чрез изрично препращане към конкретна разпоредба от вече отменения закон налага Конституционният съд да се произнесе така, както се поддържа: за противоконституционност на първоначално оспорената разпоредба на § 6а от ПЗР на ЗППДОП (отменен) и на разпоредбата на § 17, ал.6 от ПЗР на действащия ЗПСК (в която същата е инкорпорирана). Доколкото оспорената допълнително разпоредба на § 17, ал.6 от новия приватизационен закон извън препратката към § 6а съдържа и нови положения, те не променят предназначението и същността на § 6а. Допълнително оспорената разпоредба на § 17, ал.6 от ПЗР на новия закон е с по-ограничено приложно поле - отнася се до приватизационни договори, които са били сключени до влизане в сила на новия закон, и е във връзка с чл.142 от Данъчния процесуален кодекс. Фактически се касае до оспорване на едно-единствено законодателно решение, формулирано в § 6а от ПЗР на ЗППДОП, което се съдържа в двата закона- отменен и действащ, неразривно обвързани поради възприетия законодателен подход. Предвид на това проверката за нарушение на Конституцията обхваща текста на § 6а от ПЗР на отменения закон. Той е определящ и за § 17, ал.6 от действащия закон, който от своя страна е приложим само за сключени приватизационни договори при действието на отменения приватизационен закон. ІІ. По съществото на искането: Със съдържащото се в § 6а изискване, адресирано до кредиторите на обявени за приватизиране държавни и общински предприятия, те не са лишени от права- право на иск, право на собственост, а са насочени в определен срок да предприемат едно формално действие, именно за да си гарантират тези права върху техни вземания от посочената категория длъжници. С разпоредбата не се злепоставят, нито се облагодетелстват интересите на когото и да е. Оспорваният режим за тези вземания, създаден с § 6а, е производен от целите на приватизацията, която не се оспорва и не може да продължава безкрайно. При бездействие кредиторът “губи правото си на иск за тези вземания“. Посоченото процесуално ограничение е юридически стимул за оперативно поведение. Изгубването на правото на иск ще е резултат от пасивното поведение на кредитора по запазване на собствеността си и правните механизми за нейната защита, а не защото разпоредбата му отнема посочените права. Въведеното с оспорената разпоредба изискване кредиторовото вземане да се заяви пред съответния орган по чл.3 от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия, т.е. пред орган “чужд на правоотношението, от което е възникнало” не противоречи на конституционни норми. Това изискване е породено от спецификата на приватизационния процес. Органите по чл.3 ЗППДОП не са произволни, а законово определени. На тях е възложено да приемат решения за приватизиране на държавни и общински предприятия (чл.3, ал.1 ЗППДОП), управителните органи на държавните предприятия на тези органи “са длъжни да им представят документите и информацията, необходими за извършване на приватизационната сделка” (чл. 4а). Поради това и оспореното изискване за уведомяването на тези органи с нищо не злепоставя интересите на кредиторите. Обратно, с това изискване, дължимо на външен на облигационното отношение орган, но изрично посочен от закона да извърши приватизацията, кредиторите са своеобразно гарантирани за вземанията си.