решение

10. Решение № 10 от 22 септември 1997 г. по к.д. № 14/97 г. относно искане за установяване на противоконституционност на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност *

Състав: Асен Манов - председател, Младен Данаилов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Николай Павлов - докладчик, Димитър Гочев, Иван Григоров, Пенчо Пенев, Тодор Тодоров, Александър Арабаджиев, Георги Марков

Делото е образувано по искане на 52 народни представители от 38-ото Народно събрание за обявяване за противоконституционен изцяло на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (ЗДДБДС, обн., ДВ, бр.63 от 1997 г.). Твърди се, че законът противоречи на чл.4, ал.2, чл.8, чл.29, чл.32, ал.1, чл.34, ал.1, чл.56, чл.117, ал.2, чл.120 и чл.122 от Конституцията. Развити са оплаквания, че с възлагането на изпълнението на закона на Министерския съвет изпълнителната власт се поставя над законодателната и съдебната, в грубо противоречие с принципа за разделение на властите и с принципа за независимостта на съдебната власт. Изтъква се, че ЗДДБДС противоречи на чл.56, чл.117, ал. 1, чл. 120, чл.122 и на принципите и духа на Конституцията, като се отнема фактически и юридически правото на гражданите да се защитят, когато са засегнати техните права и законни интереси.

Конституционният съд е приел, че искането е допустимо и е допуснал делото за разглеждане по същество. То е направено от оправомощен съгласно чл.150, ал.1 от Конституцията субект на инициатива и цели упражняването на правомощие на Конституционния съд по смисъла на чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията.

Предвид предмета на делото и на основание чл.21, ал.1 от Правилника за организацията на дейността му, Конституционният съд е определил като заинтересувани страни президента, Народното събрание, Министерския съвет, Висшия съдебен съвет, Върховния касационен съд, Върховния административен съд, главния прокурор, Националната следствена служба, министъра на правосъдието и правната евроинтеграция, министъра на вътрешните работи, Българската народна банка и Сметната палата.

В постъпилите становища от Народното събрание, министъра на правосъдието и правната евроинтеграция, министъра на вътрешните работи и Българска народна банка се твърди, че Законът за достъп до документите на бившата Държавна сигурност не противоречи на Конституцията.

Не са изразили мнение президентът, Висшият съдебен съвет, Върховният касационен съд, Върховният административен съд, Националната следствена служба и Сметната палата.

Становище, че отделни разпоредби на закона противоречат на Конституцията е застъпил главният прокурор.

За да се произнесе, съдът взе предвид следното:

1. По чл.3, ал.1, т.1 от Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност:

В България проверката за сътрудничество с бившата Държавна сигурност на висшите държавници не се извършва от независим орган, а от представители на изпълнителната власт, излъчени от съответната управляваща партия. Изложеното налага от кръга на лицата да бъдат изключени определена категория длъжности, като за тях законодателят създаде друг конституционосъобразен ред за проверка.

На първо място това се отнася за президента и вицепрезидента. Президентът е държавен глава и представлява страната в международните отношения. Той олицетворява единството на нацията. Държавният глава се избира пряко от народа и не е подчинен на законодателната и изпълнителната власт. Напротив, в определени случаи той формира последната (служебното правителство). Работата на изпълнителната власт по Конституция е да осъществява вътрешната и външна политика на страната, а не да проверява, каква дейност е извършвал или извършва президентът. Дейността му може да се проверява само в определени случаи от Конституцията, и то от Конституционния съд (при държавна измяна и нарушение на Конституцията). Този конфликт би се задълбочил, ако правителството и президентът са от различни политически сили и евентуално да доведе до злоупотреба от страна на изпълнителната власт и нарушаване на неговия конституционен статус на държавен глава. Още по-неприемливо е президентът да бъде проверяван от свои служители, чието задължение е да го охраняват.

По морални съображения нашият държавен глава изказа желание да бъде проверен за сътрудничество с Държавна сигурност, но законодателят е длъжен да уреди проверката и огласяването й по конституционосъобразен начин.

2. По чл.3, ал.1, т.3 ЗДДБДС

а) Проверката на членовете на Конституционния съд за принадлежност към бившата Държавна сигурност е въпрос, който е предмет на законодателна уредба. Необходимостта от такава проверка е въпрос на целесъобразност и се преценява от висшия законодателен орган. В съответствие с принципа за равенство пред закона на всички български граждани - чл. 6 от Конституцията, на законодателна уредба следва да се подчини и проверката на конституционните съдии. Тази уредба обаче трябва да бъде съобразена както с конституционния статус на съда като орган, така и с гарантирания от Конституцията статус на всеки негов член. Принципът на равенство на гражданите подчинява конституционните съдии на закона, но не освобождава законодателя от задължението да се съобрази с техния конституционен статус при създаване на законовата уредба.

Конституционният съд заема особено място в системата от държавни органи. Мястото и значението му се определят от:

- компетенциите, които са му възложени от Конституцията;

- начина на конституиране на съда;

- личния статус на съдиите.

Конституционният съд осъществява върховенството на Конституцията, като упражнява контрол върху актовете на Народното събрание и президента, и решава спорове между тях и правителството - чл.149, ал.1 от Конституцията. С оглед на тези негови компетенции и гарантиране на неговата независимост, в избирането, съответно назначаването на неговия състав, участват с равни квоти законодателната и съдебната власт и президентът. При определянето на съдиите от своята квота те действат независимо в преценката на професионалните им и нравствени качества. Конституцията изключва всякаква намеса на която и да е от властите в преценката и избора на друга власт в това отношение - Решение № 11 от 20 октомври 1994 г. по к.д. 16/94 г. - ДВ, бр. 92 от 1994 г. "Функциите на конституционно установените органи показват, че те се ползват с конституционноправен статус, който не може да бъде накърняван не само чрез намеса и подчинение, което би съставлявало непосредствено нарушение на основното начало на разделение на властите, но и чрез засягане на престижа и достойнството им по начин, който не се отнася пряко до изпълнението на функциите им" - Решение №14/1995 г. по к.д. № 23/95 г. за тълкуване на Конституцията - ДВ, бр.85/1995 г.

Този принцип се проявява и в личния статус на отделния конституционен съдия. Дори той да е извършил тежко умишлено престъпление, проверката за това се извършва от самия Конституционен съд, и то с квалифицирано мнозинство - чл.148, ал.2 от Конституцията. Недопустимо е от гледна точка на Конституцията изпълнителната власт чрез свои органи самостоятелно да проверява за определена дейност в миналото или настоящето конституционните съдии.

б) Статусът на съда и на отделните негови членове, в който е зачетен принципът на разделението на властите (чл.8 от Конституцията), налага процедурата по проверката да гарантира нейната независимост и обективност, а оттам - истинността на установените факти. Процедурата трябва да изключва опасността от политическо и обществено дискредитиране, както и опитите за манипулиране и изнудване на отделни конституционни съдии чрез извращаване на фактите.

Ето защо проверката на членовете на Конституционния съд за принадлежност към бившата Държавна сигурност трябва да отговаря на установени стандарти, произтичащи от конституционния им статус.

Тези стандарти се изразяват в гарантиране на:

- независимостта на органа за извършване на съответната проверка до представянето й на Конституционния съд;

- процедура, зачитаща конституционно гарантираната независимост на Конституционния съд и създаваща условия за равноправното му участие в установяването на наличните доказателства за собствените му членове, включително чрез достъп на всеки конституционен съдия до справочната картотека и регистрационните дневници на бившата Държавна сигурност;

- секретност на процедурата по установяване на сътрудничество на конституционните съдии по смисъла на § 1, т.1 и 2 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС;

- законово гарантиране на конституционното право на проверяваните лица да се защитят срещу неправилни решения на органите по проверката, като се забрани оповестяването на тези решения до окончателното произнасяне на Конституционния съд.

Конституционният съд намира, че доколкото процедурата за проверка по ЗДДБДС не е съобразена с конституционния статус на съда и на неговите членове, включването им в кръга на лицата по чл.3, ал.1 ЗДДБДС е противоконституционно.

3. По § 1, т.3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС

а) Правото на обществото да получава информация, която представлява интерес за него, е основно конституционно право. Същевременно по своя характер това право не е абсолютно. Тъкмо обратното, абсолютни по своя характер са конституционните ограничения на това право, изрично записани в чл.41, ал.1 от Конституцията.

При законодателна уредба на правото на информация, какъвто е случаят със ЗДДБДС, държавата е длъжна да се съобрази с тези конституционни ограничения. При предоставяне на информация тя е длъжна да предвиди законови гаранции за защита на посочените в чл.41, ал.1 от Конституцията конституционни ценности и основни права - правата и доброто име на гражданите, националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала. Тази конституционна уредба възпроизвежда утвърдени международни принципи в защита на човешките права - чл.10, ал.2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

б) Поначало принадлежността към бившата Държавна сигурност не засяга доброто име на проверяваните лица. Тяхната дейност е била правно регламентирана дейност и като цяло нейната аморалност може да бъде имплицирана само ако действащото по това време право е било обявено за противоконституционно. Безспорно е, че една голяма част от сътрудниците на бившата Държавна сигурност са осъществявали дейност, която и днес съответства на моралните норми - предотвратяване и разкриване на терористични действия, на действия, насочени срещу териториалната цялост и националната сигурност на България, и т.н. Това се потвърждава и от факта, че самият закон закриля тези сътрудници на бившата Държавна сигурност, които продължават да сътрудничат на съвременните служби за сигурност - чл.12 ЗДДБДС. Тяхното поведение очевидно не се счита за аморално.

