Особено мнение на съдия Соня Янкулова по Решение №10/2026 г. по к.д. №5/2026 г.
Подписвам решението с особено мнение, защото не споделям извода на Съда за конституционосъобразност на оспорената разпоредба на чл. 280, ал. 3 ГПК.
Настоящото конституционно дело е трето по ред с предмет основанията за касационно обжалване по Гражданския процесуален кодекс. Предмет на искане за установяване на противоконституционност са били и разпоредбата на ал. 1 (Решение №4/2009 г. по к.д. №4/2009 г.), и част от разпоредбата на ал. 2 (Решение №15/2018 г. по к.д. №10/2018 г.), а сега и разпоредба на ал. 3 на чл. 280 ГПК.
Оспорената разпоредба на ал. 3 на чл. 280 ГПК установява абсолютни ограничения за достъп до касационно обжалване. Въвеждането на разпоредба на ал. 3 започва през 2010 г. с изменение на съществуващата ал. 2, която установява абсолютно ограничение за достъпа до касационно обжалване на решенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв. независимо дали са граждански или търговски, като въвежда ограничение за достъпа до касационно обжалване на решения по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, и до 10 000 лв. – за търговски дела. През 2015 г. разпоредбата претърпява ново изменение и в нея са включени цели правни институти и определени видове спорове, като е увеличена цената на иска по търговски дела на 20 000 лв. Оспореното съдържание на ал. 3 е в резултат на изменение през 2017 г.
Този факт, сам по себе си показва, че разпоредбата не е елемент от първоначалната концепция на законодателя за уреждане на основанията за достъп до касационно обжалване, обусловили в значителна степен приемането на новия Граждански процесуален кодекс. С първоначалната редакция на разпоредбите на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК законодателят установи селективния подбор за достъп до касационно обжалване и прие, че не подлежат на касационно обжалване решенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв. независимо дали са граждански или търговски. С измененията от 2010 г., 2015 г. и 2017 г. законодателят обективно въведе четири режима на допустимост на касационното обжалване, основани на принципно различна логика – селективен подбор (чл. 288, ал. 1 ГПК), порок на обжалваното съдебно решение (вероятна нищожност или недопустимост или очевидна неправилност; чл. 288, ал. 2 ГПК), цена на иска (различна за граждански и търговски дела) и род на делото (чл. 288, ал. 3, т. 1, 2 и 3 ГПК).
От мотивите на законодателя за приемане на кодекса и за последвалите изменения на чл. 280 ГПК, според мен, е установимо следното за ограничаването на достъпа до касационно обжалване:
В т. 7 на мотивите за приемане на кодекса се сочи, че „[с]поред досегашната уредба възможността за касационно обжалване се ограничава по две линии: чрез изключването на определени родове дела и чрез изключването на дела според величината на интереса“. Основанието за изключване на определени родове дела, и размерът на цената на иска явно са приети от законодателя за несъответни на конституционната функция на Върховния касационен съд, поради което са заменени със селективен достъп до касация и праг на обжалваем интерес 1000 лв. независимо от вида на делото (гражданско или търговско). През 2010 г. мотивът на законодателя за промяната е: „необходимостта от една страна от провеждане на касационния контрол по отношение на спорове с по-висок интерес, а от друга страна преодоляването на прекомерния брой постъпления, възпрепятстващи ВКС да реализира основната си функция по уеднаквяване на съдебната практика чрез задължително тълкуване по реда на чл. 124 ЗСВ и чл. 291 ГПК“. През 2015 г. имено изоставените от отменения кодекс две основания за ограничаване на достъпа до касационно обжалване са възстановени с мотива „[з]а да се разтовари Търговската колегия на ВКС“ и поради приемането, че „за определени видове [граждански] дела с по-малка правна сложност“ достъпа до касация не е необходим (т. 2 от ал. 3 на чл. 280 ГПК). Само две години след приемане през 2015 г. на измененията в ал. 2 (сегашна ал. 3), през 2017 г., част от включените в т. 2 на чл. 280, ал. 2 ГПК (сегашна т. 2 на ал. 3) производства по Семейния кодекс са извадени от забраната за касационно обжалване с мотива, че „касационното разглеждане на исковете, свързани с упражняването на родителски права, е от изключително значение за точното прилагане на закона и развитието на правото“. И в същата 2017 г. е добавено и ново основание за касационно обжалване – „при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност“.
