12. Решение № 12 от 25 септември 1997 г. по к.д. № 6/97 г. относно искане за установяване на противоконституционност на чл.50, ал.1 и 2 от Закона за пенсиите, както и на предходните редакции на тази разпоредба *
Състав: Асен Манов - председател, Младен Данаилов, Милчо Костов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Николай Павлов, Иван Григоров, Пенчо Пенев, Тодор Тодоров, Александър Арабаджиев - докладчик, Георги Марков
Делото е образувано на 20 юни 1997 г. по искане на главния прокурор за установяване на противоконституционността на чл.50, ал.1 и 2 от Закона за пенсиите (ЗП), както и на предходните редакции на тази разпоредба. В искането са възпроизведени първоначалното съдържание на чл.50 ЗП (Изв., бр.91 от 12 ноември 1957 г.), както и действащата редакция на разпоредбата, която е в сила от 1 юли 1994 г. (срв. Закон за изменение на Закона за пенсиите, приет от 36-ото Народно събрание на 8 юни 1994 г., ДВ, бр.49 от 17 юни 1994 г.). Отделно са отбелязани - чрез посочване на обнародванията им - и направените междувременно изменения и допълнения, като е изтъкнато, че във всички редакции е прокаран принципът за ограничаване или отнемане на правото на пенсия в случаите, когато пенсионерите получават доходи от трудова дейност. Поддържа се, че този законодателен подход противоречи на принципите, установени в чл.51, ал.1, чл.57, ал.1 и чл.6, ал.2 от Конституцията.
Изложени са и съображенията, на които се основава искането за установяване на противоконституционност. Изтъква се, че правото на пенсия като вид осигурително право е гарантирано от чл.51, ал.1 от Конституцията, без упражняването му да е поставено в зависимост от упражняването на друго основно право, каквото е правото на труд, още повече че то (правото на пенсия) възниква при наличието на определени обстоятелства, предвидени в Закона за пенсиите и веднъж възникнало (и упражнено), то е неотменимо съгласно чл.57, ал.1 от Конституцията. Поддържа се още, че в противоречие с принципа, установен в чл.6, ал.2 от Конституцията, оспорената разпоредба разделя пенсионерите на две групи в зависимост от имущественото им състояние.
С определение от 26 юни 1997 г. искането е допуснато за разглеждане по същество така, както е направено, т.е. по отношение на действащите ал.1 и 2 на чл.50 ЗП, както и на предходните редакции на тези разпоредби, обозначени чрез публикациите им във в. "Известия", съответно в "Държавен вестник".
Със същото определение са конституирани като заинтересувани страни по делото Народното събрание, Министерският съвет, министърът на труда и социалната политика, министърът на финансите, Националният осигурителен институт, синдикалните организации КНСБ, КТ "Подкрепа", Общност на свободните синдикални организации в България, НП "Единство", Национален професионален съюз, Генералната централа на браншовите съюзи в България, Асоциацията на демократичните синдикати, както и организации, извършващи доброволно пенсионно осигуряване - Пенсионно-осигурителна компания "Доверие" АД, Социално-осигурителен фонд "Сила" АД и "Доброволен пенсионен фонд" АД - София.
Писмени становища по основателността на искането са изразили Народното събрание, Министерският съвет, министърът на финансите, министърът на труда и социалната политика, Националният осигурителен институт, КНСБ, НП "Единство", Асоциацията на демократичните синдикати, Пенсионно осигурителна компания "Доверие" АД, Социално осигурителен фонд "Сила" АД и Доброволен пенсионен фонд "България" АД.
Становището на Народното събрание, изготвено от Комисията по труда и социалната политика, е изцяло в подкрепа на искането на главния прокурор. То възпроизвежда и съображенията, на които искането се основава - в смисъл, че както правото на пенсия, така и правото на труд са гарантирани от Конституцията, като и двете са неотменими и не се изключват взаимно.
Основателността на искането се оспорва в становищата на Министерския съвет, министъра на финансите, министъра на труда и социалната политика и Националния осигурителен институт.