в) Независимо от това в общественото съзнание отделни форми на такава дейност се считат за несъответни на обществените норми на морал, т.е. за опозоряващи. С оглед на функциите на бившата Държавна сигурност е ноторно преобладаващото обществено мнение за укоримост на такова сътрудничество. Общественото съзнание пренася отрицателното си отношение към органите на бившата Държавна сигурност върху нейните сътрудници, без оглед на конкретната им дейност.

Конституционно недопустимо е обаче законодателно да се създава колективна презумпция за укоримост на определени категории правнорегламентирани дейности без установяване на конкретната дейност на определено лице. Създават се условия за накърняване на достойнството и правата на гражданите, които са конституционно защитени ценности. Българската държава е длъжна законово да гарантира достойнството и правата на личността (чл.4, ал.2 от Конституцията), като същевременно осигури правото на информация на обществото при спазване на конституционните условия на чл.41, ал.1 от Конституцията.

г) Конституционният съд констатира, че разпоредбата на § 1, т.3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС не отговаря на посочените изисквания. Понятието "сътрудник" поначало е квалифицирано правилно в т.1 и 2 на посочения параграф. Очевидно е, че щатните сътрудници са получавали възнаграждение, което сочи на съзнателно извършвана от тях дейност по доставяне на информация на бившата Държавна сигурност. Обективно може да се установи дейността по доставяне на информация и от нещатните сътрудници по т.2 - там е посочено, че такива са лицата, "които са изявили писмена готовност да доставят информация и/или са доставяли информация".

В § 1, т.3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС като картотекирани сътрудници се определят лицата, "чиито имена и псевдоними фигурират в справочната картотека и в регистрационния дневник на бившата Държавна сигурност". За тези лица няма доказателства, че те са "доставяли информация". Законът предполага наличието на "сътрудничество" единствено въз основа на записа в картотеката и регистрационния дневник.

д) От представените по делото инструкции и заповеди на бившата Държавна сигурност е видно, че справочната картотека и регистрационните дневници се съставят и съхраняват едностранно от органите на бившата Държавна сигурност. Съдържанието им се пази в тайна от сътрудниците. Те нямат достъп нито до картотеката, нито до регистрационните дневници. Нещо повече, от заповед на министъра на вътрешните работи 3900 от 11 ноември 1974 г. е видно, че при разработване за вербуване от вербуваните лица е укриван дори фактът за принадлежност на оперативния работник към определена структура на Държавна сигурност. Картотекирани и регистрирани са били не само действащите сътрудници, но и лица, подготвяни за вербовка, както и лица, чиято вербовка не се е състояла (чл.50 от Инструкцията за оперативния отчет на ДС - I-20/20.01.78 г.).

Картотекирани и регистрирани остават и сътрудниците, които са изключени поради предателство към органите на бившата Държавна сигурност, за нечестно сътрудничество или отказ от сътрудничество. Очевидно всички тези лица не могат да бъдат еднозначно определени като лица, "доставяли информация" по смисъла на сътрудничеството.

Уредбата показва, че съществуват условия за вписване в картотеката и в регистрационните дневници, както и за съставяне на лични и работни дела на лица без тяхно знание и съгласие, и без те да са извършвали дейност по доставяне на информация на бившата Държавна сигурност. Броят на такива случаи едва ли е малък, като се има предвид, че оперативните служители са се стараели да отчитат повече "картотекирани сътрудници", тъй като това е било основен показател за тяхната дейност. Не може априори да бъде изключена и възможността отделни лица да са били картотекирани и регистрирани и да са им създадени лични и работни дела без тяхно съгласие с оглед на бъдещото им компрометиране. Такива примери са известни в другите бивши социалистически страни (Ян Каван в Чехия, Лех Валенса в Полша и др.).

Поради изложените съображения съдът счита, че качеството на едно лице като "сътрудник" на бившата Държавна сигурност следва да се определя само във връзка с наличието на безспорни доказателства за съзнателно доставяна информация на органите на бившата Държавна сигурност.

е) Унищожаването на някои лични и работни дела на картотекирани и регистрирани лица не е доказателство за наличието на такова сътрудничество. Това че са унищожавани такива дела не означава, че всички те са създадени въз основа на действително сътрудничество. Доказването на такова сътрудничество е задължение на държавата. Технологията на работа на органите на бившата Държавна сигурност задължително е включвала прилагане на копия от събираните сведения в делата на разработваните обекти - "оперативни дела". Това означава, че един донос съществува не само в работното дело на картотекираното и регистрирано лице, а и в делото на лицето, срещу което е донасяно. Унищожаването на делата на сътрудника не доказва унищожаването на доставяните от него сведения. Последните могат да бъдат открити в оперативните дела на разработваните от Държавна сигурност лица. Откриването на такива доказателства за доставяне на информация от картотекираното и регистрирано като сътрудник лице е задължение на държавата, която съхранява целия архив. В този случай лицето, за което се докаже че е доставяло информация, автоматично попада в обсега на § 1, т.2 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС (лицата по тази разпоредба също са картотекирани и регистрирани).

ж) Определянето за "сътрудник" на лице, за което няма никакви изхождащи от самото него доказателства, че е доставяло информация на бившата Държавна сигурност, по недопустим начин прехвърля тежестта на доказване от държавата, която твърди, че лицето е "сътрудник", върху гражданин, който е в обективна невъзможност да доказва минали отрицателни факти ("недоставянето на информация", "несътрудничеството"). Нарушава се принципът на справедливостта като основна конституционна ценност (преамбюл на Конституцията) и се посяга върху основните човешки права на чест, достойнство и добро име - чл.32, ал.1 от Конституцията.

Поради изложеното разпоредбата на § 1, т.3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС е противоконституционна.

4. Конституционният съд не намира основания за обявяване за противоконституционни на останалите разпоредби на закона.

На основание посочените съображения Конституционният съд

Р Е Ш И:

Обявява за противоконституционни чл.3, ал.1, т.1 и 3 от Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (ДВ, бр.63/97 г.) и § 1, т.3 от допълнителните разпоредби на същия закон.

Отхвърля искането в останалата му част.

 

Становище на съдията Пенчо Пенев

Становището ми се отнася до § 1, т.1 и 2 от допълнителните разпоредби на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност. В § 1 е казано: "1. "Щатни сътрудници" са българските граждани, които са били на служба в бившата Държавна сигурност.

2. "Нещатни сътрудници" са българските граждани, които са изявили писмена готовност да доставят информация и/или са доставяли информация на бившата Държавна сигурност."

Първото възражение, което предизвиква уредбата, е това че, видно от съдържанието й, става дума за разпоредба, която има подчертано материалноправен характер, а не такъв на допълнителна или заключителна разпоредба. Всъщност с понятието "щатни и нещатни сътрудници" се определя конкретният кръг на засегнатите лица. На второ място и това е същественото, "щатни и нещатни сътрудници" не са категоризирани по критерий съобразно извършваната от тях дейност: дали тя е засегнала нечии лични или пък държавни интереси; дали е била злонамерена, морално укорима; дали е извършена с користни цели или не, и обратното - дали пък не е била полезна за държавата.

Не пиша особено мнение, а становище, защото вероятно в доклада на министъра на вътрешните работи пред Народното събрание характерът на дейността ще бъде огласен. Такова е поне общото впечатление, което създава законът.

Особено мнение на съдията Асен Манов

Намирам, че искането за обявяване за противоконституционни чл.3, ал.1, т.1 и 3 ЗДДБДС е неоснователно.

С тези разпоредби президентът, вицепрезидентът и членовете на Конституционния съд са включени в кръга на лицата, които подлежат на проверка за принадлежност към бившата Държавна сигурност наред с други висши държавни служители като народни представители, министри, висши магистрати и други. Не съществуват никакви аргументи за изключването им от действието на закона. Фигурирането им в кръга на лицата, засегнати от закона, е в съгласие с разпоредбите на чл.6, ал.2 от Конституцията, съгласно с която всички граждани са равни пред закона и не се допускат никакви привилегии, основани на лично и обществено положение. Обстоятелството, че изпълнението на закона се възлагало на Министерския съвет и че преки изпълнители били министърът на вътрешните работи и ръководената от него комисия, всички членове на която са от изпълнителната власт, не дава основание за друг извод. Неоснователно се поддържа от вносители на искането, че по този начин министърът на вътрешните работи стоял над президента, вицепрезидента и конституционните съдии, което ги поставяло в унизително положение. Евентуалната констатация, че някое от тези лица е сътрудничело на бившата Държавна сигурност, ще го постави в унизително положение в резултат на неговото лично поведение в миналото, а не на действията на комисията или на министъра, натоварени да извършват проверката и да огласят резултатите от тази проверка.

Ето защо искането, засягащо чл.3, ал.1, т.1 ЗДДБДС, би следвало да се отхвърли.

Особено мнение на съдията Младен Данаилов

Разпоредбата на чл.8 от Конституцията провъзгласява принципа на разделение на държавната власт на законодателна, изпълнителна и съдебна, като ги обявява за независими една от друга.

Комисията по чл.4, ал.1 от Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност, с председател - министърът на вътрешните работи, която е овластена да извършва проверките за принадлежност на лицата, заемащи посочените в чл.3, ал.1, т.5 и 6 от закона длъжности - съдии във ВКС и ВАС, и прокурори в Главна прокуратура, е съставена само от ръководителите на специалните служби за сигурност, разузнаване, контраразузнаване, охрана и на служба "Архив" при Министерството на вътрешните работи. По този начин изпълнителната власт чрез тази комисия получава възможност самостоятелно да проверява дейността и на лица, заемащи отговорни длъжности и в другите две власти, което е недопустимо с оглед разпоредбата на чл.8 от Конституцията.

Лицата по чл.3, ал.1, т.5 и 6 от закона - съдии от ВКС и ВАС, и прокурори в Главна прокуратура са представители на органите на независимата съдебна власт, на която е предоставено правомощието да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Те се използват със специален конституционноправен статус, който не може да бъде накърняван от други две власти.

