Особено мнение на съдия Атанас Семов
по Определение от 16 юни 2026 г. по к. д. № 11/2026,
София, 16 юни 2026 г.
Гласувах против диспозитива на Определение по допустимостта на искането, по което е образувано по к. д. № 11/2026, тъй като смятам искането за недопустимо като неизпълняващо изискването на чл. 150, ал. 2 от Конституцията оспореният пред КС закон да е „приложим по конкретното дело“ пред сезиращия съд.
Внесеното искане не отговаря на изискванията на чл. 18, ал. 3 ПОДКС във връзка с чл. 150, ал. 2 от Конституцията за аргументирана преценка на приложимото право относно последиците от действието на правото на Европейския съюз, тъй като доколкото изобщо е направено изложение относно правото на Европейския съюз, то е очевидно невярно.
Смятам, че сезиращият съд не е установил дали оспорената разпоредба е годна за прилагане по главното дело пред него, тъй като твърди единствено, че „оспорената разпоредба на чл. 53, ал. 1, б. „а“ от НК е национална правна норма, която не попада в обхвата на компетентността на Съюза /…/ и не представлява мярка по прилагането на правото на ЕС“. Конституционният съд обаче е посочил ясно: „…Отсъствието на ясни изводи за приложимото право, в частност относно правото на Европейския съюз, /…/ обосновава недопустимост на искането.” (Определение № 2 от 13. 3. 2024 г. по к. д. № 8/2024).
I. Относно дължимата от сезиращ съд аргументирана преценка на приложимото по главното дело право
Според постоянната практика на Конституционния съд изискването за „аргументирана преценка на приложимото право, включително относно последиците от действието на правото на Европейския съюз, когато оспорената разпоредба или акт е в приложното му поле“ е условие за допустимостта на искане, внесено от съд на осн. чл. 150, ал. 2 от Конституцията (виж Определение № 5 от 2024 г. по к. д. № 12/2024 г., Определение № 2 от 2024 г. по к. д. № 8/2024 г. и мн. др.).
В Решение № 5 от 14.06.2022 г. по к. д. № 13/2021 г. Конституционният съд обобщава, че „не отстъпва от своята позиция, че изясняване на приложимото вътрешно право в контекста на правото на Европейския съюз е необходимо винаги, когато приложима вътрешна правна норма попада в приложното поле на правото на ЕС […] и поради това се дължи на общо основание (ipso jure) от всеки правен субект, който я прилага, и в частност от всеки съд в съдебната система. Тази преценка от сезиращ по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията субект […] попада също така в обхвата на отсъждане от Конституционния съд, доколкото пряко се отнася към решаването на преюдициалния въпрос за неговата юрисдикция“ (Определение от 24.02.2022 г. по к. д. № 15/2021 г.)“.
Вносителят на искането на осн. чл. 150, ал. 2 от Конституцията следва да изясни относимите последици от действието на Съюзното право в материята, предмет на делото, което разглежда – анализ, какъвто всеки национален съд е задължен ipso jure да направи по всяко дело (в този смисъл Определение № 2 от 24.02.2022 г. по к. д. № 15/2021 г. и Определение от 14.09.2021 г. по к. д. № 13/2021 г.).
Съдът подчертава, че „всеки съд от националната съдебна система по всяко дело следва служебно[1] да провери дали предметът на делото или приложимите вътрешни правни норми имат връзка с правото на ЕС (дали приложимата вътрешна правна норма представлява мярка по прилагането му или по друг начин е свързана с него) и ако установи връзка – да съобрази в пълнота последиците от неговото действие“ (Определение № 2 от 13.03.2024 г. по к. д. № 8/2024 г.). „Това е така, тъй като „Република България, като член на ЕС и по смисъла на чл. 4, ал. 3 от Конституцията, е обвързана от принципите на непосредствена приложимост, примат и директен ефект на правото на ЕС (в този смисъл Решение № 14 от 12 октомври 2021 г. по к. д. № 14/2020 г.)” (Решение № 5 от 14. 6. 2022 г. по к. д. № 13/2021).
Може да се установи, че в разглежданото искане изискването да бъде посочено дали главното дело има връзка с правото на ЕС е изпълнено само привидно. Сезиращият съд приема, че „оспорената разпоредба на чл. 53, ал. 1, б. „а“ от НК е национална правна норма, която не попада в обхвата на компетентността на Съюза /…/ и не представлява мярка по прилагането на правото на ЕС“.