Според правителството възприетият от оспорената законова разпоредба подход на коригиране размера на пенсиите и другите социални плащания при започване на работа е възприет и от международните трудови конвенции, ратифицирани от Република България още преди приемането на Закона за пенсиите през 1957 г., които съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство. В това отношение са посочени: Конвенция № 35 на Международната организация на труда (МОТ) от 1933 г. относно осигуровката старост (индустрия и др.), обнародвана в бр.44 на "Държавен вестник" от 1997 г. (срв. пълното и точно наименование на конвенцията), съгласно чл.8, т.2, б."а" на която пенсията може да бъде изцяло или частично спряна, докато заинтересуваният заема длъжност, за която е задължително осигурен, а в чл.2, т.2, б."h" е посочено, че всяка страна може да предвиди такива изключения, каквито намери за необходими, за осигуровката за старост по отношение на някои категории лица - пенсионирани държавни чиновници, които изпълняват платена работа, както и на лицата, имащи личен доход, когато пенсията или личният доход са най-малко равни на предвидената в националното законодателство пенсия за старост; Конвенция № 37 относно осигуровката инвалидност (индустрия и др.) от 1993 г. (ДВ, бр.45 от 1997 г.), чл.9, т.2, б. "d" на която допуска пенсията на пенсионера - работник или служител в индустриални или търговски предприятия и др. да бъде изцяло или частично спряна, докато пенсионерът продължава да заема служба, за която е осигурен... докато професионалният доход на заинтересувания надминава определен размер; Конвенция № 39 относно задължителната осигуровка смърт от 1993 г. (ДВ, бр.45 от 1997 г.), чл.11, б."е" на която допуска пенсията да бъде изцяло или частично спряна, когато пенсионираният... получава доход от професията си, който надминава определен размер.
Отбелязва се още, че действащата в страната осигурителна система е "изградена като разходно-покривна, а не като капиталово-покривна", така че средствата за изплащане на пенсиите се осигуряват от постъпващите осигурителни вноски на работещите трудоспособни граждани, а не от натрупани суми по лични партиди на пенсионерите, а разпределението на средствата от фонд "Обществено осигуряване" се основава на принципите на взаимност на осигуряването, задължителност, взаимопомощ и социална солидарност между осигурените лица. Тези принципи заедно с обезпечителния характер на осигурителните плащания позволяват възприемането на подхода, залегнал в чл.50 ЗП, съгласно който размерите на осигурителните плащания се поставят в зависимост от възможностите на пенсионерите да упражняват трудова дейност, която им осигурява трудов доход.
Конституционосъобразността на чл.50, ал.1 и 2 ЗП се обосновава и с разпоредбата на чл.57, ал.2 от Конституцията, като допустимостта да се ограничи упражняването на осигурителното право на пенсия се свързва с правата на другите участници в осигуряването. Отрича се и противоречието на оспорената разпоредба с принципа на равенството пред закона, установен в чл.6, ал.2 от Конституцията, като се подчертава, че не става дума за различно третиране, доколкото чл.50, ал.1 и 2 ЗП визира трудов доход от дейност, нормативно определена като основание за осигуряване, а останалите възможни доходи произтичат от права и дейности, за които не съществува нормативно основание за осигуряване.
Министърът на финансите се присъединява към становището на правителството без да развива самостоятелни съображения.
Съображенията, изложени в становището на министъра на труда и социалната политика, съвпадат с тези, изтъкнати от Министерския съвет. Те също се основават на действащото у нас осигурително и пенсионно законодателство, на принципите, върху които то е изградено, и на международните договори, по които България е страна. Отделно в това становище се оспорва допустимостта на искането в частта му, в която то е насочено срещу отменени разпоредби на закона.
Изцяло в смисъла на подробно изложените съображения на Министерския съвет е и становището на Националния осигурителен институт.
В отношението си към основателността на искането втората група заинтересувани страни - синдикални организации, извършващи допълнително доброволно пенсионно осигуряване, се разделят на две групи: КНСБ, НП "Единство", ПОК "Доверие" и СОФ "Сила" АД подкрепят искането, а Асоциацията на демократичните синдикати и ДПФ "Доверие" АД поддържат, че искането е неоснователно.
