Становище
на съдия Галина Тонева по Решение №17/2026 г. по к.д. №15/2026 г.
Като изразявам съгласие с мотивите относно извода за противоконституционност на разпоредбата на чл. 218, ал.2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) в оспорената част, подписвам Решение № 17/2026 г. по к.д. №15/2026 г. със становище с оглед посочване на допълнителен аргумент в негова подкрепа.
Напълно споделям тезата, че обвързването на възнаграждението за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност с възнаграждението на народните представители създава предпоставки за пораждане на съмнения относно зависимостта на съдебната власт от законодателната, защото обвързването не е към обективно установени данни, а е обусловено от преценката на народните представители, която може да бъде винаги променена с решение на Народното събрание по реда на чл. 88, ал. 2 от Конституцията. По този начин е нарушено изискването на чл.133 от Основния закон правният статус на съдиите, прокурорите и следователите да се урежда със закон. То не се преодолява от факта, че в чл. 218, ал. 2 ЗСВ са посочени процентът и референтната основа, според която се определя основното възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност, след като тази основа е възнаграждението на народен представител, а то се определя от самите народни представители по регламентирани в приложение към Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (чл. 5 от Финансовите правила по бюджета на Народното събрание). Макар Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание да е поставен „паралелно със закона в йерархията на нормативните актове“ (Тълкувателно решение № 7/2010 г. по к.д. №5/2010 г.), то в същото свое решение Конституционният съд подчертава, че той не е закон. С оглед на това избраният от законодателя начин за уреждане на нов механизъм за определяне на възнагражденията на най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност е в противоречие с чл.133 от Конституцията, защото пряко засяга техния правен статус. Липсата на обективност, предвидимост и прозрачност в този механизъм води до несигурност за материалната обезпеченост на съдиите, прокурорите и следователите, което създава възможност за политическо въздействие, а това пряко влияе върху независимостта на съдебната власт. Ето защо разпоредбата на чл.218, ал.2 ЗСВ в оспорената част е в противоречие и с чл. 117, ал.2 от Конституцията.
Намирам също, че е нарушена повелята на чл. 117, ал. 3 от Основния закон, съдебната власт да има самостоятелен бюджет. Последователна е практиката на Конституционния съд, която свързва тази повеля с независимостта ѝ, тъй като самостоятелността на бюджета е конституционна гаранция за нормалното функциониране на съдебната власт и за невъзможността другите власти да упражняват въздействие чрез финансови инструменти (Решение №4/2003 г. по к.д. №2/2003г.; Решение №4/2015 г. по к.д. №3/2015 г.; Решение №9/2022 г. по к.д. №5/2022 г.). Макар в случая с изменението в чл.218, ал.2 ЗСВ формално да не се засяга самостоятелността на бюджета на съдебната власт, въведеният нов механизъм за определяне основното възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност пряко засяга правомощието на пленума на Висшия съдебен съвет, регламентирано в чл.130а, ал.2, т.1 от Конституцията и доразвито в чл.30 ЗСВ – да приема проекта за бюджет на съдебната власт и да определя възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите. Като се вземе предвид, че възнагражденията съставляват съществена част от разходната част на бюджета, а съобразно оспорения механизъм за тяхното определяне референтната основа е функция от решение на друг орган и по ред, допускащ това да се случи по всяко време през бюджетната година, то пленумът на ВСС макар и формално да запазва правомощието си, е лишен от възможност да въздейства върху най-съществения елемент от разходната част на бюджета на съдебната власт. Всичко това създава предпоставки за възникване на дисбаланс и за бюджетните средства на отделните органи на съдебната власт, което може да повлияе върху пълноценното им функциониране. Следователно поставяйки под контрола на законодателната власт един от двата съществени елемента на механизма за определяне на основното възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност – референтната основа, която се изменя независимо от закона, уреждащ правния статус на съдии, прокурори и следователи, законодателят фактически създава условия за пряка намеса на друга власт във финансовата сигурност на съдебната власт. По този въпрос Конституционният съд е казал в своето Решение № 9/2022 г. по к.д. №5/2022 г., че ресурсите са необходим компонент на съдебната независимост, поради което „минималните условия за независимост включват финансова сигурност.“
С оглед изложеното намирам, че освен изложените в мотивите към решението по настоящо дело аргументи за противоконституционност на разпоредбата на чл. 248, ал.2 ЗСВ в оспорената ѝ част, които изцяло поддържам, нарушено е и изискването на чл.117, ал.3 от Конституцията за самостоятелност на бюджета на съдебната власт.
Съдия Галина Тонева