От така осъществения законодателен процес, при приемане на кодекса и при неговите последващи изменения, в т.ч. и тези, чрез които е въведена и изменена оспорената разпоредба, според мен, се установява, че вместо съществуващия до приемането на новия кодекс достъп до касационно обжалване, основан на вида на спора и цена на иска, сега ограничаването е на основание и на вида на спора, и на цената на иска, и на порока на съдебния акт, и на селективен подбор, което значи значително разширяване на ограниченията за достъпа до касационно обжалване, при единствено изводима от мотивите на законодателя цел – създаване на предпоставки Върховният касационен съд да „реализира основната си функция по уеднаквяване на съдебната практика чрез задължително тълкуване“.
Тази цел следва да се посочи, че намери своето обосноваване и в практиката на Конституционния съд (Решение №16/1998 г. по к.д. №7/1998 г.; Решение №207/1998 г. по к.д. №20/1998 г.; Тълкувателно решение №2/2005 г. по к.д. №9/2004 г. с приемането, че „върховен надзор се осъществява чрез инстанционната компетентност на съда, но с по-голяма значимост, чрез издаване на нарочни актове за тълкуване на законите, които са задължителни за съдилищата“, както и че законодателят може „да стеснява кръга на тези актове, подлежащи на обжалване пред ВКС, с което да облекчи съда от прекомерна натовареност с дела, за да може да осъществява тълкувателното си правомощие по чл. 124 от Конституцията“; Решение №5/2019 г. по к.д. №12/2018 г. изрично по отношение на идентичната функция на Върховния административен съд).
За мен не подлежи на съмнение, че Конституцията не гарантира касационно обжалване по всяко едно съдебно дело, каквато е и трайната практика на Конституционния съд (Решение №16/1998 г. по к.д. №7/1998г.; Решение №27/1998 г. по к.д. №20/1998 г.; Решение №9/2002 г. по к.д. №15/2002 г.; Тълкувателно решение №2/2005 г. по к.д. №9/2004 г.; Решение №4/2009 г. по к.д. №4/2009 г.; Решение №15/2018 г. по к.д. №10/2018 г.), както и че достъпът до касационно обжалване е и следва да бъде обвързан и с критерии от публичен интерес, защото ресурсите на правосъдието не са безгранични. За да бъде ефективно правосъдието трябва да бъде съобразено с обективните възможности на държавата и с целта, заради която в Конституцията изрично е установена възможността за триинстанционно съдебно производство и е създаден Върховният касационен съд. Но доколкото конституционният законодател не установява изрично ограничения за достъпа до касационно обжалване, а се ограничава с установяване на функцията на Върховния касационен съд, обикновеният законодател, според мен, трябва да съобрази установените от него ограничения с конституционните ценности и с гарантиране на конституционните права на гражданите.
С оглед на това, според мен, въпросът по настоящото дело е кои са конституционните ценности, за защита на които законодателят е допуснал оспорените изключения от достъпа до касационно обжалване и наложените ограничения на достъпа до касационно обжалване пропорционални ли са (подходящи, необходими и съразмерни) на гарантираните от Конституцията права на гражданите и правомощия на Върховния касационен съд?
В решението Конституционният съд прие, че „правото на касационно обжалване по граждански и търговски дела е такова, каквото е уредено в процесуалния закон“, както и че „законодателят има свободата да прецени производствата по кои дела да уреди като двуинстационни и по кои дела – като триинстанционни“. Това, според мен, значи, че за Конституционния съд законодателят не е ограничен от каквото и да било (конституционно установени ценности и/или права на гражданите) при уредбата на основанията за достъп до касационно обжалване. Тогава се поставя въпросът защо изобщо конституционният законодател е установил касационното обжалване чрез изричното формулиране на наименованието на върховния съд, който има за предмет осъществяването на върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища (чл. 124 от Конституцията) и чрез установяването, че правораздаването се осъществява от Върховния касационен съд и другите посочени в чл. 119, ал. 1 от Конституцията съдилища?
Разбирането на Конституционния съд за предимството на „тълкувателната функция“ на Върховния касационен съд намери проявление и в настоящото решение с приемането, че с оспорените разпоредби „не се накърнява достъпа до съд, а се оптимизира процедурата по защитата на съответния род права“, защото „[т]ова не пречи на Върховния касационен съд да осъществява надзорната си функция по съответния род дела, тъй като той постановява тълкувателни решения по всички разрешавани от общите съдилища правни въпроси и така осигурява точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, както и развитие на правото и по въпросите обуславящи решенията по дела, които са изключени от касационно обжалване според рода им“.