Предвиденият в закона процесуален ред за извършване на проверките не е съобразен с конституционния статус на съдиите и на прокурорите. Не се изключва и възможността за дискредитиране и манипулиране на някои от проверяваните лица. В закона не е предвидена възможност за съдебна защита на засегнатите лица от дейността на комисията. Възможността те да могат да подават възражения пред същата комисия, установила принадлежността им към бившата Държавна сигурност, не гарантира конституционното им право на защита. Създадена е възможност за засягане на престижа и достойнството на тези лица.

С оглед на това приемам, че разпоредбата на чл.3, ал.1, т.5 и 6 от закона противоречи на чл., 117 и 120 от Конституцията и трябва да бъде обявена на противоконституционна.

Особено мнение на съдията Цанко Хаджистойчев

Особеното мнение се отнася за § 1, т.3 от допълнителните разпоредби на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност - ДВ, бр.63 от 1997 г. (ЗДДБДС). От мое гледище разпоредбата е обявена неправилно за противоконституционна.

Защо смятам така?

1. Разпоредбата сама по себе си не противоречи на Конституцията. Тя има строго очертан обяснителен характер. Текстът пояснява само, кои са "картотекирани сътрудници" по смисъла на посочения закон. Това са българските граждани, чиито имена и псевдоними фигурират в справочната картотека и в регистрационния дневник на бившата Държавна сигурност.

По своето естество и функции § 1, т.3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС не се различава с нищо от останалите т.1 и 2 на същия параграф. Последните обясняват, кои са "щатни сътрудници" и "нещатни сътрудници". Коментираната разпоредба не може да бъде разглеждана и третирана отделно и различно от тях. Това е така, защото трите разпоредби в своето единство изпълват предметното съдържание на понятието "сътрудници" на бившата Държавна сигурност. Поради това нито една от тях не може да има от конституционноправна гледна точка различна съдба от тази на останалите две разпоредби.

Ето защо, след като § 1, т.1 и 2 ЗДДБДС са били признати за конституционосъобразни (решението изрично ги посочва за правилно квалифициращи), не е имало място и основание т.3 да бъде приета за противоконституционна.

2. За да обяви § 1, т.3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС за противоконституционен, съдът е изложил в решението си сравнително обширни мотиви. Подробният им анализ е извън рамките и задачата на настоящото особено мнение. Достатъчно е да се изтъкне тяхното естество и значение.

Според мотивите конституционният дефект на разпоредбата е в това, че определяла за сътрудници и лица, за които нямало доказателства да са "доставяли информация". Освен това се посочва, че са съществували условия за вписване в картотеката и в регистрационните дневници на граждани без тяхно знание и съгласие. Изтъква се също, че не може да бъде изключена и възможността отделни лица да са били картотекирани и регистрирани "с оглед на бъдещото им компрометиране". От тези предположения е направен главно генералният извод за противоконституционност.

Изложените в мотивите на съда съображения са съображения за законодателна целесъобразност, обществено-политическа оценка на закона и пр. Те са нерелевантни за конституционния контрол и не аргументират тезата за противоконституционност.

Както се посочи, разпоредбата на § 1, т.3 ЗДДБДС представлява обяснителна норма, каквито са т.1 и 2 на същия параграф. Текстът, като казва кои лица са "картотекирани сътрудници" по смисъла на разгледания закон, с нищо не нарушава Конституцията.

Не случайно в самото искане няма конкретно твърдение, че тази разпоредба е противоконституционна.

При това положение решението на съда в посочената част според мен не представлява един убедителен конституционноправен съдебен акт, какъвто трябва да бъде.

Затова подписах решението с особено мнение.

Особено мнение на съдиите Станислав Димитров, Николай Павлов и Иван Григоров

Конституционният съд обяви за противоконституционни разпоредбите на чл.3, ал.1, т.1 и 3 от Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (ЗДДБДС) и § 1, т.3 от допълнителните разпоредби на същия закон, като отхвърли искането в останалата част.

Подписахме решението в частта му за уважаване на искането по отношение на посочените разпоредби от закона с особено мнение по следните съображения:

1. По чл.3, ал.1, т.1 и 3 ЗДДБДС

Тези разпоредби не противоречат на духа и буквата на Конституцията.

Законът за достъп до документите на бившата Държавна сигурност урежда достъпа, разкриването и използването на информация, съхранявана в документите на бившата Държавна сигурност (чл.1). Член 3, ал.1 от закона изброява в 32 точки най-висшите държавни длъжности и постановява да се извърши проверка за принадлежност към бившата Държавна сигурност на лицата, заемащи тези длъжности.

Всички лица независимо какви държавни длъжности заемат са преди всичко граждани и са равни пред закона (чл.6, ал.2 от Конституцията). В мотивите към решението си № 14 от 10.ХI.1992 г. по к.д. № 14/92 г. Конституционният съд е застанал на становището, че "Равенството пред закона означава равнопоставеност на всички граждани пред закона и задължение за еднаквото им третиране от държавната власт".

Един от изчерпателно изброените в чл.6, ал.2 от Конституцията социални признаци за недопускане на ограничения на правата или предоставяне на привилегии е личното и общественото положение на гражданите. Следователно разпоредбите на чл.3, ал.1, т.1 и 3 ЗДДБДС, с които президентът, вицепрезидентът и членовете на Конституционния съд са включени в кръга на лицата за проверка за принадлежност към бившата Държавна сигурност, наред с други висши държавни служители като народни представители, министри, висши магистрати и пр. по принцип са съобразени с основното конституционно начало за равенство на гражданите пред закона. Напротив - изключването им от проверката би съставлявало нарушение на Конституцията. Недопустимо е и да се създава различна законодателна уредба за приложението на един закон в зависимост от личното и общественото положение на различни граждани. Това също би противоречало на основния конституционен принцип за равнопоставеност на всички граждани пред закона (чл.6, ал.2 от Конституцията). Поради това и определеният от законодателя състав на комисията по чл.4, ал.1 ЗДДБДС не прави тази законова разпоредба противоконституционна и не дава основание някои от лицата по чл.3, ал.1 от същия закон да бъдат извадени от кръга на тези, за които се извършва проверка за принадлежност към бившата Държавна сигурност.

Обосновавайки твърденията си за противоконституционност на чл.4, ал.1, чл.5 ЗДДБДС и § 3 - заключителна разпоредба на същия закон, вносителите на искането сочат на обстоятелствата, че изпълнението на закона се възлага на Министерския съвет, че всъщност пряк изпълнител бил министърът на вътрешните работи, че членовете на комисията били служители на тайните служби и че фактически те се разпореждали със съдбата на президента, вицепрезидента, конституционните съдии и пр. Това означавало, че министърът на вътрешните работи стоял над тях, поради което тези висши длъжностни лица били поставени в унизително положение.

Твърдението, че уредбата за приложението на закона поставя в унизително положение президента, вицепрезидента, конституционните съдии и пр. е неоснователно. Развитите в искането съображения не дават основание да се приеме, че посочените законови разпоредби са противоконституционни и че евентуалната тяхна противоконституционност може да рефлектира върху конституционосъобразността на целия закон или други негови разпоредби. Обичайна и конституционосъобразна практика е да се възлага изпълнението на закона на Министерския съвет или на друг орган на изпълнителната власт в съответствие с регулираната от закона материя. В случая именно изпълнителната власт може да организира приложението на закона - задължение, възложено й от законодателя, което не противоречи на Конституцията. Съставът на комисията по чл.4, ал.1 от закона е подбран с оглед възложените й задачи, като включва лица, които съхраняват и работят с документите на бившата Държавна сигурност. Задачата на комисията се свежда само до техническа дейност - проверка на наличните документи и изготвяне на доклад въз основа на констатираните обстоятелства. Членовете на комисията са технически изпълнители и отразяват в доклада констатираните факти, като при допуснати умишлени или непредпазливи неточности носят отговорност на общо основание. При това законът не свързва с констатациите на комисията неблагоприятни правни последици за съответните лица. Ако констатираните факти са компрометиращи дори и за държавния глава (каквато хипотетична възможност се допуска от вносителите на искането), това не прави съответните законови текстове (например чл.4, ал.1 - за състава на комисията), респ. целия закон, противоконституционни.

Проверката на документите на бившата Държавна сигурност независимо от състава на комисията не е намеса на изпълнителната власт в конституционните правомощия на другите власти, нито пък поставя в унизително положение висши държавни служители. Огласяването при евентуална констатация, че определено лице, заемащо някоя от визираните в чл.3, ал.1 ЗДДБДС длъжности, е сътрудничило на бившата Държавна сигурност също не съставлява намеса в правомощията на другите власти, а поставянето в "унизително положение" на съответния висш държавен служител би било резултат на негово лично поведение в миналото, а не на действията на комисията или на един министър, натоварен от закона да извърши проверка и евентуално да огласи резултата от тази проверка. Не министърът и не съставът на комисията (какъвто и да е нейният състав, констатираните факти ще бъдат едни и същи), а обстоятелството за принадлежност към бившата Държавна сигурност би поставило в неудобно положение съответния висш служител, доколкото по негова субективна преценка сътрудничеството му с бившите тайни служби е било укоримо.

Мотивите към решението на Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на разпоредбите на чл.3, ал.1, т.1 и 3 ЗДДБДС са нелогични и неубедителни. Обсъждайки конституционосъобразността им, съдът констатира, че включването на президента, вицепрезидента и конституционните съдии в кръга на лицата за проверка за принадлежност към бившата Държавна сигурност е въпрос на законодателна целесъобразност, т.е. тези законови норми не са противоконституционни. Но въпреки тази констатация в диспозитива на решението именно същите разпоредби се обявяват за противоконституционни. Съображенията на съда са, че проверката за сътрудничество с бившата Държавна сигурност на висшите държавници не се извършвала от независим орган, а от представители на изпълнителната власт, излъчени от съответната управляваща партия. Тази законодателна уредба за проверката не съответствала на статуса на визираните в чл.3, ал.1, т.1 и 3 висши длъжностни лица и на упражняваните от тях конституционни правомощия. Това налагало от кръга на подлежащите на проверка лица да бъдат изключени президентът, вицепрезидентът и конституционните съдии.

