решение

при участието на секретар-протоколиста Енита Еникова разгледа в закрито заседание, проведено днес, докладваното от съдията Цанко Хаджистойчев конституционно дело №12/1998 година.

Делото е образувано на 12 март 1998 г. по искане на главния прокурор, основано на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията.

Конституционният съд е сезиран да установи противоконституционност на следните разпоредби от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ), а именно:

а) чл. 10, ал. 8, изр. 1 относно думите “до размерите, определени по отменените чл. 8, ал. 1 и чл. 10 от Закона за трудовата поземлена собственост”, както и на изр. 2 и изр. 3 от същата алинея, както и изцяло на предходните редакции на тази алинея (ДВ, бр. 17 от 1991 г., бр. 28 от 1992 г., бр. 79 от 1996 г. и бр. 98 от 1997 г.), и

б) §15 от Преходните и заключителните разпоредби на същия закон.

По отношение на чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ в искането се поддържа, че както действащата, така и предходните редакции на текста противоречат на редица конституционни разпоредби. Изложени са и съображения, с оглед на които се правят тези твърдения.

    Посочено е, че отменените чл. 8 и чл. 10 от Закона за трудовата поземлена собственост (ЗТПС) са били противоконституционни и в момента на влизането им в сила – в нарушение на чл. 67 и чл. 68 от действащата тогава Търновска конституция. Оспорената разпоредба, като препраща към тях, ограничава размера на земеделските земи, които гражданите имат право да притежават. Това според искането е несъвместимо с принципите за гарантиране и защитаване на правото на собственост и за неприкосновеност на частната собственост, прогласени с чл. 17, ал. 1 и 3 от Конституцията. От друга страна, разпоредбата представлява по същество принудително отчуждаване, но без да са спазени конституционните изисквания на чл. 17, ал. 5. Изтъква се също, че разпоредбите на чл. 21 и чл. 22 от основния закон не овластяват законодателя да предвижда такива ограничения. За третото изречение от оспорената алинея на чл. 10 ЗСПЗЗ се твърди още, че противоречи и на чл. 8 и чл. 117, ал. 2 от Конституцията, тъй като нарушава принципите за разделението на властите и за независимостта на съдебната власт.

По отношение на §15 ЗСПЗЗ се посочва, че разпоредбата противоречи на чл. 17, ал. 1 и 3 от Конституцията по същите съображения, както за първия пункт на искането.

С определение от 9 април Конституционният съд допусна разглеждането по същество, като прие, че за предходните редакции на чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ ще се произнесе, ако искането за действащата редакция се уважи. Със същото определение съдът конституира за заинтересувани страни по делото Народното събрание, Министерския съвет и министъра на земеделието, горите и аграрната реформа. Народното събрание и министърът на земеделието, горите и аграрната реформа изразиха писмени становища по съществото на спора.

В становището на Народното събрание, изготвено от Комисията по земеделието, горите и поземлената реформа, се изтъква, че искането за противоконституционност на чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ е неоснователно. Близко по съдържание и в същия смисъл е становището на министъра на земеделието, горите и аграрната реформа. Двете становища по въпроса за §15 ЗСПЗЗ са също единни. Приемат, че поради забавянето на процеса по възстановяване на собствеността разпоредбата е станала трудно приложима, а според Народното събрание – и ненужна.

С допълнително становище от 6 май 1998 г. главният прокурор направи довод за нарушение и на чл. 6, ал. 2 от Конституцията с твърдението, че само за собствениците на земеделските земи не се прилага принципът, залегнал във всички други закони, според който собствеността на имотите се възстановява изцяло до размерите, в които са били отчуждени или одържавени.

      За да се произнесе по съществото на спора Конституционният съд, като взе предвид изложените в искането основания и представените по делото становища на заинтересуваните страни, приема следното:

       I Относно чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ

     Законът за собствеността и ползването на земеделските земи е реституционен закон, който VII Велико народно събрание приема на 22 февруари 1991 г. (ДВ, бр. 17 от 1 март 1991 г.), преди то да е приело Конституцията на Република България. С разпоредбата на чл. 10, ал. 4, впоследствие ал. 8, се установява правилото за реално възстановяване на собствеността до определени размери. Разпоредбата претърпява няколко изменения и допълнения и така се стига до сега действащата редакция (ДВ, бр. 98 от 1997 г.), която гласи:

     “Възстановяват се правата на собствениците на земеделските земи до размерите, определени по отменените чл. 8, ал. 1 и чл. 10 от Закона за трудовата поземлена собственост, включително и тези, отчуждени по Закона за трудовата поземлена собственост. За земеделски земи над тези размери собствениците се обезщетяват по реда на чл. 35. Ограничението за размера се отнася и за случаите, когато земеделската земя е конфискувана с присъда и присъдата е отменена”.