Постъпило е и допълнително становище от главния прокурор, в което се отбелязва, че разпоредбата на чл.50, ал.1 и 2 ЗП противоречи и на редица ратифицирани от нашата страна международни договори, съставляващи част от вътрешното ни право. В това отношение са посочени чл.6 и чл.9 от Международния пакт за икономически, социални и културни права, които признават съответно правото на труд и правото на социална сигурност, включително и на обществени осигуровки. Поддържа се, че международният договор не поставя упражняването на всяко едно от тези права в зависимост от упражняването на другото, не ги противопоставя, не ги изключва взаимно, Те могат да бъдат упражнявани свободно и независимо едно от друго.
За да се произнесе по основателността на искането, Конституционният съд взе предвид следното:
В частта, която е предмет на искането, чл.50 ЗП гласи:
"(1) Пенсионерите, които упражняват дейност, нормативно определена като основание за осигуряване, независимо дали са осигурени, имат право да получават пенсиите си, ако месечният доход от тази дейност не превишава двукратния размер на минималната работна заплата за съответния период от време.
(2)Когато доходът по ал.1 превишава двукратния размер на минималната работна заплата, пенсията и добавките към нея се намаляват с размера на превишението."
От съпоставката на оспорената част на чл.50 ЗП с неговите алинеи 3 и 4 следва, че предмет на искането е предвиденото в ал.1 и 2 намаляване на пенсиите извън тези, които са отпуснати въз основа на загубена трудоспособност. Доколкото основният вид пенсия - за изслужено време и старост - също има в основата си (хипотетичната) предполагаемата изгубена работоспособност (поради старост), тя не се обхваща от изключенията по алинеи 3 и 4. За нея преди всичко се отнася оспореното в искането правило, според което се "ограничава или отнема - по израза на искането - правото на пенсия в случаите, когато пенсионерите получават доходи от трудова дейност".
Впрочем действащата редакция на чл.50, ал.1 и 2 ЗП не си служи с израза "доходи от трудова дейност", а визира "дейност, нормативно определена като основание за осигуряване, независимо дали са осигурени" (срв. дял III от Кодекса на труда от 1951 г.). Най-директно оспореният принцип е бил изразен в първоначалната редакция на текста в ал.1 (ДВ, бр.91 от 1957 г.): "Пенсионери, които работят, не получават пенсия". От 1961 г. до 1975 г. текстът е бил в действие със следното съдържание: "Пенсионери, които извършват работа, изслуженото време на която се зачита за трудов стаж по Закона за пенсиите, не получават пенсия".
Като не намира за необходимо да възпроизведе в решението си съдържанието на всички предходни редакции, Конституционният съд се позовава на определението от 26 юни 1997 г. по допустимостта, в което те са обозначени чрез съответните им публикации във в."Известия" и "Държавен вестник".
Същевременно съдът прави констатацията, съответстваща на съдържащо се в искането твърдение, че и действащата, и всички предходни редакции постановяват, че пенсията не се получава и/или се намалява, когато пенсионерите работят.
Касае се за траен законодателен подход, преутвърден и през 1994 г., от когато е в сила действащата редакция, т.е. след приемането на Конституцията от 1991 г.
Съгласно чл.51, ал.1 от Конституцията гражданите имат право на обществено осигуряване и социално подпомагане. Втората част на текста не е релевантна по настоящото дело и въпросът за конституционосъобразността на чл.50, ал.1 и 2 ЗП подлежи на разрешаване с оглед съпоставката му с правото на обществено осигуряване. То е установено чрез разпоредба, която се намира в глава втора от Конституцията - "Основни права и задължения на гражданите" - и от това следва, че на равнище и от гледище конституционноправна защита на основните права трябва да бъдат както средствата за неговото реализиране, така и евентуалните основания за неговото ограничаване.