Такова твърдение не може да бъде достатъчно. „Тази преценка, макар и да не е обвързваща за Конституционния съд, следва да бъде изразена в искането със съответните доводи от сезиращия на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията субект, тъй като е предпоставка за установяване на юрисдикцията на Конституционния съд, разбирана като овластяване за надлежно функциониране“ (Определение № 2 от 24. 2. 2022 г. по к.д. № 15/2021.).
Конституционният съд неведнъж ясно е посочил, че не е обвързан от преценката на сезиращия съд[2]. Задължително е обаче да бъде направена първо от сезиращия съд и след това изложена („със съответните доводи”) в искането до Конституционния съд – тъй като именно и само така може да бъде изпълнено изискването (самò по себе си също ipso jure) за изясняване в искането на приложимото по делото пред сезиращия съд право. Дори твърдението (изводът) за отсъствие на връзка с правото на ЕС да изглежда вярно, то трябва да бъде мотивирано, изисква се „аргументирана преценка”, а не просто твърдение за отсъствие на връзка с правото на ЕС.
Ако пък твърдението за липса на връзка на главното дело с правото на ЕС е очевидно невярно, Конституционният съд не следва да установи друго, освен че искането не съдържа изискуемата „преценка на приложимото право”. Наложилата се практика съдебни състави да посочват в мотивите на своите актове по дела (извън всякакво сезиране на Конституционния съд) „делото не попада в обхвата на правото на ЕС” (или нещо в този смисъл) е порочна. А когато страна по делото е релевирала свързани с правото на ЕС правни основания, отхвърлянето им задължително трябва да бъде добре мотивирано – обратното е отказ от правосъдие и според мен основание за оспорване[3].
В конкретния случай може да се установи, че съдебният състав е имал основания да смята, че главното дело има връзка с правото на ЕС, тъй като и в самото искане, и в приложенията към него се посочва, че е приел определение, с което „след изслушване на страните е спрял производството /…/, за да отправи преюдициално запитване до СЕС“. Ноторно е, че преюдициално запитване до СЕС може да бъде отправено само по отношение на съюзна правна норма, която е приложима по или относима към главното дело, за нуждите на произнасянето по което се прави преюдициалното запитване – и то затова е „преюдициално“, тъй като без отговора на СЕС сезиращият съд не може законосъобразно да реши главното дело.
В изпълнение на разпореждане на съдията-докладчик по делото пред КС, сезиращият съд „уведомява“, че „не е отправял преюдициално запитване до СЕС“, тъй като …вече „е счел, че оспорената разпоредба на чл. 53 от НК е национална правна норма, която не попада в обхвата на компетентността на СЕС и не представлява мярка по прилагане на правото на ЕС“. Какви съображения са накарали съдията първоначално да приеме, че законовата разпоредба попада в обхвата на правото на ЕС, и защо по-късно е приел обратното не става ясно.
Конституционният съд обаче е посочил еднозначно: „Само ако след осъществяването в пълнота на този анализ за съда остане или възникне основателно съмнение за противоречие с Конституцията на приложима вътрешна правна норма или на относима съюзна правна норма, той следва да потърси произнасяне на Конституционния съд със съответните доводи.“ Ключово е разбирането, че Конституционният съд може да бъде сезиран от съд само след като този съд е осъществил – сам, служебно и преди да сезира Конституционния – анализ на приложимите или относими разпоредби от правото на ЕС.
Наложително е да повторя: „изясняване на приложимото вътрешно право в контекста на правото на Европейския съюз е необходимо винаги, когато приложима вътрешна правна норма попада в приложното поле на правото на ЕС […] и поради това се дължи на общо основание (ipso jure) от всеки правен субект, който я прилага, и в частност от всеки съд в съдебната система. Тази преценка от сезиращ по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията субект […] попада също така в обхвата на отсъждане от Конституционния съд, доколкото пряко се отнася към решаването на преюдициалния въпрос за неговата юрисдикция (Определение от 24.02.2022 г. по к. д. № 15/2021 г.).
Това е така, тъй като Република България като член на ЕС и по смисъла на чл. 4, ал. 3 от Конституцията е обвързана от принципите на непосредствена приложимост, примат и директен ефект на правото на ЕС (в този смисъл Решение № 14 от 12 октомври 2021 г. по к.д. № 14/2020 г.) и от задължението за съответстващо на правото на ЕС тълкуване на попадащите в неговото приложно поле вътрешни правни норми в изпълнение на принципа на ефективност на правото на ЕС (чл. 19, § 1, ал. 2 от Договора за ЕС, ДЕС)“ (Решение № 5 от 14. 6. 2022 г. по к.д. № 13/2021).
