Подписвам със становище Определение № 7 от 16 юни 2026 г. по к. д. № 10/2026, тъй като смятам искането за недопустимо, както е прието в диспозитива на определението, но по съображения, различни от изложените в мотивите на определението. Споделям по принцип разбирането, изложено в особеното мнение на петимата колеги, които не подкрепят отклоняването на искането (тъй като приемат, че оспорената пред Съда законова разпоредба по принцип е приложима по главното дело), но смятам искането за недопустимо, тъй като оспорената пред Съда законова разпоредба по други причини не представлява „приложим закон“ по смисъла на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, поради което не може да бъде предмет на конституционно производство на осн. чл. 150, ал. 2.
Този извод следва недвусмислено от самото искане, в което сезиращият съдебен състав твърди, че „прилагането на сега действащата разпоредба на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК /…/ нарушава минималните изисквания в…“ съюзен регламент. Ако съд от националната съдебна система на държава-членка на ЕС установява/намира, че разпоредба от вътрешното право на държавата противоречи на разпоредба от правото на ЕС, той може и е длъжен да остави тази разпоредба неприложена по делото, по което трябва да се произнесе, независимо дали същата разпоредба противоречи /и/ на националната конституция – и „без да иска или изчаква“ произнасянето на Конституционния съд по такъв въпрос[1].
Според постоянната практика на Конституционния съд изискването за „аргументирана преценка на приложимото право, включително относно последиците от действието на правото на Европейския съюз, когато оспорената разпоредба или акт е в приложното му поле“ е условие за допустимостта на искане, внесено от съд на осн. чл. 150, ал. 2 от Конституцията (виж Определение № 5 от 2024 г. по к. д. № 12/2024 г., Определение № 2 от 2024 г. по к. д. № 8/2024 г. и мн. др.).
В Решение № 5 от 14.06.2022 г. по к. д. № 13/2021 г. Конституционният съд обобщава, че „не отстъпва от своята позиция, че изясняване на приложимото вътрешно право в контекста на правото на Европейския съюз е необходимо винаги, когато приложима вътрешна правна норма попада в приложното поле на правото на ЕС […] и поради това се дължи на общо основание (ipso jure) от всеки правен субект, който я прилага, и в частност от всеки съд в съдебната система. Тази преценка от сезиращ по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията субект […] попада също така в обхвата на отсъждане от Конституционния съд, доколкото пряко се отнася към решаването на преюдициалния въпрос за неговата юрисдикция“ (Определение от 24.02.2022 г. по к. д. № 15/2021 г.)“.
Вносителят на искането на осн. чл. 150, ал. 2 от Конституцията следва да изясни относимите последици от действието на Съюзното право в материята, предмет на делото, което разглежда – анализ, какъвто всеки национален съд е задължен ipso jure да направи по всяко дело (в този смисъл Определение № 2 от 24.02.2022 г. по к. д. № 15/2021 г. и Определение от 14.09.2021 г. по к. д. № 13/2021 г.).
Съдът подчертава, че „всеки съд от националната съдебна система по всяко дело следва служебно[2] да провери дали предметът на делото или приложимите вътрешни правни норми имат връзка с правото на ЕС (дали приложимата вътрешна правна норма представлява мярка по прилагането му или по друг начин е свързана с него) и ако установи връзка – да съобрази в пълнота последиците от неговото действие“ (Определение № 2 от 13.03.2024 г. по к. д. № 8/2024 г.). „Това е така, тъй като „Република България, като член на ЕС и по смисъла на чл. 4, ал. 3 от Конституцията, е обвързана от принципите на непосредствена приложимост, примат и директен ефект на правото на ЕС (в този смисъл Решение № 14 от 12 октомври 2021 г. по к. д. № 14/2020 г.)” (Решение № 5 от 14. 6. 2022 г. по к. д. № 13/2021).
Може да се установи, че в искането не е изпълнено изискването да бъде посочено дали главното дело има връзка с правото на ЕС, но и да се приеме, че сезиращият съд приема наличието на такава връзка, тъй като в изложението, озаглавено „Последиците от действието на правото на Европейския съюз“ изрично се прави позоваване на два регламента на ЕС, въз основа на които се прави и изводът за „нарушаване“ на техни разпоредби (очевидно приети поне за относими).