Този извод е явно нелогичен. В мотивите на решението се излагат съображения, че съставът на комисията по чл.4, ал.1 ЗДДБДС не отговаря на конституционните изисквания за проверка за принадлежност към бившата Държавна сигурност на лицата, заемащи най-висши държавни длъжности. Следователно нормата на чл.4, ал.1 от закона (в нея се съдържа законодателната уредба за проверката) би трябвало да бъде обявена за противоконституционна, а не чл.3, ал.1, т.1 и 3. Конституционният съд прие искането за обявяване на ЗДДБДС изцяло за противоконституционен като искане за обявяване за противоконституционни всички негови разпоредби, т.е. предметът на искането включва преценка за конституционосъобразност на всички текстове на закона. При тази последователна преценка съдът, естествено, трябва да прецени конституционосъобразността на чл.3 и след това на чл.4. От гледище на самия съд, когато обсъжда в мотивите си проверката на членовете на Конституционния съд, дословно отбелязва: "Необходимостта от такава проверка е въпрос на целесъобразност и се преценява от висшия законодателен орган. В съответствие с принципа за равенство пред закона на всички български граждани - чл.6 от Конституцията, на законодателна уредба следва да се подчини и проверката на конституционните съдии". Ясно изразено становище, което несъмнено сочи, че включването от закона на конституционните съдии в кръга на лицата, подлежащи на проверка за сътрудничество с бившата Държавна сигурност, не е противоконституционно и следователно съответният законов текст не противоречи на Конституцията. При преценката на чл.4, ал.1 обаче съдът констатира, че създадената с тази законна разпоредба комисия не може да извърши необходимата проверка за принадлежност към бившата Държавна сигурност на президента, вицепрезидента и конституционните съдии поради високия им статус. Какъв извод трябва да се направи, - че нормата на чл.4, ал.1 е противоконституционна и тя трябва да се обяви за такава, за да се създаде нова, конституционосъобразна законова уредба за проверка на всички посочени в чл.3, ал.1 лица, заемащи висши държавни длъжности. Това обстоятелство - констатирането на противоконституционност на чл.4, ал.1, не дава основание за обявяване на чл.3, ал.1, т.1 и 3 за противоконституционни, с което по един недопустим начин президентът, вицепрезидентът и конституционните съдии се изваждат без всякакво основание от кръга на лицата, подлежащи на задължителна проверка за принадлежност към бившата Държавна сигурност. Въпреки констатираната в мотивите на решението противоконституционност на разпоредбата на чл.4, ал.1 в диспозитива на същото се обявява за неконституционосъобразна не тя, а разпоредбите на чл.3, ал.1, т.1 и 3 ЗДДБДС, което е едно нетърпимо противоречие.

Не се изяснява защо законодателната уредба за проверка за принадлежност към бившата Държавна сигурност по отношение например на председателя на Народното събрание е съобразена с Конституцията, поради което той не е изключен от кръга на проверяваните длъжностни лица, а по отношение на конституционните съдии е противоконституционна, въпреки че имат статуса именно на председателя на Народното събрание. Притежаваният от конституционните съдии имунитет също не е аргумент за създаване на различна (специална) законова уредба за тази проверка, защото и председателят на Народното събрание, както и всички народни представители се ползват с имунитет. Не може само по отношение на президента, вицепрезидента и конституционните съдии да се създава друга, различна законодателна уредба за проверка, която трябва да изключва според съда опасността от политическо и обществено дискредитиране, а по отношение на останалите лица, заемащи висши държавни длъжности, включително и председателя на Народното събрание, създадената със закон уредба да не създава такава опасност. Недопустимо е да се създават различни законодателни уредби за приложението на един закон в зависимост от общественото положение на различни граждани. Това би противоречало на чл.6, ал.2 от Конституцията. Съществуващата законодателна уредба по ЗДДБДС за проверка за принадлежност към бившата Държавна сигурност не може да има двойнствен характер - по отношение на някои субекти да се явява противоконституционна, а по отношение на други - не. И това обстоятелство - неподходящата по състав според Конституционния съд комисия, създадена с чл.4, ал.1, в никакъв случай не може да рефлектира върху конституционосъобразността на останалите разпоредби на ЗДДБДС, в случая чл.3, ал.1, т.1 и 3, ако не са налице други конституционни основания за изключване на президента, вицепрезидента и конституционните съдии от кръга на лицата, заемащи посочените длъжности в чл.3, ал.1 от закона. А такива основания няма.

2. По § 1, т.3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС

Вносителите на искането поддържат, че разпоредбите на чл.4, ал.1 и чл.5 ЗДДБДС, както и заключителната разпоредба на закона - § 3, са противоконституционни. Според тях противоконституционността на тези разпоредби и липсата на правни механизми за защита в същия нормативен акт правят целия закон противоконституционен. В искането не се твърди и изобщо не се излагат съображения за неконституционосъобразност на § 1, т.3 от Допълнителните разпоредби на ЗДДБДС. Въпреки това Конституционният съд в противоречие с чл.22, ал.1 ЗКС (за което се излагат съображения в т.3 на настоящото особено мнение) поставя на преценка и обявява за противоконституционна разпоредбата на посочения § 1, т.3. Независимо от това изводът на съда за противоконституционност на тази норма е необоснован.

Една от целите на ЗДДБДС е разкриването на информация, съхранявана в документите на бившата Държавна сигурност (чл.1). Тази разпоредба не противоречи на Конституцията. Тя е проверена и от Конституционния съд и не е обявена за противоконституционна. Задачата на комисията по чл.4, ал.1 от същия закон е да извърши проверка по всички документи на бившата Държавна сигурност за принадлежност на лицата по чл.3, ал.1 към нея (включително и справочната картотека и регистрационния дневник), а резултатите от проверката да се докладват от министъра на вътрешните работи пред Народното събрание (чл.5). Тези законови разпоредби също не са обявени от Конституционния съд за противоконституционни, както и нормата на чл.6 - за съдържанието на доклада, включително и т.3 (качеството на лицето по § 1 от допълнителните разпоредби). За да е ясно качеството за принадлежност към бившата Държавна сигурност, § 1 разграничава и изяснява понятията "щатни сътрудници", "нещатни сътрудници" и "картотекирани сътрудници" (т.3). Последният текст - т.3, Конституционният съд обявява за противоконституционен.

За да достигне до този извод, съдът е изхождал в основни линии от следните съображения:

- Липсата на гаранция в закона за защита на основни права на гражданите. Прехвърляне тежестта на доказване от държавата, която твърди, че определено лице е било сътрудник на бившата Държавна сигурност върху гражданина, който е в обективна невъзможност да доказва минали отрицателни факти.

Ако се приеме, че липсва гаранция за защита на правата на гражданите при приложението на закона, това не може да засяга само и единствено тъй наречените "картотекирани сътрудници", а се отнася до всички сътрудници на бившата Държавна сигурност. В решението не се изяснява защо това обстоятелство е основание да бъде обявена за противоконституционна само разпоредбата на т.3, а не и на т.1 и 2 на § 1 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС.

Законът не лишава никого от правото на защита, включително и "картотекираните сътрудници", която би могла да бъде осъществена по общия ред.

По отношение на извода за прехвърляне тежестта за доказване трябва да се отбележи, че принадлежността към бившата Държавна сигурност се установява по наличните официални документи, каквито според нас са и справочната картотека и регистрационният дневник. Те са съставени от съответните длъжностни лица в кръга на службата им по установените форми и ред. Като официални документи те са достатъчно доказателство за установяване на тази принадлежност. Те могат да бъдат оспорвани и опровергавани от заинтересуваните лица. Това не е прехвърляне на тежестта на доказване. Държавата не твърди, а доказва с тези официални документи принадлежността на вписаните в тях лица (имена и псевдоними) към бившата Държавна сигурност. Който твърди обратното, има възможност да опровергава тези установени обстоятелства. Комисията по чл.4, ал.1 е длъжна да провери данните по справочната картотека и регистрационния дневник, които също трябва да бъдат огласени, но не като "нещатни", а като "картотекирани сътрудници". Те също са сътрудници, защото в справочната картотека и регистрационния дневник на бившата Държавна сигурност са отбелязвани имената и псевдонимите на сътрудниците, а не на потърпевшите от дейността на бившата Държавна сигурност лица.

- Липсата на доказателства, че лицата по § 1, т.3 - "картотекирани сътрудници", са доставяли информация. Това също е съображение на съда, обосновало извода му за противоконституционност на тази разпоредба.

Ако има данни, че тези лица са доставяли информация, те биха били квалифицирани по смисъла на закона като "нещатни сътрудници" - т.2 на § 1. Това, че липсват доказателства да са доставяли информация не прави § 1, т.3 противоконституционна разпоредба. Те са "картотекирани сътрудници", защото имената и псевдонимите им фигурират в картотеката и регистрационния дневник на бившата Държавна сигурност, а не защото има доказателства, че са доставяли информация. Затова те трябва да бъдат огласени не като "нещатни сътрудници", а като "картотекирани сътрудници", което е също принадлежност към бившата Държавна сигурност. Констатацията и огласяването на тези установени по документи факти не правят законовата разпоредба противоконституционна. Законодателят съвсем коректно е отделил в друга категория онези бивши сътрудници, за които има доказателства, че са сътрудничили, но не са открити доказателства, че са доставяли информация на бившата Държавна сигурност.