„С оглед на осъществяването на своето правомощие /по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията – б.м./ във връзка с компетентността на съдилищата по чл. 150, ал. 2 от Конституцията КС трябва да провери дали оспорените пред него разпоредби /…/ са приложимо право по /делото по същество пред сезиращия съд/... Това включва проверка дали са изпълнени изискванията на чл. 18, ал. 3 ПОДКС. Тази проверка е необходимо условие за преминаване на производството към фазата по същество.” И уточнява: „За да е валидно сезирането от страна на съдебен състав, той трябва да установи и обоснове приложимите по конкретното дело норми, които са част от вътрешното право и евентуално от правото на Европейския съюз. Това е разликата с общата сезираща компетентност, с която разполагат субектите по чл. 150, ал. 1 от Конституцията.” (Определение № 5 от 30. 5. 2024 г. по к. д. № 12/2024).
II. Относно погрешната преценка за връзка на главното дело с правото на ЕС
Липсата на преценка или неправилната преценка прави Конституционния съд некомпетентен да се произнесе. Изложената в разглежданото искане преценка на сезиращия съд е очевидно погрешна.
Конституционният съд изрично и ясно е посочил, че преценката на „всеки съд от националната съдебна система по всяко дело“ включва установяване „дали предметът на делото или приложимите вътрешни правни норми имат връзка с правото на ЕС (дали приложимата вътрешна правна норма представлява мярка по прилагането му или по друг начин е свързана с него)“ (Определение № 2 от 13. 3. 2024 г. по к. д. № 8/2024, виж също Решение № 5 от 14. 6. 2022 г. по к. д. № 13/2021).
По едно дело пред съд от съдебната система на държава-членка на ЕС съюзните правни норми, с които делото има връзка, може да бъдат или приложими (пряко пораждат права или задължения), или относими (не пораждат права или задължения, но имат значение напр. за тълкуването на приложимите вътрешни правни норми или за тяхната негодност за прилагане при установяване на противоречие с правото на ЕС).
В изобилна практика СЕС установява връзка с правото на ЕС на дело пред съд, дори ако всички факти по което са вътрешни за държавата, само поради прилагането на конкретната вътрешна правна норма или дори поради възможността (някога…) тя да бъде приложена и спрямо отношения с трансграничен елемент[4]. Възможна е връзка с неприложима съюзна правна норма, когато прилагането на вътрешна правна норма може да има въздействие върху физическо или юридическо лице от друга държава-членка (в частност да го разубеди да упражни в тази държава-членка свое съюзно право)[5]. „Според постоянната практика“ националната правна уредба, която се прилага без разлика между националните и другите граждани, по принцип може да се отнесе към правото на ЕС, ако граждани, установени в друга държава-членка, „са били или биха били заинтересувани“ от прилагането на тази национална разпоредба[6]. Национално законодателство, което се прилага в една държава-членка без разлика между нейните граждани и гражданите на други държави-членки[7], по принцип може да се отнесе към разпоредбите относно основните свободи, доколкото се прилага към положения, които имат връзка с търговията между държавите-членки[8].
В конкретния случай разпоредбата на чл. 53 от НК в своята цялост безусловно попада в това разбиране – тя е „националната правна уредба, която се прилага без разлика между националните и другите граждани“, вкл. гражданите на други държави-членки на ЕС. Не подлежи на никакво съмнение, че посочените разбирания на Съда на ЕС се отнасят на общо основание и за националните наказателноправни норми[9].
Поради това смятам за несъмнено, че оспорената пред Конституционния съд разпоредба попада в приложното поле на правото на ЕС и по отношение на нея съдебният състав ipso jure и служебно дължи „аргументирана преценка относно последиците от действието на правото на Европейския съюз”, каквато не е направена или поне не е изложена в искането до Конституционния съд.
Това прави искането недопустимо поради неизпълнение на условието в чл. 150, ал. 2 от Конституцията в светлината на чл. 18, ал. 3 от Правилника за организация на дейността на Конституционния съд.
III. Относно последиците от действието на правото на ЕС
Намирам за наложително да се посочи и каква е правната значимост на действието на правото на ЕС, когато оспорена пред Конституционния съд правна норма попада в приложното му поле.
