особено мнение
на съдията Филип Димитров
За да бъде обявена за противоконституционна законовата разпоредба трябва да противоречи на конкретен текст или принцип на Конституцията. Такова противоречие при разглежданата разпоредба няма.
Неубедителна е тезата за създаване на неяснота в регламентацията от текста на чл.29, ал. 1 от Закона за адвокатурата (ЗА) (която при това не се атакува в искането на главния прокурор) чрез приравняване „дължимото уважение“ на адвоката към това на съдията, защото нямало специфичен норматив за уважение дължимо на съдията. Тъкмо защото уважението е етична категория, тя не се нуждае от строга законова дефиниция. Във всички законодателства по света, както и в българското съществуват понятия, чиито смисъл се определя от считаното за уместно в съответната общност. Естествено е препращането към категории непосредствено познаваеми чрез житейската практика като „добрите нрави“ и пр. (Сравни тълкувателно решение по дело № 1 по описа за 2009 г. на ОСТК на ВКС.)
Неубедителна е тезата за противоречие с чл. 117, ал. 2 от Конституцията. Решение № 8/2005 г. по к.д. № 7/2005 г. на Конституционният съд посочва изрично, че „не може да има абсолютна независимост на която и да е от трите власти“ в смисъла вложен още от Медисън (Федералистът 47), който гарантира баланс и контрол и не допуска ограждането със стени на която и да било от властите. Дейността на органите по чл. 29, ал. 1 ЗА в техните взаимодействия с адвокатите пряко засягат правото на гражданите на защита по чл. 56 от Конституцията. Допустимо е а) компетентният защитник, б) при това през филтъра на институцията Адвокатура да търси изясняване на факти и обстоятелства, които създават затруднения за упражняването на това право. От друга страна атакуваните текстове създават възможност да се изясни и разреши възникнало напрежение преди то да доведе до жалби, оплаквания или сигнали породени от наранени чувства на страните. При това проверката завършва в най-лошия случай с акт на Адвокатския съвет, който (доколкото не е предвидена никаква специфична процедура) попада в рамките на разпоредбата на чл. 132а, ал. 7 от Конституцията и следователно не е с нищо по-ангажиращ от „инициатива на граждани [или] юридически лица“.
Твърдението на главния прокурор, че тази инициатива („предложение“ според чл. 30 ЗА) допълва разпоредбата на чл. 312 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) е несъстоятелно. Текстът на чл. 312 ЗСВ е с три години по-нов от текста съдържащ думата „предложение“ на чл. 30 ЗА и ако ставаше дума за такова „предложение“ би дерогирал по-стария текст. Следователно единственото възможно тълкуване на понятието „предложение“ в чл. 30 ЗА е това по чл. 132а, ал. 7 от Конституцията.
При тези съображения намирам за несъстоятелна тезата за нарушение на принципа на правовата държава.