    Анализът на нормативното съдържание на текста показва, че препращането към чл. 8, ал. 1 и чл. 10 ЗТПС (отм.) не е условие за възстановяването на собствеността, а само правнотехнически способ, чрез който законодателят очертава пределите, до които реално се реституират земеделските земи. Поради това доводите за противоконституционност на тези разпоредби са нерелевантни и правно неиздържани. Още по-голямо е основанието на съда да не се занимава с въпроса, повдигнат също в искането, за противоконституционност и в момента на влизането им в сила през 1946 г., понеже били в нарушение на Търновската конституция. Конституционният съд, както се е произнасял, упражнява конституционен контрол само с оглед разпоредбите на Конституцията на Република България.

      Неоснователни са твърденията относно разпоредбата на чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ, че противоречи на чл. 17, ал. 1, 3 и 5 от Конституцията. Тезата за противоконституционност е поначало опровергана от реституционния характер на оспорената разпоредба, който означава възстановяване, а не отчуждаване или отнемане на права на собственост.

      Реституцията на имущества, най-общо казано, не е уредена в Конституцията. Конституционни разпоредби за нея няма. Тя не може да бъде разглеждана и причислявана към основните права на гражданите, нито да бъде третирана за пряко конституционно задължение на държавата, отговарящо на съответни права. Дали да бъде проведена и в каква форма, както и за какви имоти, на кои собственици и в какъв размер, са въпроси на законодателна преценка за целесъобразност. Законодателят е компетентен да ги реши, разбира се, като държи сметка за принципите и изискванията на основния закон.

      Установеното с чл. 10, ал. 8, изр. 1 ЗСПЗЗ ограничение в размера на реституируемите земи не може да бъде прието за противоконституционно и поради обстоятелството, че такава ограничителна норма е наложителна и правно необходима от някои специфични моменти и настъпилите правни и фактически промени от тях. Със Закона за трудовата поземлена собственост от 1946 г. обработваемите земи над определени размери, установени в зависимост от местонахождението на терена и от занятието и семейното положение на собственика, са били отчуждени и причислени към Държавния поземлен фонд (чл. 14 и чл. 21 ЗТПЗ). От този фонд са оземлявани малоимотните и безимотните земеделски стопани, сир. по правило земите на отчуждените собственици са преминали в собственост на трети лица. С това положение Законът за собствеността и ползването на земеделските земи е съобразен – възстановява се правото на собственост на оземлените лица (чл. 10, ал. 11). Възстановят се обаче и правата на собствениците, чиито имоти са били отчуждени по Закона за трудовата поземлена собственост. Оспорената разпоредба с установените в нея размери представлява необходим балансьор на двете категории права на собственост и защитен механизъм на тях. Тя е сполучливо конституционосъобразно разрешение и на въпроса за намаляването на земеделските земи, също специфичен момент на тази реституция, намерил проявления и при други нейни хипотези (чл. 15 ЗСПЗЗ).

     Поддържа се, че в противоречие на принципа, установен в чл. 6, ал. 2 от Конституцията, разглежданата разпоредба поставя собствениците на земеделските земи в неравно положение спрямо собствениците на останалите недвижими имоти. За разлика от другите реституционни закони собствеността не се възстановява изцяло до размерите, в които имотите са били отчуждени или отнети. Лансира се тезата за непълнота на реституцията им.