Предмет на последваща дължима ipso jure, служебно и по всяко дело преценка е какви са правните последици от установяването на връзка на делото по същество, вкл. на приложимите по него вътрешни правни норми. В Решение № 5 от 14. 6. 2022 г. по к. д. № 13/2021 Конституционният съд е посочил ясно и изчерпателно:
„Всеки съд от националната съдебна система по всяко дело следва служебно да провери
- дали предметът на делото или приложимите вътрешни правни норми имат връзка с правото на ЕС (дали приложимата вътрешна правна норма представлява мярка по прилагането му, или по друг начин е свързана с него) и ако установи връзка – да съобрази в пълнота последиците от неговото действие.
Това означава последователно да бъде установено:
- дали в правото на ЕС има самоизпълними норми (годни за прилагане като източник на субективни права),
- ако не – кои са относимите съюзни правни норми (вкл. принципи);
- дали те налагат определено съдържание на приложимата вътрешноправна уредба;
- дали допускат изключение (дерогация);
- дали оставят на държавата свобода на преценка (дискреция) при приемането на вътрешни правни мерки (особено при транспониране на директива),
- дали са спазени границите на допустимата дерогация и/или дискреция;
- какво е съответстващото на правото на ЕС тълкуване на приложимите вътрешноправни норми, вкл. и дали то не преодолява евентуално съмнение за противоречие на тези норми с Конституцията;
както и дали те не са несъвместими с правото на ЕС.
- Ако съответстващо на правото на ЕС тълкуване на приложимата вътрешна правна норма се окаже невъзможно, тъй като би противоречало пряко на смисъла на нормата (тълкуване contra legem), е налице противоречие, при което вътрешната правна норма трябва да бъде оставена неприложена, без да се иска или изчаква отмяната на тази разпоредба по законодателен или друг конституционно предвиден ред (Съд на ЕС, дело A c/ B et a., C-112/13, ECLI:EU:C:2014:2195), с резервата за съмнение за порок на относимата съюзна правна норма (ultra vires или друг) или за нарушаване на националната конституционна идентичност, при което ще е необходимо произнасяне на Съда на ЕС. В случай на основателно съмнение относно валидността или тълкуването на относима съюзна правна норма националният съд също трябва да поиска преюдициално произнасяне на Съда на ЕС и да се съобрази с него.
Само ако след осъществяването в пълнота на този анализ за съда остане или възникне основателно съмнение за противоречие с Конституцията на приложима вътрешна правна норма или на относима съюзна правна норма, той следва да потърси произнасяне на Конституционния съд със съответните доводи.
Когато една вътрешна правна норма попада в приложното поле на правото на ЕС, единствено прочитът ù в неговия контекст може да разкрие в пълнота нейните цели, съдържание и правни последици. Съответстващото на правото на ЕС тълкуване на вътрешната правна норма в неговия обхват е определящо за прилагането на тази норма. То може да позволи преодоляване на противоречие между вътрешната норма и правото на ЕС, от една страна, както и между вътрешната норма и националната конституция, от друга страна.“
„Задължението на националните съдилища като съдилища и по правото на ЕС да преценяват съответствието на национална правна норма, приложима за произнасянето им в съдебното производство пред тях, със съюзното право, когато същата попада в неговото приложно поле, и да предприемат всички свързани с това действия (включително и ако е необходимо да сезират СЕС за изясняване смисъла на съюзната правна норма, както и да извършат възможно най-близко до нейния смисъл и обхват тълкуване на релевантната национална норма), се поражда с влизането в сила на Договора за присъединяване на Република България към ЕС. С него българската държава доброволно приема всички ценности, целите на Съюза, достиженията на правото на Съюза, включително основополагащите за ЕС принципи, какъвто е принципът на лоялно сътрудничество, установен в разпоредбата на чл. 4, пар. 3 във връзка с чл. 19, пар. 1, ал. 2 от Договора за ЕС (ДЕС).” (Определение № 2 от 24. 2. 2022 г. по к.д. № 15/2021).
Ако съд от националната съдебна система на държава-членка на ЕС установява/намира, че разпоредба от вътрешното право на държавата противоречи на разпоредба от правото на ЕС, той може и е длъжен да остави тази разпоредба неприложена по делото, по което трябва да се произнесе, независимо дали същата разпоредба противоречи /и/ на националната конституция – и „без да иска или изчаква“ произнасянето на Конституционния съд по такъв въпрос[10].