- Като основание да се приеме, че разпоредбата на § 1, т.3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС е противоконституционна съдът изхожда от обстоятелството, че "Картотекирани и регистрирани остават и сътрудниците, които са изключени поради предателство към органите на бившата Държавна сигурност, за нечестно сътрудничество или отказ от сътрудничество".

Това съображение изобщо не може да подкрепи извода за противоконституционност на посочената законова норма. Всички тези лица са били сътрудници на бившата Държавна сигурност преди изключването или отказа им от сътрудничество. Следователно принадлежността им към бившите тайни служби е документирана. Поначало се огласява принадлежността към бившата Държавна сигурност на недействащите сътрудници (чл.12). Без значение е обстоятелството кога и защо сътрудниците са напуснали и това не може да се отрази върху конституционосъобразността на законовата разпоредба.

Още едно съображение, което според съда подкрепя извода за противоконституционност на § 1, т.3 - едностранното съставяне и съхраняване на справочната картотека и регистрационния дневник от органите на бившата Държавна сигурност. Съдържанието на тази документация се пазела в тайна и сътрудниците нямали достъп до нея.

Това е нормален режим на тайните служби и който се е свързал с тях, вероятно много добре е знаел за него. Изхождайки от характера на този режим, в мотивите към решението се правят произволни изводи, че било възможно да бъдат вписвани в картотеката и в регистрационния дневник, както и да се съставят лични и работни дела на лица без тяхно знание и съгласие, и без те да извършват дейност по доставяне на информация за бившата Държавна сигурност. Тези хипотетични умозаключения не могат да бъдат основания за обявяване противоконституционността на определена законова норма.

Според Конституционния съд "Поначало принадлежността към бившата Държавна сигурност не засяга доброто име на проверяваните лица". Според съда тяхната дейност е била правно регламентирана и не е била аморална, тъй като действащото по това време право не е обявено за противоконституционно.

Това е категоричната позиция на съда, от която той единствено трябва да изхожда при преценката дали § 1, т.3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС противоречи на чл.41, ал.1 и на други разпоредби на Конституцията. Щом с осъществяването на правото на информация не се засяга доброто име на проверяваните лица, няма никакво основание да се приеме, че посочената законова норма нарушава конституционни права на тези лица (чл.4, ал.2, чл.41, ал.1 от Конституцията) и следователно не е противоконституционна.

От друга страна, съдът отбелязва, че било известно преобладаващото обществено мнение за укоримост на сътрудничеството с бившата Държавна сигурност.

В случая е без значение субективното мнение на част от гражданите за укоримост на сътрудничеството с бившата Държавна сигурност, ако обективно то е погрешно. При упражняване на правомощието си за конституционен контрол Конституционният съд не може да изхожда от общественото мнение (преобладаващо или не), а само от собствените си критерии.

Няма основания за обявяване разпоредбата на § 1, т.3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС за противоконституционна.

3. Решението не е съобразено с чл.22, ал.1 ЗКС

Обстоятелствената част на искането започва със следното изречение: "Отделни негови текстове (н.б. - ЗДДБДС) и оттук законът като цяло противоречи на Конституцията". По-нататък в изложението са посочени тези отделни текстове от закона, които се свеждат до чл.4, ал.1 (състав на комисията), чл.5 (доклад от министъра на вътрешните работи пред Народното събрание за резултатите от проверката) и заключителната разпоредба на закона - § 3 (възлагане на изпълнението на закона на Министерския съвет). Тези разпоредби, както и твърдението за липса в закона на правни механизми за защита на засегнатите лица според вносителите на искането правят ЗДДБДС изцяло противоконституционен. В края на искането наново се повтаря, че законът изцяло трябва да бъде обявен за противоконституционен.

Конституционният съд е сезиран с искане за обявяване противоконституционност на няколко изрично посочени законови норми, чиято неконституционосъобразност води до обявяването на целия закон за противоконституционен. Това е предмета на искането и Конституционният съд не може да излезе извън него - чл.22, ал.1 ЗКС.

Съдът обаче прие, че искането за обявяване на закона за противоконституционен изцяло означава искане за проверка на конституционността на всички негови разпоредби и в противоречие с чл.22, ал.1 ЗКС постави на преценка и обяви за противоконституционни чл.3, ал.1, т.1 и 3 ЗДДБДС и § 1, т.3 от допълнителните разпоредби на същия закон, без да е сезиран. В останалата част искането е отхвърлено без мотиви и не е ясно защо посочените в искането текстове, а и целият закон не са противоконституционни (каквото всъщност е искането).

Особено мнение на съдията Димитър Гочев

Намирам, че разпоредбата на чл.3, ал.1, т.5 и 6 от Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност противоречи на Конституцията на Република България по следните съображения:

В постоянната си практика още от самото му създаване Конституционният съд е утвърдил принципа за независимостта на съдебната власт като един от съществените принципи на съотношението между конституционните органи в държавата.

Независимостта на съдебната власт се разбира като независимост на отделните органи, включени от Конституцията в тази власт, от други конституционни органи по отношение на компетентността на тези органи за назначаване и бюджетно финансиране.

Независимостта на съдебната система се разбира и като независимост на магистратите за осигуряване на възможността им да изграждат сами, без чуждо влияние, своето съдийско убеждение.

Независимостта на съдебната власт предполага преценката за нравствените качества на съдиите и прокурорите с оглед на тяхното назначаване, повишаване или понижаване в длъжност да се извършва от независимия орган на съдебната власт - Висшия съдебен съвет. Тази преценка не бива, от гледна точка на Конституцията и съобразно с възприетите от Конституционния съд принципи в досегашната му практика, да се извършва от орган на изпълнителната власт.

Затова включването на съдиите от Върховния касационен съд и от Върховния административен съд, както и прокурорите от Главната прокуратура в кръга на заемащите длъжности, за които комисията по чл.4 от закона извършва проверка за принадлежност към Държавна сигурност, е в нарушение на чл.8 и чл.117 от Конституцията.

Не е допустимо преценката за нравствените качества на посочените магистрати да се извършва от една комисия, която е част от изпълнителната власт.

Установяването на принадлежността на едно лице към бившата Държавна сигурност без съмнение представлява елемент от преценката за нравствените качества на магистрата. Тази проверка и установяване би трябвало да може да се извършва за магистратите от Висшия съдебен съвет.

Особено мнение на съдията Пенчо Пенев

Считам, че разпоредбите на чл.2, т.5, 6 и 7 противоречат на Конституцията. Поначало Законът за достъп до документи на бившата Държавна сигурност не държи сметка за конституционния принцип за разделение на властите. Не намирам, че е конституционосъобразно комисия, състояща се само от представители на изпълнителната власт, да може да прави проверка, а в крайна сметка и преценка относно сътрудничеството на бившата Държавна сигурност от страна на висшите магистрати. Не променя нещата и обстоятелството, че се предвижда огласяването на резултатите да стане пред Народното събрание.

По мое мнение евентуално конституционосъобразната процедура би била, ако досиетата на висшите магистрати се проверяваха и отваряха от независима обществено-държавна комисия с участието и на представители на самата магистратура, като се гарантира в закона и правото им на защита. Докато един депутат, който чуе името си в залата на Народното събрание, може все пак да излезе и да даде обяснения, да опровергае твърдени факти или обстоятелства, то дори и подобна квазизащита е невъзможна за магистрат, който би попаднал в подготвения от комисията и огласен пред Народното събрание списък.

По тези съображения считам, че съдиите от Върховния касационен съд и Върховния административен съд, прокурорите от Главна прокуратура и директорът на Националната следствена служба и неговите заместници като представители по Конституция на съдебната власт трябва да бъдат изключени от категорията лица, за които се извършва проверка за принадлежност към бившата Държавна сигурност, както отбелязах, главно заради противоконституционността на процедурата, предвидена в настоящия закон.

На особено мнение съм и по чл.5 и чл.6 от закона. Съгласно чл.5 "Резултатите от извършената проверка за лицата, за които е установена принадлежност към бившата Държавна сигурност, се докладват от министъра на вътрешните работи пред Народното събрание", а според чл.6 "Докладът по чл.5 съдържа: 1. трите имена по паспорт и ЕГН; 2. заеманата длъжност по чл.3, ал.1; 3. качеството на лицето по § 1 от допълнителните разпоредби; 4. структурната част на бившата Държавна сигурност; 5. периода от време за качеството по § 1 от допълнителните разпоредби".

Считам тези два текста за противоконституционни, тъй като те предвиждат процедура на огласяване на проверката за лицата, които визира законът, която по дълбоката си същност е противоконституционна. Няма съмнение, че огласяването на едно сътрудничество с бившата Държавна сигурност е уронващо честта, името и престижа на съответния гражданин. Законът трябваше да осигури ефикасна предварителна защита за всички лица, които попадат под ударите на закона, за да гарантира както признатото конституционно право на защита, така и конституционното право на лична чест, добро име и достойнство. Процедурата, предвидена в чл.5 и чл.6, поради тези съображения е противоконституционна.

Особено мнение на съдията Тодор Тодоров

Особеното мнение е по чл.3, ал.1, т.4 - 7 и чл.5 и 6 ЗДДБДС, по които искането е отхвърлено.