Като вид обществено осигуряване пенсионното осигуряване се обхваща от конституционната защита, гарантирана от разпоредбата на чл.51, ал.1 от Конституцията. За да се реализира правото по чл.51, ал.1 като индивидуално право е необходимо преди всичко да се създаде система за обществено осигуряване. Такава е и действащата система на държавно обществено осигуряване, а като задължение на държавата, произтичащо от същата конституционна разпоредба, може да бъде определена и необходимостта да създаде разгърната законова уредба и на доброволното пенсионно осигуряване.
Вън от това обаче оспореният чл.50, ал.1 и 2 ЗП подлежи на преценка от гледище на принадлежността му към действаща система (уредба) на пенсионно осигуряване. Действието на тази разпоредба се изразява в намаляване на пенсията до степен на нейния пълен размер. Независимо от механизма, чрез който този ефект се постига (срв. чл.120 от действащия Правилник за приложение на Закона за пенсиите), самият ефект се състои във въздействие върху размера на пенсията. Това е предназначението на чл.50, ал.1 и 2 ЗП и от тази именно последица е предизвикано искането за конституционен контрол.
С оглед на чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията в компетентността на Конституционния съд е да прецени дали конкретното законодателно разрешение е в съответствие с даден конституционен принцип или с основно конституционно право.
Обсъжданото тук законодателно разрешение се намира - предвид на посочения вече негов ефект - в пряко противоречие с конституционната норма. Вярно е, че става дума за разпоредба, която се явява част от действаща законодателна уредба на системата на пенсионно осигуряване. Самата система обаче е изградена по начин, който включва определени условия за придобиване на право на пенсия. Най-общо те включват определяне на момента, в който пенсионното плащане може да се претендира, както и на неговия размер. При настъпването на тези условия правото (на получаване) на пенсия възниква в цялото свое съдържание, т.е. включително и от гледище на размера на дължимата пенсия, който също е функция на въпросните условия.
Това право е вид право на обществено осигуряване. Като такова то се обхваща от конституционноправната защита, установена с чл.51, ал.1 от Конституцията. Конституционноправната защита включва както задължението на държавата да предвиди (в смисъл да създаде) поначало по законодателен път система на обществено (и по-специално на пенсионно) осигуряване, така и задължението да гарантира конкретната реализация на осигуряването в неговите различни форми, когато условията за получаване на съответните плащания са настъпили.
Следователно Конституцията изисква от законодателя да се въздържа от актове, които накърняват даденото, вече осъществено от гледище на фактически състав, право. Под недопустимост на накърняването следва да се разбира както въздействие върху съответното право въобще, така и въздействие върху някои от неговите компоненти. В разглежданата тук хипотеза, създадена от действието на чл.50, ал.1 и 2 ЗП, става дума за въздействие върху размера на пенсионното плащане, дължимо на всеки, който отговаря на условията за получаване на пенсия.
За да се обоснове конституционноправната оправданост на произтичащото от чл.50, ал.1 и 2 ЗП намаляване (ограничаване) на придобитата пенсия, включително до степен на пълния й размер, е необходимо или пряко, или поради действието на друга конституционна норма (основно начало или основно право) самата Конституция да допуска това. Съображението, че оспореното разрешение се основава на логиката или характера на действащата у нас система на обществено (пенсионно) осигуряване не е от конституционноправен порядък. Необходимо е още веднъж да се обърне внимание върху обстоятелството, че се касае за ограничаване на едно възникнало, на едно придобито при спазване на предвидени от закона условия право. Следователно единствено Конституцията може да допусне такова накърняване, основавайки се на съображения, които са свързани със защитата на друг конституционноправно значим обществен или личен интерес.
С оглед на това Конституционният съд приема, че в Конституцията не се съдържа - нито пряко, нито косвено - друго основание, което да оправдава въпросното ограничение. Съображенията, развити от заинтересуваните страни по делото, които са в смисъл, че законовият режим на пенсиониране влияе на пазара на труда, са от сферата на взаимодействие на социални явления и процеси (демографски, икономически и др.п.). Те не се характеризират с директна конституционноправна релевантност и поради това не обуславят друго разрешение по повдигнатия въпрос за конституционосъобразност, различно от констатираното. Правото на обществено осигуряване е отделно конституционно право, каквото е и правото на труд (чл.16 и чл.48, ал.1). Последното се гарантира и защитава от Конституцията самостоятелно. Упражняването на всяко от тях не е поставено в зависимост от упражняването (респ. неупражняването) на другото.