Конституционният съд неведнъж ясно е посочил, че не е обвързан от преценката на сезиращия съд[11].Тази преценка обаче е обвързваща за самия съд, който я е направил (служебно или въз основа на изложени от страна по делото доводи). Веднъж направена, тази преценка води до задължителни правни последици. Доколкото всеки съд в държава-членка на ЕС е длъжен[12] да остави неприложена всяка разпоредба от вътрешното право, за която установява противоречие с правото на ЕС[13], тази разпоредба е неприложима[14] – противоречието с правото на ЕС я изважда от обхвата на понятието за „приложим закон“ по см. на чл. 150, ал. 2 от Конституцията.
Законова норма, която трябва да бъде оставена неприложена, не може да представлява „приложим закон“ по см. на чл. 150, ал. 2 от Конституцията[15].
По изложените съображения смятам, че искането е недопустимо на основание чл. 13 от ЗКС във връзка с чл. 150, ал. 2 от Конституцията в светлината на чл. 18, ал. 3 от Правилника за организация на дейността на Конституционния съд.
Съдия: АТАНАС СЕМОВ
[1] Б.м.: това е ноторно в практиката на СЕС, посочено изрично в CJCE, 22. 10. 1987, Foto-Frost, 314/85, ECLI:EU:C:1987:452 и пост. практика, сравнително наскоро и в CJUE, 22. 1. 2019, Cresco Investigation, C-193/17, ECLI:EU:C:2019:43. Виж също CJCE, 6. 10. 2009, Asturcom, С-40/08; CJСЕ, 14. 12. 1995, Peterbroeck, C-312/93; 4. 6. 2009, Pannon GSM, C‑243/08, EU:C:2009:350, т. 35 и т. 2 от диспозитива, както и българското дело CJUE(Опр.), 17. 1. 2023, TBI Bank („ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД), C‑379/21, т. 35 и т. 1 от диспозитива, и мн. др. И наскоро в CJUE (Голям състав), 24. 7. 2023, Х, ECLI:EU:C:2023:606, C‑107/23 PPU, т. 2 от диспозитива.
[2] Виж Определение № 2 от 23. 3. 2010 г. по к. д. № 17/2009, Определение № 2 от 24. 2. 2022 г. по к. д. № 15/2021; Определение № 6 от 16. 9. 2022 г. по к. д. № 13/2022 г.), виж също и в Особеното мнение на съдиите М. Карагьозова-Финкова, Т. Райковска и А. Семов по Определение от 10 октомври 2024 г. по к. д. № 16/2024.
[3] А ако е направено от последна инстанция, според ЕСПЧ представлява нарушение и на КЗПЧОС (правото на справедлив съдебен процес) – виж ЕСПЧ, 8. 4. 2014, Dhahbi v. Italy и ЕСПЧ, 21. 7. 2015, Schipani v. Italy.
[4] CJUE (Голям състав), 15. 11. 2016, Ullens de Schooten, C-268/15.
[5] CJCE (Голям състав), 11. 12. 2007, Eind, C-291/05, т. 35-37.
[6] CJUE, 5. 12. 2013, Venturini, C-159-161/12, т. 25, където Съдът препраща и към делото CJUE (Голям състав), 1. 6. 2010, Blanco Pérez et Chao Gómez, С-570/07 и С-571/07, т. 40 и цитираната там практика.
[7] CJUE, 11. 6. 2015, Berlington Hungary, C-98/14.
[8] Пак там, т. 24, където СЕС напомня CJСE, 11. 9. 2003, Anomar, C-6/01, т. 39 и CJUE, 19. 7. 2012, Garkalns, C-470/11, т. 21. Подробно по тези въпроси виж в Атанас Семов, Приложното поле на Правото на ЕС. Определяне дали Правото на ЕС е приложимо – първа по време задача в правоприлагането, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2023, и резюмирано в Атанас Семов, Приложното поле на Правото на ЕС. Наръчник, УИ „Св. Кл. Охридски”, С., 2023.
[9] Виж напр. CJUE (Опр.), 12. 7. 2018, Pinzaru et Cirstinoiu, C-707/17, виж и к. д. № 15/2024 по българско преюдициално запитване по наказателно дело.
[10] Съвсем наскоро Съдът на ЕС потвърди по българско преюдициално запитване: „Когато националният съд /…/ не може да тълкува националната правна уредба в съответствие с изискванията на правото на ЕС, той е длъжен съобразно принципа на предимство да осигури пълното действие на тези изисквания по спора, с който е сезиран, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която е в противоречие с разпоредба от това право с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква предварителната отмяна на тази правна уредба или на тази практика по законодателен път или по какъвто и да било друг ред, предвиден в конституцията” - CJUE, 12. 2. 2026, C‑56/25, Petlichev (Петличев),т. 49.
