Тържествена реч на председателя на Конституцонния съд на Република България Павлина Панова по повод 35 години от създаването на Конституционния съд и 147 години от приемането на Търновската конституция

16.04.2026, Велико Търново

 

Уважаема г-жо президент на Република България,

Уважаема г-жо председател на Народното събрание,

Уважаеми г-н министър-председател,

Ваше Светейшество Даниил – Патриарх Български и Митрополит Софийски,

Ваше високопреосвещенство Великотърновски митрополит Григорий,

Уважаеми г-н кмет на община Велико Търново,

Уважаеми конституционни съдии и конституционни съдии с изтекъл мандат,

Уважаеми г-н заместник-председател на Народното събрание,

Уважаеми г-н заместник министър-председател и министър на правосъдието, 

Уважаема г-жо председател на Върховния касационен съд,

Уважаеми г-н председател на Трето отделение на Върховния административен съд,

Уважаеми г-н председател на Висшия адвокатски съвет,

Уважаема г-жо омбудсман,

Уважаеми г-н областен управител,

Уважаеми г-н председател на Общински съвет Велико Търново,

Уважаеми представители на съдебната власт, адвокатските колегии и на местната власт, 

Уважаеми представители на българската академична общност,

 

Госпожи и господа,

 

 Преди точно 147 г. на тази дата – 16 април, в тази сграда е приета първата българска Конституция – Търновската.

Да се съберем днес във Велико Търново, в сградата на Учредителното събрание, не е просто жест на уважение към историята. Това е знак на приемственост.

В тази зала, на тази дата, преди 147 години, представители на един народ, възстановил своята държавност след дълго прекъсване, са поели отговорността да определят не просто как ще се управлява страната, а какъв ще бъде нейният характер.

Търновската конституция е израз на този стремеж. Тя е акт на политическа смелост. В едно време на несигурност тя формулира принципи, които поставят България на картата на модерния европейски конституционализъм. Възприемат се фундаментални конституционни принципи – разделение на властите, парламентарно представителство, защита на основни права.

Но всяка историческа епоха има своите ограничения.

Търновската конституция съдържа ценностите и принципите на ограничената законодателна власт и правова държавност, но не разполага с независим съдебен орган, който да следи за тяхното съблюдаване. Контролът е политически. Съгласно чл. 49 от Конституцията само Народното Събрание има право да решава, “упазени ли съ всичките показани въ тая Конституция условия, при издаваньето на некоя законъ”.

През този период просветени български юристи обсъждат възможността за упражняване на съдебен конституционен контрол[1]. Редица бележити български юристи като Стефан Киров, Венелин Ганев, Стефан Баламезов и други поставят въпроса за тълкуването на чл. 49 от Търновската конституция и по-конкретно правото на съда да упражнява контрол върху законодателните актове, приемани от Народното събрание. Те излагат аргументи, че чл. 49 на Конституцията не изключва възможността за упражняването на такъв контрол. Считат, че конституционната разпоредба определя само формалните условия за издаването на един закон, а не неговата съдържателна страна. Въпреки това върховните  съдебни органи отхвърлят подобно тълкуване. Така  спазването на баланса между отделните държавни органи остава в значителна степен зависим от културата на законодателя и на самоограничаването на тези органи.

За съжаление не само българската история ни учи, че това не винаги е достатъчно.

През 30-те години на миналия век се изработват проекти за нова конституция на страната. Проектите представят нови идеи, относно конституционния контрол[2]. Заслужава да се отбележи конституционният проект на проф. Стефан Баламезов от 1936 г., който в чл. 112 предвижда Върховният касационен съд в общо заседание на отделенията си да се произнася по конституционността на законите и да обявява за неприложим всеки закон, който противоречи на конституцията. Известно е, че в периода 1946-1947 г. три от четирите проекта за републикански конституции – на Демократическата партия, на БЗНС „Никола Петков“ и на Българската лига за защита на правата на човека и гражданина, без този на Отечествения фронт, предвиждат изрична уредба на органи за конституционен контрол.

Липсата на съдебен конституционен контрол по никакъв начин не намалява стойността и значението на Търновската конституция в българската конституционна история. Тя отразява историческия етап. Все пак нека не забравяме, че европейският модел за конституционен контрол, който по-късно ще възприемем, се заражда едва през 1920 г.

Конституцията от 1991 г. стъпва върху вече съществуващата демократична и либерална традиция, но прави крачка напред. Тя не само прогласява върховенството на Основния закон, но и го институционализира. Тя въвежда концентриран конституционен контрол и създава Конституционния съд като гарант за стабилността на конституционния ред.

Това не е техническо допълнение в конституционното ни управление. Това е качествено развитие на българската държавност.

Ако през 1879 г. е формулиран въпросът „Съгласно какви принципи ще се управлява българската държава?“, то през 1991 г. се дава отговор и на друг въпрос – „Кой ще е отговорен да следи дали тези принципи не се нарушават?“.

Тук е мястото на Конституционния съд.