      Твърденията биха имали основание, ако не съществуваше разпоредбата на чл. 10, ал. 8, изр. 2 ЗСПЗЗ, която допълва, че собствениците на земите над определените размери се обезщетяват с поименни компенсационни бонове. Подобен начин е възприет и в други закони за случаи, когато имотите не могат да бъдат върнати реално. Пример за това е Законът за обезщетяване на собственици на одържавени имоти (ДВ, бр. 107 от 1997 г., изм. и доп., бр. 45 от 1998 г.) както със самото си заглавие, така и с предвидените компенсаторни записи. Допълнителното становище на главния прокурор, като се позовава на други реституционни закони, в т.ч. на Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти, пропуска чл. 3, ал. 3 от същия закон, който предвижда, че когато не са налице условията за възстановяване на собственост, бившите собственици се обезщетяват.

     Независимо от всичко оспорената разпоредба не поставя връщането на земите в зависимост от някои от социалните признаци за недопускане ограничения на правата или предоставяне на привилегии, които “са посочени в чл. 6, ал. 2 от Конституцията изчерпателно” (вж. решение №14 от 1992 г. – ДВ, бр. 93 от 1992 г.). Принципът на равенството на гражданите пред закона не е нарушен.

     Колкото до съображенията на искането срещу чл. 10, ал. 8, изр. 3 ЗСПЗЗ, подсилени с твърдения за противоречие и с чл. 8 и чл. 117, ал. 2 от Конституцията, те също са неприемливи. Разпоредбата не нарушава принципите на разделението на властите и на независимостта на съдебната власт, защото нито визира конкретни дела, нито указва на съда как да ги реши. Тя определя само, че ограничението в размера на земеделските земи се отнася и за собствениците с отменени присъди. Тези собственици не могат да бъдат третирани различно от останалите собственици и да бъдат поставени в по-благоприятно положение от тях. В такова положение те биха се оказали, ако разпоредбата не съществува.

     Най-сетне, не може да бъде игнориран фактът, че Законът за собствеността и ползването на земеделските земи се прилага повече от седем години, голямата част от собствеността на земята е възстановена при режима на размерите по чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ, станали са прехвърляния и смени на собственици. Поисканата отмяна на режима би довела не само до блокиране на процеса по възстановяване на собствеността и връщане на поземлената реформа на изходни позиции, но е възможно тя да причини правна несигурност и нестабилност в тази област, което от гледището на правовата държава е недопустимо.

     Всичко това дава основание на Конституционният съд да приеме в заключение, че действащата редакция на чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ в оспорената част не противоречи на никоя конституционна разпоредба. Ето защо искането следва да бъде отхвърлено.

      Това прави безпредметно разглеждането на предходните редакции на разпоредбата.

       II Относно §15 от Преходните и заключителните разпоредби на ЗСПЗ

     Разпоредбата е създадена с §36 от Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ДВ, бр. 28 от 1992 г.). Съдържа две алинеи.

    Според първата алинея в двегодишен срок от възстановяването на собствеността размерът на притежавана и придобивана чрез правни сделки земя не може да надвишава повече от 300 дка на семейство. Втората алинея изключва ограничението за имотите, придобити по наследство.

Между разпоредбите на §15 и на чл. 10, ал. 8, изр. 1 ЗСПЗЗ съществува връзка. Тя се изразява в това, че двете разпоредби въвеждат ограничителен режим – максимални размери за притежаване на земеделски земи. Оттук следва, че основните съображения на съда да приеме чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ за конституционосъобразен важат и за разглежданата разпоредба. Компетентността на законодателя по въпросите за възстановяване на собствеността на земеделските земи, посочена по-горе в раздел първи, обхваща възможността за поставяне предели на притежаваната земя за определен срок. Така постъпва разпоредбата на §15 ЗСПЗЗ, поради което тя също не е противоконституционна.

Друг е въпросът, изтъкнат в становищата на заинтересуваните страни, че поради забавянето на процеса по възстановяване на собствеността разпоредбата е станала трудно приложима и ненужна. Тези последици обаче не правят разпоредбата противоконституционна.

Въз основа на изложеното и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията Конституционният съд

Р  Е  Ш  И: 

       Отхвърля искането на главния прокурор за установяване на противоконституционност на чл. 10, ал. 8, изр. 1 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ДВ, бр. 98 от 1997 г.) относно израза “до размерите, определени по отменените чл. 8, ал. 1 и чл. 10 от Закона за трудовата поземлена собственост” и на изр. 2 и изр. 3 от същата алинея, както и на §15 от Преходните и заключителните разпоредби на същия закон (ДВ, бр. 28 от 1992 г.).

Председател: Живко Сталев