I. По чл.3, ал.1, т.4 - 7 ЗДДБДС

1. Независимост на съдебната власт

Съображенията ми за противоконституционност за включването на представителите на съдебната власт (чл.3, ал.1, т.4 - 7 ЗДДБДС) в кръга на проверяваните лица са по същество същите, както в т.2 от решението на съда. Независимостта на органите на съдебната власт предполага независимост и безпристрастност на органа, който извършва проверката. Недопустимо е такава проверка да се извършва изключително от представители на изпълнителната власт, без възможност тяхната дейност да бъде контролирана. Всъщност България е единствената държава, в която проверяващият орган се състои само от ръководители на специалните служби под ръководството на министъра на вътрешните работи. Както личи от приложените към делото чуждестранни закони, този български подход е уникален. В Германия компетентният да извърши проверката орган е федерален пълномощник, който се избира "от Германския федерален парламент с повече от половината от законния брой на неговите членове" с петгодишен мандат, като е допустимо само еднократно преизбиране (§ 35, ал.2 StUG/1991). Във всички останали държави, в които са приети подобни закони (Полша, Унгария, Чехия и Словакия), в проверяващите органи участват представители на съдебната или на законодателната власт. В Полша компетентият орган по проверката е отдел на Варшавския апелативен съд; в Унгария комисията се състои само от съдии, избирани от Националното събрание (чл.5, ал.1 от Закон № ХХIII от 1994 г.); в Чехия (и Словакия) членството в комисията е персонално и по трима членове в комисията се назначават от Президиума на Чешкия национален съвет и Президиума на Словашкия национален съвет (§ 11, ал.3 от Закон № 451 от 4 октомври 1991 г.). Във всички посочени държави създаването на съответните органи е насочено към удовлетворяване на принципите за безпристрастност и независимост. Само при спазване на тези принципи могат да бъдат гарантирани разделението и независимостта на властите. При това навсякъде последната дума е предоставена на съдебната власт чрез задължително предвидената възможност за съдебна защита. Създадената със ЗДДБДС процедура е конституционно недопустима с оглед независимостта на съдебната власт и нарушава чл.8 и чл.117, ал.2 от Конституцията.

II. По чл.5 и 6 ЗДДБДС

С глава втора от закона се създава процедура за разкриване на "принадлежност към бившата Държавна сигурност съгласно § 1 от допълнителните разпоредби" на определен кръг лица.

2. Организационни закони и основни права

Законът принадлежи към категорията на организационните закони, чрез които държавата решава въпроси по конструирането и функционирането на държавния апарат. В това отношение законодателят е свободен да разкрива информация, отнасяща се до функционирането на т.нар. тайни служби.

Разкриването на такъв тип информация обаче същевременно засяга основни конституционни права на определен кръг от граждани - правото на "защита... срещу посегателство върху честта, достойнството и доброто име на гражданите" (чл.32, ал.1 от Конституцията) и нарушава изричната конституционна забрана за разпространяване на информация, засягаща "правата и доброто име на другите граждани" (чл.41, ал.1 от Конституцията). Ето защо за законодателя съществува конституционно задължение да гарантира в най-голяма степен истинността и обективността на разкриваната информация. В противен случай на обществото се поднася ведрица от истини, полуистини и откровени лъжи, които законът легитимира като истина. При това този закон изключва всяка възможност за оклеветените лица да се защитят по съдебен ред.

Абсолютно правило в съвременното конституционно право на правовите държави е, че когато държавата приема организационни закони като процесния, тя е длъжна да се съобрази с приоритета на основните човешки права. Законодателният орган не разполага с правото да нарушава основни конституционни права дори на отделни лица при приемането на такива закони. Тя е длъжна да положи най-голяма грижа, за да осигури защитата на конституционните права на гражданите, които се ползват с безусловен приоритет. В конкретния случай това не е направено. Тъкмо обратното, законът в този вид дава възможност за изнасяне само на удобна за управляващото мнозинство информация и подменяне на обективната истина с лъжа. Следва да се отбележи, че поради безсрочното действие на закона, това могат да бъдат различни управляващи мнозинства, които чрез съставяне на неверни данни за сътрудничество и при невъзможността за защита срещу тези неверни данни могат да компрометират неоснователно нежеланите от тях кандидати за проверяваните длъжности.

3. Конституционно право на вярна информация

Оспореният закон постига противоконституционен резултат, като подменя материалната истина и лишава засегнатите лица от каквато и да е правна защита.

За разлика от всички други подобни закони в сродна социално-политическа обстановка (Германия, Полша, Унгария, Чехия) българският закон не се интересува от това дали едно лице действително е сътрудничило на бившата Държавна сигурност. Той въздига като единствен и достатъчен критерий за сътрудничество наличието на определени документи в архива на бившата Държавна сигурност. Без значение е дали тези документи отразяват истината.

По този начин законът извършва елементарна манипулация. Като използва основното легитимиращо значение на понятието "сътрудник" в българския език, законът приписва сътрудничество и на широк кръг от лица, които фактически никога не са сътрудничили на бившата Държавна сигурност (вж. по-подробно т.3 от решението). При това, обявените за сътрудници лица са лишени от всяка правна възможност да докажат обективното положение на нещата. Тук държа да отбележа, че поначало няма никакво значение дали тези лица се срамуват, гордеят или са емоционално безразлични към определянето им като "сътрудници". Това е личен морален проблем на всяко лице. Важното в случая е, че този закон лишава лицата от едно от основните им права - правото да докажат какви са в действителност (realissimum на идентичността, право на информационно самоопределяне). Това право е елемент от честта и достойнството на всяко лице независимо как то се самоопределя и какво е неговото отношение към сътрудничеството с ДС.

4. Процедура по установяването и право на защита

Доказването на действителното сътрудничество е обективно възможно. Наистина обществено известно е обстоятелството, че част от т.нар. агентурни дела (лични и работни) са били унищожени в началото на 1990 г. Следователно са били унищожени декларациите за сътрудничество (ако е имало такива), съответно рапортът за вербоване.

Унищожаването на личните и работни дела на агентите обаче не означава, че са унищожени доносите, които те са правили. По официални данни на МВР, изнесени в средствата за масова информация преди приемането на закона, това унищожаване на дела практически не е засегнало делата на наблюдаваните лица (т.нар. оперативни дела). Например в гр. София от общо 31252 оперативни дела не е унищожено нито едно дело, а от 6519 общи оперативни дела (некласифицирани по признак) са унищожени само 26 (двадесет и шест) - в. "Демокрация" от 8 юли 1997 г. (така и други вестници от същата дата).

В оперативните дела, както личи от документите по оперативния отчет на бившата Държавна сигурност, задължително се съдържат писмените доноси или рапортите за устни доноси (донесения) на сътрудниците на Държавна сигурност. Това са всъщност делата, които четат засегнатите лица по глава трета от закона. Ако са унищожени тези дела, въпросната глава трета от закона би била напълно безсмислена. Оперативните дела с доносите и рапортите, в които фигурират имената на агентите, обаче са запазени и тъкмо тях четат засегнатите лица по глава трета на закона.

Авторството на доносите в оперативните дела е лесно установимо. Достатъчно е да се сравнят псевдонимите на подписалите ги агенти (или посочени в рапорта на оперативния работник) със справочната картотека. По този начин всяко лице, което е уведомено от комисията по чл.4 ЗДДБДС, че името му фигурира в архивите на ДС, би могло да се защити, като оспори данните в справочната картотека и регистрационните дневници. Тежестта на доказване в този случай трябва да бъде в съответствие с конституционната презумпция за невиновност и да бъде възложена на държавните органи. Това е единственото конституционносъобразно и справедливо решение. За сравнение в приложеното по делото решение № 60 от 1994 г. на унгарския Конституционен съд по този проблем се постановява изрично: "Конституционният съд посочва, че не лицата, чието минало се проверява, трябва да доказват, че не са били агенти. Процедурата на комисията, където тежестта на доказването не лежи върху разследваното лице, трябва да докаже, че тези лица са били наистина агенти". Такава процедура при цялата мощ на българските специални служби, върху които лежи доказателствената тежест, е възможна и българският законодател е конституционно задължен да я създаде, за да гарантира достоверното установяване на обективната истина и защитата на конституционните права на разследваните лица.

Законодателят, като не е предвидил процедура по установяване на обективната истина за сътрудничеството на едно лице с ДС, е нарушил правото на защита (чл.56 от Конституцията), както и основния принцип на справедливостта (преамбюл на Конституцията).

5. Право на съдебна защита

Независимо от обективната възможност за установяване на действително, а не приписано сътрудничество, такава процедура в закона е напълно пренебрегната. Наред с това обявените за "сътрудници" лица са напълно лишени от каквато и да е правна защита. Те са лишени от възможността да оспорят по съдебен ред решението на комисията по чл.4 ЗДДБДС. Дори лицето да е подало възражения до комисията, то не се уведомява за решението на комисията. То може да разбере едва от прочитането на доклада по чл.5 и 6 пред Народното събрание дали комисията е уважила неговите възражения.

Считам за необходимо да подчертая тук, че конституционното право на защита срещу посегателство върху честта, достойнството и доброто име по чл.32, ал.1 от Конституцията е превантивно по своя характер. Лицето трябва да разполага с правната възможност да осуети това посегателство, да може да се защити по съдебен ред от самото посегателство, а не само от резултатите му. Като е лишил лицата по чл.3, ал.1 и 2 ЗДДБДС от неотменимото им право на съдебна защита, законодателят е нарушил конституционните норми на чл.32, ал.1, чл.41, ал.1 и чл.56 от Конституцията.

6. Противоконституционност на огласяването

От изложеното дотук е видно, че в този му вид оспореният закон не гарантира достоверното установяване на сътрудничество с органите на бившата ДС. По мое мнение създадената процедура по глава втора от ЗДДБДС може да бъде доразвита с правото на съдебна защита чрез изменения и допълнения в закона. Сега съществуващата процедура, съответно подобрена (вж. т.3), може да се запази като предварителна проверка, с възможност за съдебно обжалване. Самата предварителна проверка от комисията не е противоконституционна, докато не бъде огласена, тъй като с нея се установява единствено наличието на едностранно съставени от самата ДС данни в собствените й архиви, но не и тяхната истинност. Противоконституционното действие на закона настъпва с огласяването на неверни данни, срещу което огласяване лицата не могат да се защитят. Ето защо за противоконституционни следва да се обявят разпоредбите на чл.5 и 6 ЗДДБДС, които уреждат огласяването.

