Становище на съдия Янаки Стоилов по Решение №11/2026 г. по к. д. №6/2025 г.
Вносителят на искането е оспорил чл. 101, ал. 4, изр. второ от Закона за мерките срещу изпирането на пари. Разпоредбата възлага на Висшия адвокатски съвет да приеме вътрешни правила за контрол и предотвратяване на изпирането на пари и финансиране на тероризма, които се прилагат от членовете на адвокатските колегии. Така поставен, въпросът е за формалното съответствие на посочената законова разпоредба с разпоредбата на чл. 134, ал. 2 от Конституцията и с принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията). Споделям заключението на Конституционния съд, че „[д]околкото този специфичен предмет не е свързан с основния предмет на регулация по Закона за адвокатурата, то е допустимо с друг закон да бъде предоставена компетентност на Висшия адвокатски съвет да издаде единни вътрешни правила за контрол и предотвратяване на изпирането на пари и финансирането на тероризма“. Конституцията изисква Народното събрание да уреди със закон организацията и реда на дейност на адвокатурата, но от това не следва, че всички права и задължения на адвокатурата и нейните членове подлежат на кодификация. Преобладаващият подход в българското законодателство е уредбата на обществените отношения да се прави според техния предмет, а не според субектите, до които тя се отнася. Така Законът за мерките срещу изпирането на пари възлага задължения на различни субекти във връзка с противодействието на тази дейност. Основният и труден за решаване проблем по настоящото дело, а и при подобни спорове, е друг – каква е изходната позиция на Съда при решаване на спора.
Поставянето на този въпрос е необходимо, защото от неговия отговор зависи при какви условия държавата може да делегира изпълнение на свои функции на други субекти. Според закона нормативни актове могат да издават само органите, предвидени от Конституцията или от закон (чл. 2, ал. 1 от Закона за нормативните актове). Този формален критерий в случая е изпълнен. Заедно с това принципът за разделение на властите, който по отношение на държавната власт е изрично прогласен в чл. 8 от Конституцията, предполага при възлагане на компетентност на недържавни организации, респективно на техни органи, той също да бъде зачитан. Досега обаче както законодателят, така и Конституционният съд не са стигнали до относително определен и устойчив стандарт за предоставяне на нормотворческа компетентност на недържавни субекти освен относно формата на възлагане – чрез закон. Дори по отношение на държавни органи Конституционният съд веднъж е приел, че Висшият съдебен съвет не може да приема подзаконови нормативни актове (Решение №10/2011 г. по к. д. №6/2011 г.), а в последствие стига до извод, че с „…приемането на подзаконови нормативни актове от орган на съдебната власт, в лицето на Висшия съдебен съвет не само не се нарушава конституционният принцип за разделение на властите, прогласен в чл. 8 от Конституцията, а точно обратното – създават се гаранции за неговото действие“ (Решение №9/2014 г. по к. д. №3/2014 г.).
През 80-те години на миналия век, а и преди това, актуално бе развитието на държавно-общественото начало в управлението и в правното регулиране. Тази постановка обаче се обосноваваше с необходимостта от все по-голямо включване на представители на обществеността в дейността на държавата. Така на профсъюзите се възлагаха дейности по контрола за здравословни и безопасни условия на труд; управлението на културата и спорта се осъществяваше съответно от комитет и съюз, а не от министерства; дори контролни дейности се извършваха от Комитет за държавен и народен контрол и т. н., като тези структури се финансираха от държавата. При промяната на политическата и социално-икономическата система тази постановка беше изоставена. На преден план се постави необходимостта от отделяне на гражданското общество от държавата, а наличието на автономно гражданско общество се разглеждаше като предпоставка и основа за създаване на правова държава. Правя този паралел, за да е ясно, че както законодателят, така и органът за юридически контрол върху неговите актове, трябва да вземат предвид средата, в която действат техните актове. Следователно с оглед на Конституцията на Република България проблемът за границите на дейност на държавата и за ролята на различните обществени организации е ключов в разбирането за демокрация и за права на личността.
Законът за мерките срещу изпирането на пари възлага на редица организации (на нотариусите, на съдебните изпълнители, на експерт-счетоводителите) да приемат вътрешни правила, които предвиждат задължения на техните членове да съдействат за разкриване и предотвратяване на пране на пари и на тероризъм. По същия начин на Висшия адвокатски съвет се възлага да приеме единни вътрешни правила, които се отнасят до адвокатските колегии и техните членове. Ако има проблем, той не е там, където го намира вносителят на искането, а се свежда до съвместимостта на определени задължения на адвокатурата с конституционно предписаната ѝ роля да подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси, като отчита доверителния характер на адвокатската професия. Следователно, когато законодателят създава такива задължения, той трябва да съобразява конституционните принципи, а Конституционният съд да преценява дали това е направено.
съдия Янаки Стоилов