Становище на съдия Соня Янкулова
по Решение №8/2026 г. по к.д. №19/2025 г.
Подписвам решението с настоящото становище, защото макар да съм съгласна с диспозитива, това съгласие е мотивирано от съображения, които в определена степен не съвпадат с възприетата от Съда мотивация на решението.
За мен няма съмнение, че трафичните данни са част от широкото разбиране на правото на „личен живот“, което в своята практика Конституционният съд разглежда като един комплекс от права – в случая от правото на неприкосновеност на личния живот по смисъла на чл. 32, ал 1 и правото на неприкосновеност на свободата и тайна на кореспонденцията по смисъла на чл. 34, ал. 1 от Конституцията (Решение №8/2019 г. по к.д. №4/2019 г.). Правото на неприкосновеност на личния живот и правото на неприкосновеност на свободата и тайната на кореспонденцията са неотменими права, но конституционният законодател изрично е уредил ограничение на правото на неприкосновеност на свободата и тайната на кореспонденцията. Съгласно чл. 34, ал. 2 от Конституцията правото на неприкосновеност на свободата и тайната на кореспонденцията е допустимо да бъде ограничавано, но само когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления и то след разрешение на съдебната власт.
Народното събрание е органът, който по Конституция чрез Наказателния кодекс и Наказателно-процесуалния кодекс определя наказателната политика на държавата като неговата дискреционна свобода „свършва там, където започва защитеното от Основния закон пространство от ценности и принципи“ (Решение №13/2022 г. по к.д. №8/2022 г.; Решение №4/2025 г. по к.д. №29/2025 г.).
С оспорените разпоредби законодателят е допуснал ограничаване на правото на тайната на кореспонденцията (във вида на процесните трафични данни) не за предотвратяване на тежко престъпление след разрешение на съдебната власт, а за нарушение на конкуренцията, което нарушение самият той е дефинирал като административно (чл. 99, ал. 1 ЗЗК).
Нарушаването на неприкосновеността на тайната на кореспонденцията на основание, различно от уреденото в Конституцията, според мен, е достатъчно за установяване на противоконституционност на оспорените разпоредби. В този случай не е необходимо прилагането на общия стандарт за преценка на конституционната допустимост на законово ограничаване на основно право – дали накърнява същностното ядро на правото и дали е спазен принципът на пропорционалност, тъй като законодателят изрично е установил единствено допустимото основание за това ограничаване. Проверката за конституционна допустимост на законово ограничаване на основно право е необходима тогава, когато в Конституцията няма изрично посочено основание, при което ограничаването на основното право е допустимо, или когато законодателят се е позовал на конституционно допустимото основание (например Решение №2/2015 г. по к.д. №4/2014 г.).
По изложеното подписвам решението с настоящото становище.
съдия Соня Янкулова