Малко по-рано – и отново по българско преюдициално запитване – Съдът на ЕС посочи ясно: „Съгласно трайно установената съдебна практика националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на тези норми, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен способ”, което несъмнено включва и произнасяне на КС – CJUE (Голям състав), 5. 7. 2016, Ognyanov (Огнянов), C‑614/14, т. 34.
Същото е прогласено от СЕС еднозначно в обилна и постоянна практика: CJUE, 20. 10. 2011, Interedil, C‑396/09, т. 38 и цит. практика; CJUE, 4. 6. 2015, Kernkraftwerke Lippe-Ems, C‑5/14, т. 32 и цит. практика и CJUE, 5. 4. 2016, PFE, C‑689/13, т. 40 и цит.практика, CJUE (Голям състав), 21. 12. 2021, SC Euro Box Promotion SRL, C‑357/19, C‑379/19, C‑547/19, C‑811/19 и C‑840/19, т. 252. Съдът припомня изрично CJUE, 18. 5. 2021, Asociaţia „Forumul Judecătorilor din România“ и др., C‑83/19, C‑127/19, C‑195/19, C‑291/19, C‑355/19 и C‑397/19, EU:C:2021:393, т. 247 и 248 CJUE, 23. 11. 2021, IS, C‑564/19, EU:C:2021:949, т. 80, и съвсем наскоро CJUE (Голям състав), 24. 7. 2023, Х, ECLI:EU:C:2023:606, C-107/23 PPU, т. 95.
[11] Виж Опр. № 2 от 23.3.2010 г. по к. д. № 17/2009, Опр. № 2 от 24.2.2022 г. по к. д. № 15/2021; Определение № 6 от 16. 9. 2022 г. по к. д. № 13/2022 г.), виж и Особеното мнение на съдиите Мариана Карагьозова-Финкова, Таня Райковска и Атанас Семов по определение от 10 октомври 2024 г. по к. д. № 16/2024.
[12] „С резервата за съмнение за порок на относимата съюзна правна норма (ultra vires или друг) или за нарушаване на националната конституционна идентичност, при което ще е необходимо произнасяне на Съда на ЕС.” (Решение № 5 от 14. 6. 2022 г. по к. д. № 13/2021).
[13] По българско преюдициално запитване Съдът е ЕС е прогласил ясно, че „съгласно трайно установената съдебна практика националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на ЕС, е длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат” – CJUE (Голям състав), 5. 7. 2016, Ognyanov (Огнянов), C‑614/14, ECLI:EU:C:2016:514, т. 34, където Съдът на ЕС припомня CJUE, 20. 10. 2011, Interedil, C‑396/09, т. 38 и цитираната там практика; CJUE, 4. 6. 2015, Kernkraftwerke Lippe-Ems, C‑5/14, т. 32 и цит. практика и CJUE, 5. 4. 2016, PFE, C‑689/13, т. 40 и цит. практика. Виж също CJUE (Голям състав), 21. 12. 2021, SC Euro Box Promotion SRL, C‑357/19, C‑379/19, C‑547/19, C‑811/19 и C‑840/19, т. 252; CJUE, 18. 5. 2021, Asociaţia „Forumul Judecătorilor din România“ и др., C‑83/19, C‑127/19, C‑195/19, C‑291/19, C‑355/19 и C‑397/19, EU:C:2021:393, т. 247 и 248 CJUE, 23. 11. 2021, IS, C‑564/19, EU:C:2021:949, т. 80, и съвсем наскоро CJUE (Голям състав), 24. 7. 2023, Х, ECLI:EU:C:2023:606, C-107/23 PPU, т. 95.
[14] Виж произнасянето на СЕС по историческото първо българско смислено преюдициално запитване по наказателно дело CJUE (Опр.), 12. 7. 2018, Pinzaru et Cirstinoiu, C-707/17, виж и к. д. № 15/2024.
[15] Конституционният съд е посочил: „Неизпълнението на дължимото ipso jure от компетентния национален съд, в случаи на несъответствие с правото на ЕС на националната правна норма, релевантна за произнасянето му в съдебното производство пред него (когато встъпва в ролята на сезиращ субект на основание чл. 150, ал. 2 от Основния закон преди това дължимо да бъде изпълнено), поставя в риск спазването на принципа на еднакво и ефективно прилагане на правото на ЕС” (Определение № 2 от 24.02.2022 г. по к. д. № 15/2021).