През изминалите 35 години Съдът не просто прилага Конституцията. Той допринася за изграждането на конституционна култура.

Конституционният съд е институцията, която въвежда стабилност там, където политическата динамика може да създаде напрежение. Той напомня, че демокрацията не е просто управление на мнозинството без граници, а управление в рамки, юридически установени рамки.

С приемането на Конституцията на Република България през 1991 г. българският конституционализъм получава ново, съответно на модерния конституционализъм изражение. Основният закон от 1991 г. възстановява демократичните принципи на държавно устройство, утвърждава правовата държава и гарантира широк каталог от основни права и свободи, съобразени със съвременните европейски стандарти.

Едно от най-съществените институционални решения на учредителната власт през 1991 г. е създаването на Конституционния съд като самостоятелен орган за конституционен контрол. С това се въвежда моделът на концентрирано конституционно правосъдие, при който специализирана институция е натоварена със задачата да гарантира върховенството на Конституцията.

Този модел изразява ясно разбирането, че в демократичната държава върховенството на Конституцията не може да остане абстрактен принцип. То изисква институционален механизъм за контрол и защита. Конституционният съд е именно този механизъм – орган, който стои извън традиционната триада на властите, но е призван да гарантира тяхното конституционно равновесие.

В продължение на 35 години Конституционният съд изпълнява функцията си да гарантира основните права на гражданите, следейки дали учредените от Конституцията органи на власт спазват своите ограничени конституционни правомощия.

Неговите решения очертават съдържанието на принципа на правовата държава.

Изясняват границите на законодателната дискреция.

Защитават независимостта на съдебната власт.

Гарантират ефективността на основните права и свободи.

През изминалите 35 години Конституционният съд последователно изгражда практика, която има трайно значение за българската правна система, включително позовавайки се в някои свои актове на текста на Търновската конституция.

Чрез своите решения Съдът утвърди разбирането за правовата държава като основополагащ принцип на конституционния ред. Този принцип не се изчерпва с формалното спазване на закона. Конституционният съд категорично отстоява разбирането, че

„‘[П]равова държава‘ означава упражняване на държавна власт на основата на конституция, в рамките на закони, които материално и формално съответстват на конституцията и които са създадени за запазване на човешкото достойнство, за постигане на свобода, справедливост и правна сигурност.“[3]

Съдът разви съдържанието на принципа на разделението на властите, като подчерта, че

„[Р]азпоредбата на чл. 8 от Конституцията установява разделение на властите, така щото власт да възпира власт, като използва дадените ѝ прерогативи, преграждайки пътя на произвола при упражняването на държавната власт. Възможността за взаимно противодействие и балансиране на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, като иманентна страна от съдържателния обхват на принципа на разделение на властите, обаче не означава възможност за блокиране на нормалното функциониране на властта, тъй като основополагаща цел на този конституционен принцип е осигуряване на ефективно управление в едно демократично общество под върховенството на правото.“[4]

Особено съществен принос има практиката на Съда в областта на основните права и свободи. Конституцията от 1991 г. възприема модерно разбиране за правата като пряко приложими и защитими. Последователна е практиката на Конституционния съд по въпроса за ограничаването на основните права на гражданите само в случаите, когато е налице легитимна цел, основанието е закрепено със закон, в рамките на предвидените в Конституцията ограничения и при спазване на принципа на пропорционалност (съразмерност) на преследваната цел[5]. Противното, поддържа последователно Конституционният съд, накърнява „правовата държава в материален смисъл“, разбирана като „държава на справедливостта, където самата конституционна организация на държавната власт е обвързана с основните права като висша ценност; тяхната реализация е смисъл и цел на нейното упражняване“[6].

Конституционният контрол не е политически акт.

Съдът не замества законодателя.

Не формулира политически програми.

Не участва в политическия дебат.

Конституционният съд упражнява своите правомощия на основание Конституцията и постановява своите актове, съобразявайки се единствено с Основния закон в държавата.

Неговата роля е особено важна във всяка либерална конституционна демокрация – да провери дали упражняването на властта съответства на Основния закон. Гарантирането на върховенството на Конституцията изисква аргументирана преценка, изисква доверие в правилата, изисква безпристрастност и дистанция от моментните интереси на конюнктурни мнозинства, изисква и способност да се носи отговорност.

Днес, когато общественият ритъм е ускорен, когато технологиите променят комуникацията, а политическите процеси протичат с нарастваща интензивност, необходимостта от стабилен конституционен ориентир е още по-голяма.

Съвременната държава е подложена на различни кризи. В такива моменти вероятно е силно изкушението да се търсят бързи решения. Но прибързаните действия понякога може да са за сметка на правовата държавност. Конституционното правосъдие изисква аргументирана преценка. Изисква дистанция от конюнктурните интереси на едно или друго временно мнозинство. Конституционният съд категорично отстоява разбирането, че

„[в] конституционната демокрация автономията на законодателя бива балансирана на основата на редица ограничения, записани в Конституцията и предназначени да защитят ценности от висш порядък, които не могат да бъдат „жертвани“ произволно от политическите мнозинства в парламента“.[7]

Може би именно това е най-силната страна на Конституционния съд – че не се подчинява на ритъма на момента.