По изложените съображения считам че разпоредбите на чл.3, ал.1, т.4 - 7 и чл.5 и 6 ЗДДБДС са противоконституционни.

Особено мнение и становище на съдията Александър Арабаджиев

1. Текстът, който следва, включва:

а) изложение на съображенията, поради които съм подписал с особено мнение Решение № 10 от 22 септември 1997 г. по к.д. № 14/1997 г. в частта, в която е отхвърлено (оставено без уважение) искането за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл.3, ал.1, т.5, 6 и 7 и чл.4, чл.5 и чл.6 от Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (по-нататък ЗДДБДС или Законът);

б) становище към решението по смисъла на чл.32, ал.5 от Правилника за организацията и дейността на Конституционния съд (ПОДКС) в частта, отнасяща се до разпоредбите на чл.3, ал.1, т. 1 и 3 и § 1 от допълнителните разпоредби на същия закон.

При изготвянето на това изложение е взето предвид обстоятелството, че вън от съображенията във връзка с разпоредбите, обявени за противоконституционни, решението на Конституционния съд не съдържа аргументация (мотиви) за останалата си част.

2. Поради застъпения тук подход към закона изложението не следва последователността на текстовете от гледище на тяхната номерация, а се основава на общото отношение към закона и към основните му разпоредби (респ. съотношението, в което те се намират) и на последиците, които едно (предлагано) разрешение спрямо една норма трябва да има по отношение на друга (други) норми.

3. В частта от закона, която изобщо се засяга от решението на Конституционния съд и по-конкретно от настоящото изложение, се съдържат три основни кръга от проблеми: а) обхватът на лицата, за чиято принадлежност към бившата Държавна сигурност се извършва проверка (чл.3, ал.1); б) процедурата, по която се извършва проверката (чл.4 - 6 включително); в) съдържанието на понятието "принадлежност към бившата Държавна сигурност" (§ 1 от допълнителните разпоредби).

Трите елемента са взаимно свързани, от една страна, и, от друга страна, определят предназначението на закона, неговото съдържание и механизма, чрез който той се прилага. Тук - във формата на една забележка с по-скоро правно-технически характер - е необходимо да се изтъкне, че е неправилно разпоредба със съдържанието на § 1 да има характер на допълнителна, след като предназначението й е да установи в какво се състоят фактите, които подлежат на проверка съгласно чл.3, ал.1 (спрямо лица, заемащи дадени длъжности) и на огласяване съгласно чл.5 и 6.

4. Именно проверката на тези факти и тяхното докладване пред Народното събрание от страна на министъра на вътрешните работи съставляват цел на закона в разглежданата му част.

Впрочем целта на закона, включително от гледна точка на предвидените (или непредвидени) в него последици, не е ясно изразена от законодателя. Следва да се приеме за оправдано КС да си зададе въпрос относно нея, за да установи и общата рамка на упражнявания от него контрол за конституционосъобразност.

Във връзка с това следва също така да се отбележи като въпрос на принципна позиция, че изложените тук становища не засягат по същество самата идея да се извърши проверка за принадлежността към бившата Държавна сигурност на лица, заемащи определени длъжности, и на резултатите от тази проверка да бъде придадена публичност по съответен начин с оглед на съответни последици.

5. В това отношение самият Конституционен съд е в състояние да подложи на конституционна преценка целите и приложното поле на закона, респ. да установи дали законът притежава конституционни основания или е лишен от такива.

В мотивите на законопроекта, чийто вносител е Министерският съвет, са изтъкнати три групи съображения. Никое от тях не се отнася пряко до проблематиката, която е предмет на упражнявания от съда контрол за конституционосъобразност. (Тук не се оспорва вторият мотив на вносителя на законопроекта, свързан с "необходимостта от справедливост за хората, пострадали от тоталитарната Държавна сигурност", но е естествено да се постави под съмнение доколко е уместно да се приема закон с цел "премахването на зависимостта на бивши сътрудници от бившата Държавна сигурност", което съставлява първия мотив, тъй като конкретната зависимост на конкретни лица може да се "премахне" чрез тяхното индивидуално разобличаване).

6. Всъщност меродавно на плоскостта на предмета на делото е изтъкнатото в становището на правителството в качеството му на заинтересувана страна във връзка с правото на обществеността да бъде информирана относно поведението и дейността на определена категория публични фигури.

Това фундаментално конституционно право, което се съдържа в разпоредбите на чл.39 - 41 от Конституцията (вж. Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1/1996 г.), има за своя предпоставка и същевременно цел постигането на прозрачност при функционирането на държавните органи и по отношение на лицата, които изпълняват публични функции. Това в пълна степен се отнася и за поведение и дейност в миналото.

7. Законът дефинира поведението, чието разкриване цели, като "принадлежност към бившата Държавна сигурност" (чл.3, ал.1). Вън от всички възражения, които предизвиква, тази най-обща формулировка имплицира цел на закона, която - с оглед на казаното и в предходната т.6 - следва да бъде подкрепена. Тя обаче не е ясно изразена нито в мотивите на законопроекта, нито от страна на законодателя, който, ако се предположи, че е изхождал от споменатата конституционно оправдана цел - предположение, което му се дължи, - не е успял да постигне тази цел в съответствие с принципите на демократичната правова държава (чл.4, ал.1 от Конституцията).

8. "Принадлежност към бившата Държавна сигурност" е качество, което по замисъла на законодателя носи негативна нравствена оценка и следва да се предположи (допусне), че разкриването на това качество цели морална дискредитация на неговите носители. В този смисъл е лишен от каквато и да е опора доводът, че сам по себе си законът не предвижда правни последици от проверката по чл.3, ал.1 и докладването на резултатите от нея по чл.5. Ако това е така, може да се постави под съмнение конституционноправната оправданост (и "състоятелност") на самия закон. Както може да се постави на критична оценка неумението (или нежеланието) на законодателя да вземе предвид съществуващи образци в разглежданата област. В материалите по делото съществуват данни за подхода, възприет в други страни, и съдът следваше също да ги има предвид в преценката си за конституционосъобразността на оспорените разпоредби от закона, като констатира допуснатите от законодателя пропуски при регламентирането на дейността на разкриването на данни за принадлежност към бившата Държавна сигурност.

9. Първи съществен недостатък в смисъл на несъобразяване с основни конституционни принципи е пропускът да се формулира - и то чрез субстанциална норма - поведението (действието или действията), - което законът предписва да се разкрие с цел да му бъде дадена отрицателна нравствена (обществена) оценка.

Ако преследваният ефект от подобен закон е да разкрие факти от поведението на лица, заемащи определени (в чл.3, ал.1) постове в публичната власт, и по-специално "предишно" поведение, законодателят е длъжен да очертае дейността, за която се предпоставя, че е укорима от гледна точка на създадената сега демократична правова държава.

Противно на това саморазбиращо се изискване, в обсъждания законодателен акт такава формулировка не се съдържа, а е постъпено обратно - чрез въвеждане на колективна презумпция за осъществявано укоримо поведение, което следва от израза на чл.3, ал.1 ("принадлежност") и от признаците, чрез които са очертани отделните категории в т. 1, 2 и 3 на § 1 от допълнителните разпоредби. В нито една от тези разпоредби и въобще в закона не се съдържа изискването за установяване на конкретна дейност, на активно сътрудничество, което, ако бъде надлежно доказано, е оправдано да бъде публично оповестено, както предвижда законът.

При положение, че става дума за публично разобличаване на конкретни личности, съответно приложение трябва да намери презумпцията за невиновност, а не презумпцията за колективна укоримост поради принадлежността към определена група.

Законодателят не е успял да съобрази този принцип, а е счел за уместно да борави с общоважими (т.е. за всички) категории. По този начин се допуска посегателство срещу честта, достойнството и доброто име (чл.32, ал.1 от Конституцията) и на хора, чието поведение не е било укоримо в смисъла, имплициран от закона. За такъв резултат (ефект) от приложението на закона няма конституционноправни оправдания. Не съставляват такова оправдание и принципите за прозрачност спрямо заемащите определени постове в сферата на публичната власт. Правото на обществото "да знае" се реализира съобразно изискванията на Конституцията. Със защитата на конституционния ред може да се обясни (и оправдае) самото приемане и действие на подобен закон. Щом е така, не е допустимо в името на тази защита да се пренебрегва самият конституционен ред.

10. Сведен до неговите явни (очевидни) последици, законът има за ефект вкарването в публичното пространство на определени факти, отнасящи се до определени лица. Това изглежда очевидно, а имплицираните последици не могат да бъдат предполагани, защото законодателят е длъжен да ги избягва. Този ефект означава, че определени факти с негативна конотация се съобщават с цел да порицаят или, казано с други думи, да предизвикат морална дискредитация. Въздейства се следователно върху правото на добро име, което като такова е гражданско право и е защитено от Конституцията (чл.32, ал.1).

За законодателя съществува задължение - когато издава такъв акт - да намери разумен баланс между целта на акта - да вкара в публичното пространство определени факти, отнасящи се до ("миналото") поведение на отделни личности, и необходимостта да пази правото на добро име, което, както току що се отбеляза, е лично право и е също защитено от Конституцията. (Второто е колкото негативно, толкова и позитивно задължение на държавата.)

В случая с разглеждания закон въпросът не е, че този баланс не е точно направен, а че въобще липсва. Второто съображение изглежда не е съществувало за законодателя. Ако добре разбраната (и разбирана) цел на законодателя е да реализира оздравителен ефект спрямо обществото, съмнително е, че такъв може да бъде постигнат чрез пренебрежение спрямо отделни личности.