По тези съображения Конституционният съд намира, че искането е основателно и следва да бъде уважено, без да се налага да се разглеждат и другите основания за противоречие с Конституцията, повдигнати в него.
По тази причина съдът не разглежда отделно и довода, основан на посочените в становищата на правителството, министъра на труда и социалната политика и Националния осигурителен институт конвенции на МОТ. Предвидената в тях възможност за намаляване ("спиране") на пенсията, когато пенсионерът работи, не обуславя пряко възможността за такова законодателно разрешение. Във всеки случай такъв подход от страна на българския законодател трябва да се ползва от конституционна опора, каквато не бе установена. Доводът, че пенсионерът, който работи, няма всъщност нужда да получава пенсия (съответно в пълен размер), е изграден върху едно фактическо положение (и твърдение) и не създава основания за накърняване на права, чийто титуляр отговаря на условията за настъпването им.
Предвид на изложеното във връзка с чл.50, ал.1 и 2 ЗП в редакцията, която е в сила, съдът не намира за необходимо да разгледа искането спрямо предходните редакции на тази разпоредба самостоятелно и поотделно. Както в самото искане се поддържа (и приема от Конституционния съд) предходните редакции се основават на принципа, възприет в действащата. Не се навеждат и не се разкриват специфични основания за отделните версии на разпоредбата, които да налагат самостоятелното им разглеждане.
С оглед на съображението, поради което искането е допуснато в тази му част, уважаването на искането спрямо действащата разпоредба обуславя същото и по отношение на предходните редакции.
По тези съображения съдът не поставя на разглеждане довода за недопустимост, направен от министъра на труда и социалната политика.
Въз основа на изложеното и на основание чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията Конституционният съд
Р Е Ш И:
Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл.50, ал.1 и 2 от Закона за пенсиите (ДВ, бр. 49 от 17 юни 1994 г.), както и предходните редакции на тази разпоредба (обн., Изв., бр.91 от 1957 г.; Изв., бр.51 от 1961 г.; ДВ, бр.102 от 1967 г.; бр.53 от 1975 г.; бр.44 от 1984 г.; бр.46 от 1989 г.; бр.30 от 1990 г.; бр.12 от 1991 г.; бр.52 и 85 от 1992 г.).
Особено мнение на съдиите Милчо Костов и Александър Арабаджиев
Настоящото изложение съдържа съображенията, поради които сме подписали Решение № 12 от 25 септември 1997 г. по к.д. № 6/1997 г. с особено мнение.
Намираме, че както действащият чл.50, ал.1 и 2 от Закона за пенсиите (ЗП), така и предходните редакции на тази разпоредба, не противоречат на Конституцията.
1. Предмет на искането е предвиденото в чл.50, ал.1 и 2 ЗП намаляване на пенсиите извън тези, които са отпуснати въз основа на загубена трудоспособност. Доколкото основният вид пенсия - за изслужено време и старост - също има в основата си предполагаемата изгубена работоспособност (поради старост), тя не се обхваща от изключенията по ал.3 и 4. Именно за нея се отнася оспореното правило, според което се "ограничава или отнема - по израза на искането - правото на пенсия в случаите, когато пенсионерите получават доходи от трудова дейност".
2. За да се определи, дали това действие на закона противоречи на Конституцията, е необходимо да се изследват, от една страна, евентуалните съображения за неговото установяване и, от друга страна, характерът на конституционното право по чл.51, ал.1 от Конституцията, върху което се изграждат основанията на искането.
Тъй като се касае за траен законодателен подход, преутвърден и през 1994 г., т.е. и при действието на Конституцията от 1991 г., изводи за неговите основания могат да бъдат направени чрез характеристиката на действащата в страната осигурителна система.