В европейски контекст тази задача придобива допълнително измерение. България участва в правен съюз, основан на общи ценности. Конституционният съд е част от общността на европейските конституционни и върховни юрисдикции, които чрез диалог и взаимно уважение изграждат пространство на споделена правна култура.

Този диалог изисква ясно съзнание за собствената конституционна идентичност. Европейската интеграция не отменя националната конституция. Тя предполага нейното зряло и аргументирано участие в по-широк правен ред.

Велико Търново ни напомня, че всяка държавност започва с доверие в правилата. Учредителите от 1879 г. са вярвали, че правото може да бъде устойчива основа на свободата. Ние днес имаме отговорност да покажем, че това доверие е оправдано.

147 години са достатъчно време, за да осъзнаем, че конституцията не е просто исторически документ. Тя е жив текст, който изисква защита и развитие. 35 години са достатъчно време, за да се утвърди институцията  Конституционен съд като стабилен фактор в държавността. Но нито една институция не може да бъде силна сама по себе си. Тя е силна чрез доверието, което обществото ѝ гласува, и чрез професионализма на хората, които я изграждат.

Днес, в тази зала, можем да видим приемствеността – от учредителите, които са поставили началото, до конституционните съдии, които носят отговорността да пазят този ред.

Нашата задача е да съчетаем двете – уважението към началото и отговорността към бъдещето.

Нека продължим да отстояваме Конституцията не само като абстрактен символ, а като действаща мярка за всяка власт. Нека съхраним разбирането, че стабилността на държавата започва от стабилността на нейните правила.

И нека Велико Търново остане не само място на историческа памет, а живо напомняне, че държавността е преди всичко отговорност.

Демокрацията лесно приема изборите. Но винаги ли се приемат ограниченията на тези, които имат право на избор?

Мнозинството има силата да приема закони. Но има ли същото това мнозинство културата да се съобразява с граници? И когато конституционният контрол преустанови действието на даден закон, възприема ли се това като защита на Конституцията или като пречка пред политическата воля?

Конституцията не е просто израз на волята на мнозинството. Тя е и неговото ограничение. Тя казва: дори мнозинството не може всичко. Дори силната политическа воля има рамки.

Историята показва, че демокрациите отслабват не когато са критикувани, а когато започнат да приемат правото не като инструмент за гарантиране на свободата, а като пречка за реализиране на лични интереси.

В този смисъл Конституционният съд не е институция на съгласието. Той често е институция на несъгласието — на онова юридическо „не“, което защитава дългосрочната стабилност пред краткосрочната целесъобразност.

Това не винаги е популярна позиция.

Но ако върховенството на Конституцията зависи от популярност, то вече не е върховенство.

Тук, във Велико Търново, си струва да си припомним, че учредителите от 1879 г. са положили усилия да се създаде както основа за упражняване на държавната власт, така и нейна рамка. Рамка, която да устои на страсти, лични амбиции и временни мнозинства.

Конституционният ред често не се разрушава внезапно. Той отслабва постепенно, когато започнем да приемаме малките изключения като допустими, когато тълкуваме принципите твърде гъвкаво, когато считаме, че „този път“ обстоятелствата оправдават неспазването на правилата.

Конституционният съд е призван да устоява именно на това изкушение.

Това изисква не само юридическа компетентност, но и характер.

Затова днешната годишнина не е само честване на върховен закон и на държавен орган. Тя е напомняне, че конституционализмът изисква интелектуална честност и устойчивост.

Този град - Велико Търново, тази зала – на Учредително събрание, ни напомнят откъде започва българската модерна държавност.

35-годишната история на Конституционния съд ни показва, че тази държавност може да бъде защитавана и развивана чрез право, а не чрез сила.

Уважаеми госпожи и господа,

Днес отбелязваме две значими годишнини в развитието на българската държавност – 147 години от приемането на Търновската конституция и 35 години от създаването на Конституционния съд на Република България.

Тези две събития принадлежат на различни исторически епохи. Обединява ги една идея – че мирът може да бъде постигнат единствено когато държавната власт бъде ограничена от право, а не от сила и произвол. Този идеал днес изглежда все по-актуален и необходим за отстояване. Живеем във времена, в които изглежда, че юридическите аргументи отстъпват за сметка на аргументите на по-силния. Правото се инструментализира и обезличава.

Днешният ден не е само повод за честване.

Той е напомняне за нуждата от отговорност.

Отговорност към правилата и правото.

Отговорност към текста на Конституцията.

Отговорност към гражданите, чиито права Конституцията защитава.

Отговорността на Конституционния съд остава да съхранява този ред – с юридическа аргументираност и безпристрастност.

Нека продължим да изпълняваме тази мисия с ясно съзнание за историческата приемственост, която ни задължава, и за отговорността към бъдещето, която да ни мотивира.

Благодаря Ви.