Особено мнение на съдия Соня Янкулова по Решение №18/2026 г. по к.д. №11/2026 г.
Подписвам решението с особено мнение, защото според мен разпоредбата на чл. 53, ал. 1, б. а) НК е противоконституционна.
За да обоснове конституционосъобразност на оспорената разпоредба Съдът се основа на разбирането, че отнемането по чл. 53, ал. 1, б. а) НК е мярка за държавна принуда, която макар и да е обусловена от извършеното умишлено престъпление не е наказание, поради което за нея не са приложими правилата за определяне на наказанието. От така приетото, а и от семантичното значение на предвиденото в чл. 53, ал. 1, б. а) НК действие (отнемане), е видно, че става въпрос за насилствено лишаване на извършилия умишлено престъпление от определено негово имущество, разбира се, такова, което е имало определеното в закона предназначение за или е послужило за извършване на умишлено престъпление. Това лишаване от определено имущество на извършилия умишлено престъпление е въз основа на установено в Наказателния кодекс правило и се постановява от съда, поради което безспорно е форма за държавна принуда. Не е спорно също, че тази държавна принуда има своето оправдание в противоправното поведение на извършителя на умишлено престъпление. Но защото е форма за държавна принуда, според мен, отнемането по смисъла на чл. 53, ал. 1, б. а) НК, трябва да бъде подчинено на изискванията, на които се подчинява всяка една форма за държавна принуда – освен че трябва да е установена в закон и да има легитимна цел, тя трябва да е подходящо и необходимо средство за постигане на тази цел, да е пропорционална.
Отчитам факта, че в случая става въпрос за елемент на наказателната политика на държавата, при определянето на която законодателят има широка свобода на преценка да определи вида, характера и размера на държавната принуда по отношение на извършителите на умишлени престъпления, но тази свобода има своите ограничения, установени в Конституцията и трайно утвърдени в практиката на Конституционния съд.
Факт е, че разпоредбата на чл. 53, ал. 1, б. а) НК съществува в непроменена в същността си формулировка от приемането на сега действащия Наказателен кодекс през 1968 г. (добавката за присъждане на равностойността на вещите през 2019 г., замяната на „вещите“ с „имуществото“ през 2025 г. и на „принадлежи“ с „е собственост“ през 2026 г. не променят същността на отнемането). Но това значи също така, че разпоредбата е приета при действието на друга конституция. До 1951 г. отнемането на вещи, които принадлежат на виновния и които са били предназначени или са служили за извършване на престъплението се отнемат в полза на държавата, но само в предвидените в закона случаи, а не като общо правило за всички престъпления (чл. 37 от Наказателен закон). С приетия през 1951 г. Наказателен кодекс това отнемане се въвежда като общо правило за всички престъпления (чл. 33), а в сега действащия Наказателен кодекс, приет през 1968 г., е установено като общо правило за всички умишлени престъпления.
Исторически сложилото се разбиране за характера на отнемането на основание чл. 53, ал. 1, б. а) НК като мярка, която не е наказание, но се прилага винаги задължително от съда при наличие на законовите предпоставки (имуществото да принадлежи на виновния и да е било предназначено или да е послужило за извършване на умишлено престъпление) не променя нейната същност на държавна принуда, която се прилага поради извършено умишлено престъпление, и която е част от санкционната система по българското наказателно право.
Не отричам необходимостта от отнемане на имущество, което принадлежи на виновния и което е било предназначено или е послужило за извършване на умишлено престъпление. Отнемането на това имущество има легитимна цел – да лиши извършителя на умишлено престъпление от имуществото, което е било предназначено или чрез което е извършено престъплението. Легитимна е и другата цел на тази „принудителна мярка“ – превенция, както по отношение на извършителя на умишленото престъпление, така и с оглед на другите членове на обществото. Допустимо, с оглед на тези легитимни цели, е правото на собственост, гарантирано и защитавано от Конституцията, да бъде ограничавано. Намирам обаче, че императивността на правилото, която изключва възможността съдът да извърши конкретна преценка, с оглед на всички относими за постигане на целите на наказанието (превенцията – лична и генерална, е цел на наказанието, съгласно чл. 36, ал. 1 НК) обстоятелства, поради своя автоматизъм по отношение на абсолютно всички случаи на умишлени престъпления, е непропорционална.
Държавната принуда за умишлено престъпление, било то и като „самостоятелна мярка, различна от наказанието“, се налага винаги на конкретен човек, който е извършил съответното умишлено престъпление при конкретни обстоятелства. Държавната принуда не се налага на статистически установен престъпник. Целта на наказанието е да се поправи и превъзпита осъдения, да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления, както и да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото (чл. 36, ал. 1 НК). А нима целта на мярката „отнемане“ не е същата? И наказанието, и отнемането, като мярка с „принудителен характер“ по чл. 53, ал. 1, б. а) НК, са насочени към бъдещето, и двете имат значение за специалната и за генералната превенция. Целта е еднаква. Нещо повече. По своята правна същност отнемането по чл. 53, ал. 1, б. а) НК и конфискацията като вид наказание по смисъла на чл. 44, ал. 1 НК са принудително отчуждаване на имущество, което принадлежи на извършилия умишлено престъпление. Разликата е само в специалното предназначение или използване на имуществото в хипотезата на чл. 53, ал. 1, б. а) НК. Поради това, според мен, по отношение на тази форма за държавна принуда също трябва да са относими изискванията, при които е допустимо ограничаване на права и в частност – изискването за пропорционалност. В хипотезата на чл. 53, ал. 1, б. а) НК прилагането на уреденото от законодателя средство, което по принцип е подходящо, води до непропорционалност поради установения от законодателя автоматизъм на прилагане, без съдът да може да извърши проверка за пропорционалност с оглед на всички относими факти и обстоятелства и така да приложи държавната принуда само дотолкова, доколкото е необходима за постигане на целта на тази принуда.
Поради изложеното подписвам решението с особено мнение.
съдия Соня Янкулова