3. Тази система обхваща редица осигурителни рискове: болест, злополука, майчинство, инвалидност, старост и смърт (срв. чл.146 КТ от 1951г.). Пенсионното осигуряване, респ. пенсията за изслужено време и старост, е само един от елементите на тази система, което се отнася и за самия Закон за пенсиите (срв. и чл.2 от Закона за фонд "Обществено осигуряване"). Чрез тази система се дава издръжка на лицата, които поради обективни причини не могат да работят. Извършваните по нея осигурителни плащания заместват трудовото възнаграждение при болест, злополука, майчинство, инвалидност, старост, смърт. Тя се характеризира със своята задължителност (чл.145, ал.1 КТ от 1951 г.).
4. Като задължителна действащата система на държавно обществено осигуряване, част от която е и Законът за пенсиите, респ. неговият чл.50, дори и в настоящата ситуация на (относителна) неразвитост на законодателната уредба съществува паралелно с други форми на предимно доброволно пенсионно осигуряване. Такива са т.нар. професионални фондове, какъвто е съществуващият у нас учителски пенсионен фонд (вж. – 3, т.10 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за бюджета на фонд "Обществено осигуряване", ДВ, бр.55 от 1997 г.), и доброволните пенсионни фондове от категорията на конституираните като заинтересувани страни по делото.
Същностна характеристика на тази система е централизираният начин, по който се набират и използват средствата за обществено осигуряване - чрез фонд "Обществено осигуряване" (срв. чл.3-5 от Закона за фонд "Обществено осигуряване"). Основен източник на средствата за текущо изплащане на пенсиите са осигурителните вноски, които се правят за сметка на понастоящем (т.е. сега) работещите - от техните работодатели или лично. В този смисъл получаваната в настоящия момент пенсия не е функция от капитал, набран по индивидуална партида на пенсионера. Изплащането на пенсията се явява (и оказва) несвързано пряко с личния принос към общественото осигуряване, което, макар и да се осъществява чрез фонд "Обществено осигуряване", не функционира като същински фонд. Именно действащата система за набиране на средствата във фонд "Обществено осигуряване" и за тяхното изразходване се имат предвид в някои становища по делото, в които тя е квалифицирана като "разходно-покривна", а не като "капиталово-покривна".
5. Тук още веднъж, т.е. в допълнение на казаното в т.3 по-горе е необходимо да подчертаем, че става дума за система на пенсионно осигуряване, която е изградена на принципа на инвалидизирането, а не на принципа на застраховането. Затова получилият пенсия за изслужено време и старост поначало няма право да работи (с изключенията, които законът е допуснал в ал.3 и 4 по социални съображения, които обаче не променят, а потвърждават посочения принцип). Това ясно личи от законодателната уредба: пенсията се отпуска само ако получилият право на пенсия е освободен от работа.
Ако системата на пенсионно осигуряване у нас се основе на принципа на застраховането, тогава пенсията за изслужено време и старост ще бъде отпускана на всеки, който е придобил необходимия трудов стаж и е достигнал законоустановената възраст, без да е необходимо да напусне работа. При настъпване на "падежа" (възрастта) възниква правото на пенсия и то се реализира от всеки независимо от това дали продължава да работи. Пенсията в този случай се получава заедно с трудовото възнаграждение, без законът да въвежда ограничения.
6. Като вид обществено осигуряване, пенсионното осигуряване се обхваща от конституционната защита, гарантирана от разпоредбата на чл.51, ал.1 от Конституцията, според която гражданите имат право на обществено осигуряване. По смисъла на искането и съобразно приетото в решението на Конституционния съд именно това право се явява накърнено от разпоредбата на чл.50, ал.1 и 2 ЗП, която предвижда при определени условия намаляване - до степен на пълния й размер - на получаваната пенсия.