От друга страна, тук се предпоставя, че придаването на публичност на въпросната информация, е съобразено с условията на чл.41, ал.2 от Конституцията.

11. В този смисъл нито парламентът, нито органът, комуто е възложено изпълнението на закона, не разполагат с неограничена дискреция да подлагат индивидите на такива разкрития, които подкопават конституционната защита на личността.

В светлината на това принципно положение съществен дефицит на закона съставлява начинът, по който е уредено функционирането му (чл.4 - 6).

Предвидената в него комисия (чл.4, ал.1) не осигурява гаранции за независимост и обективност - качества, каквито трябва да притежава органът, натоварен да извърши проверката на данните, подлежащи на разкриване. Като се имат предвид подчертаните вече сложност и важност на тази дейност, ако на нея се гледа от позицията на принципите на правовата държава, органът, който я извършва, трябва да бъде създаден и да функционира по начин, който - на първо място - да внушава на обществеността, че е независим и обективен. Гаранции за това представляват:

- Начинът, по който се формира подобен орган (т.е. от кого се назначава или избира);

- Неговият състав (включително от гледна точка на професионална квалификация и на професионална етика, която задължава членовете му да бъдат обективни);

- Процедурни гаранции срещу външна намеса (натиск).

12. Въпросът за процедурните гаранции има и друга страна. Тя се отнася до начина, по който въпросната комисия процедира. Той въобще не е уреден в закона. Не е ясно въз основа на кои материали се извършва проверката, при спазването на кои процедурни правила и чрез използването на какви доказателствени средства.

Процедурата за взимане на решения, водещи до мерки, които съставляват намеса в индивидуални права, трябва да бъде справедлива и безпристрастна, така че да осигурява дължимото уважение към права и интереси, гарантирани на личността от други конституционни норми. В отсъствието на изрични процедурни правила (изисквания) такива могат да бъдат конструирани по подходящ начин и в случая това се прави тук (вж. предходната т.11) именно с тази цел, а не с цел да бъдат наложени някакви абстрактни критерии за структурната безпристрастност на въпросния орган.

13. От това следва още, че законът не е определил изисквания за законосъобразност на действията на комисията.

Впрочем това не изглежда да е било цел на законодателя, защото законосъобразността на действията и актовете на комисията не подлежат на контрол. Именно комисията установява релевантните според закона факти и резултатите от извършените от нея проверки се докладват от министъра на вътрешните работи (чл.5 във връзка с чл.4, ал.2 и 3). Процедурата като цяло може да доведе до сериозно накърняване на лични (граждански) права, които се ползват с конституционна защита.

Разглежданият закон обаче им е отказал защита. Вън от възможността по чл.4, ал.3 - да се подадат възражения пред комисията - не е предвидено заинтересуваните лица да поискат съдебна защита срещу актове и действия, които пряко ги засягат. При това в закона не е посочено, че става дума за изключението, предвидено в чл.120, ал.2 in fine. Може да се допусне, че по тази причина поначало законът избягва да идентифицира отделни действия или актове на комисията, по отношение на които би могло да се постави въпросът за обжалване пред съдилищата.

При всички съмнения относно задължителната сила на подобни съображения на решението на Конституционния съд, уместно би било да се обсъди възможността разкритите данни да бъдат оспорени и опровергани чрез средствата на гражданското съдопроизводство.

Конституционният съд обаче следваше да констатира, че законодателят е пропуснал да вземе предвид, при уредбата, която се отнася до органа, който извършва всъщност проверката, съставляваща цел на закона - редица основни конституционни положения. Те включват правото на защита (чл.56 от Конституцията), достъпът до съд за защита на правата и законните интереси на гражданите (чл.117, ал.1), правото на гражданите да обжалват всички административни актове, които ги засягат (чл.120, ал.2).

Според застъпваното тук становище този пропуск обуславя противоконституционност на разпоредбите на чл.4, чл.5 и чл.6 от закона, т.е. на целия имплементационен механизъм на закона.

14. В случая съгласно чл.4, ал.1 комисията, която извършва проверката за принадлежност на лицата по чл.3, ал.1 към бившата Държавна сигурност, е от гледище на нейния състав едно изцяло административно тяло. Отклонението от стандартите, изброени по-горе (т.11), е ненуждаещо се от посочване.

Тук въобще не се поставя под съмнение професионалната добросъвестност на конкретните лица, заемащи длъжностите, посочени в чл.4, ал.1. Става дума за това, че законодателят е създал орган, който обективно не отговаря на посочените стандарти за структурна независимост и безпристрастност, спазването на които е необходимо предвид на възложените му функции и характера на сферата, в която те се осъществяват.

Нещо повече. В светлината на изложеното в предходната т.13 в този си вид тази комисия е орган, който не е подчинен на контролните механизми, присъщи на принципа на разделението на властите (чл.8 от Конституцията).

15. По тази именно причина този орган не отговаря на конституционните изисквания за осъществяване на възложената му функция - извършване на проверка за сътрудничество със служби на бившата Държавна сигурност спрямо някои от лицата, изброени в чл.3, ал.1. Това са по същество съображенията, които обуславят - по мое мнение - неконституционосъобразност на чл.3, ал.1, т.1 и 3 от закона, както правилно е прието в решението на Конституционния съд. Същите съображения обаче се отнасят и до длъжностите, посочени в т.5, 6 и 7. Няма конституционноправни основания за тяхното разграничаване, поради което и в тази част законът противоречи на Конституцията. Както бе отбелязано в началото, решението на съда мълчи по този въпрос в съобразителната си част и не посочва основания за такова разграничение. Тъй като такива основания въобще липсват, налице е още едно съображение, което води до разрешението, възприето спрямо т.1 и 3.

Вън от отбелязаното съображение, обхватът на лицата, за които поначало законодателят предвижда проверката по чл.3, ал.1, не подлежи на контрол за конституционосъобразност освен, разбира се, ако при определянето на този кръг не се нарушават други конституционни принципи или използваните критерии са явно лишени от разумно основание. В случая такива не се разкриват, след като е ясно, че законодателят се е стремил да обхване (висшите) представители на отделните конституционно установени власти.

Особено мнение на съдията Георги Марков

Считам за противоконституционни следните разпоредби на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност:

1. Чл.3, ал.1, т.5 и 6

В България проверката за принадлежност към бившата Държавна сигурност на висшите държавници не се извършва от независим орган, а от представители на изпълнителната власт на управляващата партия. Това налага от кръга на лицата да бъдат изключени определена категория длъжности, като за тях законодателят създаде друг конституционосъобразен ред за проверка.

На първо място това са представителите на съдебната власт. Едно от завоеванията на демокрацията у нас е разделението на властите - чл.8 от Конституцията. Съдебната власт е независима - чл.117, ал.2, изр.първо от основния закон. При това Върховният административен съд контролира актовете на Министерския съвет и на отделните министри - чл.125, ал.2 от Конституцията. Върховният касационен съд в редица случаи пряко и косвено контролира дейността на партиите и регистрацията им в общите избори.

Абсурдно е от гледна точка на изложените конституционни разпоредби изпълнителната власт, която е еманация на управляващата партия, да проверява определена дейност в миналото или настоящето на висшите магистрати. Това застрашава сериозно независимостта на съдебната система и може да доведе до шантаж над "неудобни" и "прикриване" на удобни нейни представители. Открит е пътят да се върнем към партията-държава, което чл.11, ал.2 от Конституцията забранява.

Ще посоча, че Конституционният съд с единодушие на 12-те съдии даде задължително тълкуване на Конституцията по к.д. № 23/95 г. в смисъл: "Функциите на конституционно установените държавни органи показват, че те се ползват с конституционен статус, който не може да се накърнява не само чрез намеса в работата и подчинение, което би съставлявало непосредствено нарушение на основното начало на чл.8 от Конституцията, но и чрез засягане престижа и достойнството им по начин, който се отнася пряко до изпълнение на функциите им".

Нашият законодател трябваше да се поучи от опита на една страна "отличник" в прехода, Унгария. Там се създадоха независими състави от съдии, излъчени съвместно от парламента и председателя на Върховния съд. Първо те се проверяват за доносничество, след което разглеждат досиетата. През това време не правораздават в редовните съдилища и получават 9 средномесечни заплати, за да се осигури независимостта и в тази насока. Техните актове също подлежат на контрол пред градския съд в бързо производство като гаранция, че няма да има спекулации.

Уважавам желанието на президента да се види и неговото досие, но това не означава, че трябва да се създава прецедент с нарушаване на основния закон. Законодателят е длъжен да намери конституционосъобразен начин за това.

2. По чл.4, ал.3, относно последните думи "пред комисията"

Разпоредбата предвижда засегнатите от решението на комисията по разкриване на досиетата да обжалват пред нея. Това бе недопустимо дори при г-н Живков - да обжалваш пред орган, от чието решение си недоволен, след което актът се изпълнява.

Съгласно чл.32, ал.1, изр. второ от Конституцията всеки има право на защита срещу посегателства върху неговата чест, достойнство и добро име. Според чл.56 от основния закон гражданите имат право на защита, когато са застрашени законните им интереси. Според чл.117, ал.1 от Конституцията съдебната власт е тази, която защитава правата и законните интереси на гражданите. Народното събрание изрично трябва да уреди пътя на съдебна защита на засегнатите граждани. Именно съдебната власт е призвана за защитава правата и законните интереси на гражданите - чл.117 ал.1 от Конституцията. В случая законът е изключил съдебната защита, което личи от волята на законодателя при дебатите и изпълнението на акта пред парламента.

 

 

---

* Обн., ДВ, бр. 89 от 7 октомври 1997 г.