Това разбиране на Конституционния съд, според мен, е несъответно на Конституцията. В Глава шеста „Съдебна власт“ на Конституцията, конституционният законодател е дефинирал ясно функциите на съдебната власт (чл. 117, ал. 1), както и факта, че съдилищата, в т.ч. и върховните, осъществяват правораздаване (чл. 119, ал. 1). Това е тяхната основна функция, за това те са създадени. От факта, че Конституционният съд в Тълкувателно решение №2/2005 г. по к.д. №9/2004 г. приема, че „компетентността на ВКС не се изчерпва с неговата касационна функция, а му е възложено единствено на него, наред с основната правораздавателна дейност, да осъществява правомощията си по чл. 124 от Конституцията за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища и със своята тълкувателна дейност“ не следва, според мен, че осигуряването на тълкувателната дейност на върховните съдилища трябва да става за сметка на тяхната правораздавателна дейност или че тълкувателната им дейност има конституционно установен приоритет пред тяхната правораздавателна дейност, поради което се явява конституционно основание за ограничаване на достъпа до касационно обжалване.
Според мен, не тълкувателната дейност на върховните съдилища, изведена чрез тълкуване от Конституционния съд (историческите аналогии не винаги са в подкрепа, защото например съгласно чл. 161 от Закона за устройство на съдилищата от 1883 г. „Касационният съд не разглежда делата по същество, но отменява решенията и присъдите когато намери повод за това и чрез своите решения по делата съхранява единството в тълкуването и прилагането на законите във всички съдилища в Княжеството“), а правораздавателната дейност на двете върховни съдилища, основана на критерии, които позволяват „надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища“ е същността на дейността им. Дори и да приемем, че двете върховни съдилища осъществяват абстрактна тълкувателна дейност, изведена от чл. 124 и 125, ал. 1 на Конституцията, тази им дейност в никакъв случай, според мен, не може да има предимство пред тяхната конституционно установена правораздавателна дейност (чл. 119, ал. 1 от Конституцията), защото и върховните съдилища са създадени да правораздават, а не основно и преимуществено да осъществяват абстрактно тълкуване.
Според мен, „освобождаването“, „разтоварването“, „облекчаването“ на върховните съдилища от единствената им конституционно установена функция – да правораздават, както и оптимизирането „на процедурата по защитата на съответния род права“, което не е пречка „Върховният касационен съд да осъществява надзорната си функция по съответния род дела“ не може да бъде легитимна цел за ограничаване на достъпа до касационно обжалване. Такава цел може да бъде справедливостта, в нейното широко разбиране като императив за съда да установи истината (чл. 121, ал. 2 от Конституцията), като изискване за пропорционалност и за своевременно решаване на делата.
Приетата от Конституционния съд свобода на законодателя за ограничаване на достъпа до касационно обжалване и липсата на конституционно оправдана цел –дефинирана и приета от законодателя или която да може да се изведе от съдържанието на оспорените разпоредби и/или от мотивите за тяхното приемане, не позволява, според мен, извод, че избраните от законодателя средства за ограничаване на касационното обжалване са подходящи, необходими и съразмерни. Напротив. Разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК, според мен, противоречи на чл. 124 от Конституцията, която възлага на Върховния касационен съд надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Абсолютните основания за ограничаване на достъпа до касационно обжалване, основани на ratio materiae и ratio valoris, фактически лишават Върховния касационен съд от възможността да разгледа съдебен спор с цена на иска под посочената или с предмет от посочените род дела, независимо от факта, че този спор би могъл да бъде решен в противоречие със задължителната му практика, с актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или че е от значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото. По този начин не се гарантира правна сигурност, единство на правния ред, точно и еднакво прилагане на закона като гаранция за справедливост. За абсолютното основание за ограничаване на достъпа до касационно обжалване – ratio valoris, не е налице дори една единствена дума в мотивите на който и да е от законопроектите, чрез които ограничението е въведено, в т.ч. и относно установената разлика между граждански и търговски дела. Дискрецията на законодателя да въвежда ограничения в правата на гражданите най-малкото трябва да е сериозно аргументирана, защото само така може да се извърши ефективна проверка за пропорционалността на въведеното ограничение на права на гражданите спрямо конституционната функция на Върховния касационен съд и публичния интерес.
По изложеното, според мен, оспорените разпоредби са противоконституционни, поради което подписвам решението с особено мнение.
съдия Соня Янкулова