7. Противно на приетото в решението на съда намираме за необходимо на първо място да отбележим, че последиците, които произтичат от приложението на чл.50, ал.1 и 2 ЗП, не въздействат пряко на конституционното право по чл.51, ал.1. Това право, установено в глава втора на Конституцията с оглед на заявения в преамбюла й ангажимент от страна на конституционния законодател (за създаване на "социална държава"), е социално право. За да бъде реализирано, е необходимо определено поведение от страна на държавата и поради това спада към категорията на т.нар. "позитивни" права (за разлика от традиционните либерални права като тези по чл.37 и чл.39 например, които са типични "негативни" права, защото, за да бъдат пълноценно упражнявани, държавата е задължена да се въздържа от въздействие).
За да бъде реализирано правото по чл.51, ал.1 като индивидуално право, е необходимо следователно да се създаде система за обществено осигуряване, каквато е и действащата система за държавно обществено осигуряване.
8. Като установява правото на обществено осигуряване, чл.51 от Конституцията не предпоставя нито определена система за осъществяването му, нито гарантира определена степен на осигуряване чрез количествени критерии. Във всеки случай е необходимо да се подчертае, че конституционното право по чл.51, ал.1, от една страна, и правото на пенсия (включително в определен размер), от друга страна, са от различен порядък и се реализират (и изпълняват) по различен начин.
От това произтича изводът, че действието на чл.50, ал.1 и 2 ЗП, изразяващо се в намаляване на пенсията (до степен на пълния й размер), не е равнозначно на накърняване (ограничаване) на конституционното право по чл.51, ал.1. В този смисъл то не съставлява ограничаване на упражняването на разглежданото конституционно право по смисъла на чл.57, ал.3 от Конституцията.
9. Всъщност от приложението на чл.50, ал.1 и 2 ЗП не произтича отнемане или ограничаване и на самото право на пенсия, придобито при условията на Закона за пенсиите. Самото намаляване става сега по реда, предвиден в чл.120 ППЗП и се извършва чрез удръжки от възнаграждението за съответната дейност. Правото на пенсия обаче не се прекратява по силата на обстоятелството, че пенсионерът извършва тази дейност.
Все пак чл.50, ал.1 и 2 ЗП е предназначен да въздейства върху размера на пенсията и се налага да се определи конституционноправната относимост на създадения проблем.
Предвид на отбелязаното по-горе в т.3 и 5 е необходимо за пореден път да се отбележи, че пенсионното плащане е поставено в зависимост от намалената поради навършване на определена възраст (старост) работоспособност. Като вид социално плащане пенсията замества възнаграждението за работа. Неговото получаване се предпоставя от (предполагаемата) обективна невъзможност да се получават доходи от трудова дейност.
10. Чрез чл.50, ал.1 и 2 ЗП следователно се въздейства върху размера на даденото социално плащане, като този размер се намалява (ограничава), щом като съответният пенсионер е в състояние да упражнява дейност, която му осигурява доходи. Тази последица пряко произтича от принципите на действащата система, част от която е и оспорената разпоредба, включващи взаимност на осигуряването и неговата задължителност, както и взаимопомощ и социална солидарност между осигурените лица.
От този подход към тълкуването на чл.50, ал.1 и 2 ЗП следва, че разпоредбата не може да бъде разглеждана изолирано, а като част от една действаща социално-осигурителна система. Такъв трябва да бъде подходът и при преценката на конституционосъобразността на тази разпоредба.
Разбира се, в компетентността на Конституционния съд би била преценката дали конкретно законодателно разрешение нарушава даден конституционен принцип или основно конституционно право. В компетентността на съда влиза и преценката дали това разрешение, изразяващо се, както е в случая, в ограничение, не се оказва явно лишено от разумно основание.
Предвид на посоченото по-горе относно характера и съдържанието на конституционното право по чл.51, ал.1, от една страна, и съображенията, на които се основава чл.50, ал.1 и 2 ЗП като част от действащата система за пенсионно осигуряване, от друга страна, намираме, че тази разпоредба не е противоконституционна.
11. Не се разкриват основания за противоконституционност и с оглед на другите съображения, развити в искането.
Не съществува пряка зависимост между разгледаното конституционно право и правото на труд (чл.16 и чл.48, ал.1) в смисъл, че упражняването на което и да е от тях не е поставено в зависимост от упражняването (респ. неупражняването) на другото. Още повече че отбелязаното по-горе относно характера и съдържанието на социалните и икономическите права в по-голяма степен се отнася за правото на труд. То е непротивопоставимо пряко на държавата, но липсата на условия за неговото осъществяване поставя (и създава) сериозни социални проблеми, чието предотвратяване се постига чрез създаване на такива условия (вж. чл.48, ал.1, изр.2 от Конституцията).
Съществува обаче пряка връзка между индивидуалната способност (и възможност) да се полага труд и конкретна лична нужда от социални плащания. Двете са функционално обусловени и по смисъла и логиката на общественото (и по-специално пенсионното) осигуряване необходимостта от социално плащане (респ. от пенсия) се поражда, когато възникне невъзможността за дадено лице да се издържа чрез доходи от труд.
От друга страна, чрез една система за пенсионно осигуряване се въздейства - преди всичко чрез условията за пенсиониране (възраст, размер на пенсията и др.) - върху пазара на труда: както от гледна точка на обхвата (съобразно възрастта) на участниците в него, така и от гледна точка на цената на работната сила.
Тъй като задължения за държавата произтичат и от чл.48, ал.1, и от чл.51, ал.1 от Конституцията, трябва да й се признае правото да регулира законодателно разглежданите социални явления и процеси. Именно в рамките на тази "регулативна" компетентност на държавата е да определя условията за пенсиониране и условията за получаване в пълен размер на придобитата вече пенсия.
12. В този смисъл е неприемливо и разбирането за "неотменимост" на едно вече придобито право по смисъла на чл.57, ал.1 от Конституцията, тъй като значението на оспореното законодателно разрешение се проявява в друг контекст.
Доколкото условията за получаване на пенсия не поставят пенсионното плащане в зависимост от директен личен принос, а понякога той поначало е изключен (период на майчинство, военна служба и др.п.), трудно може да се говори за "придобито" ("спечелено") право.
13. От изложеното е ясно, че оспорената разпоредба действа по определени съображения и на определени основания, които (основания) третират еднакво всички лица, попадащи в категорията "пенсионери, които упражняват дейност, нормативно определена като основание за осигуряване". В рамките на тази категория законът се прилага еднакво за всички и не е предвиден различен подход в зависимост от някой от социалните признаци, изброени в чл.6, ал.2 от Конституцията, за недопускане ограничения на правата или предоставяне на привилегии. Не съставлява такова различие в подхода и възприетият в чл.50, ал.1 и 2 ЗП критерий, с оглед на който се намалява размерът на получаваната пенсия, защото това е един максимално обективен и еднакво важим за всички (неказуистичен) критерий, чрез който размерът на социалното плащане се съобразява с нуждата от него. Ето защо той не може да бъде квалифициран като израз (проявление) на признака "имуществено състояние" по смисъла на чл.6, ал.2. Нито може да се поддържа, че води до последици, които са неприемливи от гледна точка на установения в тази конституционна разпоредба принцип.
Това се отнася и до другия довод, направен на същото основание, предвид на възможността да се получат доходи от други дейности или от имоти, без получаването на такива доходи да влияе на размера на пенсията. Член 50, ал.1 и 2 ЗП действа изцяло в контекста на съответната система за пенсионно осигуряване и поради това в хипотезиса на тази норма се визират дейности, които са нормативно определени като основания за осигуряване. Извън тях могат хипотетично да съществуват и други дейности, от които да се получават доходи, както и да се получават доходи от упражняването на редица права (вкл. на собственост). Едни и същи лица могат да попаднат едновременно и в двете категории и тази възможност красноречиво показва, че оспореното разрешение не е в противоречие с чл.6, ал.2 от Конституцията. Фактическите обстоятелства на двете хипотези са различни, а съображенията, поради които законодателят е придал релевантност на определени обстоятелства, за да "управлява" размера на социалното плащане, вече изложени по-горе, не противоречат на Конституцията.
По тези съображения намираме, че чл.50, ал.1 и 2 ЗП не противоречи на Конституцията и че искането подлежи на отхвърляне.
* Обн., ДВ, бр. 89 от 7 октомври 1997 г.