Изричен извод за „последиците от действието на правото на Европейския съюз“, както изисква чл. 18, ал. 3 от ПОДКС, не е предложен. „Разпоредбата на чл. 18, ал. 3 ПОДКС (ДВ, бр. 91 от 2021 г.) само обективира на плоскостта на конституционното производство това вече съществуващо задължение на сезиращия съд на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията, а не го поражда. Това задължение за националните съдилища възниква следователно далеч преди влизането на тази разпоредба в сила и означава те да установят приложимото право, което е в обхвата на тяхната правосъдна функция и като съдилища по правото на ЕС в държавите-членки на Съюза. То възниква независимо и преди сезиращият субект по смисъла на чл. 150, ал. 2 от Конституцията /…/ да реши да сезира националната конституционна юрисдикция.“ (Определение № 2 от 24. 2. 2022 г. по к.д. № 15/2021).
В искането се твърди, че „атакуваната разпоредба не е в пряка колизия с правото на ЕС“, но малко по-нататък се твърди, че „съгласно чл. 14, пар. 2 от Регламента връчването …не може да бъде извършено, ако … Последното налага извода, че тази разпоредба може да бъде приложена само ако… При това положение влизането на заповедта в сила при прилагането на сега действащата разпоредба на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК … нарушава минималните изисквания в Глава III на Регламента“.
Това всъщност може да означава единствено извод – направен от самия съдебен състав и очевидно несъмнен за него – че „прилагането“ на разпоредбата от ГПК би представлявало нарушение на регламент на ЕС. Доколкото всеки съд в държава-членка на ЕС е длъжен[3] да остави неприложена всяка разпоредба от вътрешното право, за която установява противоречие с правото на ЕС[4], в конкретния случай сезиращият съдебен състав е длъжен да не прилага разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК. Това автоматично прави тази разпоредба неприложима[5] – и я изважда от обхвата на понятието за „приложим закон“ по см. на чл. 150, ал. 2 от Конституцията.
Конституционният съд неведнъж ясно е посочил, че не е обвързан от преценката на сезиращия съд[6].Тази преценка обаче е обвързваща за самия съд, който я е направил (служебно или въз основа на изложени от страна по делото доводи). Веднъж направена, тази преценка води до задължителни правни последици – в конкретния случай неприлагане на разпоредбата от вътрешното право, за която съдът установява противоречие с разпоредба от правото на ЕС. Законова норма, която трябва да бъде оставена неприложена, не представлява „приложим закон“ по см. на чл. 150, ал. 2 от Конституцията.
Конституционният съд е посочил още: „Неизпълнението на дължимото ipso jure от компетентния национален съд, в случаи на несъответствие с правото на ЕС на националната правна норма, релевантна за произнасянето му в съдебното производство пред него (когато встъпва в ролята на сезиращ субект на основание чл. 150, ал. 2 от Основния закон преди това дължимо да бъде изпълнено), поставя в риск спазването на принципа на еднакво и ефективно прилагане на правото на ЕС” (Определение № 2 от 24.02.2022 г. по к. д. № 15/2021).
Съдът утвърждава и още един ключов елемент от разбирането за условията за допустимост на искане от съд: „Тази преценка, макар и да не е обвързваща за Конституционния съд, следва да бъде изразена в искането със съответните доводи от сезиращия на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията субект, тъй като е предпоставка за установяване на юрисдикцията на Конституционния съд, разбирана като овластяване за надлежно функциониране“. Преценката на сезиращия съд не е обвързваща за Конституционния, тя може и да не е правилна (друг е въпросът кой и как преценява това и в частност кога и защо го преценява КС). Задължително е обаче тя да бъде направена първо от сезиращия съд и след това изложена („със съответните доводи”) в искането до КС – тъй като именно и само така може да бъде изпълнено изискването (само по себе си също ipso jure) за изясняване в искането на приложимото по делото пред сезиращия съд право.
В случай като разглеждания сезирането на Конституционния съд не може да изпълни своето предназначение да позволи сезиращият съд конституционосъобразно да изпълни своята правосъдна функция, тъй като ако този съд смята, че законова разпоредба противоречи на правото на ЕС, той е длъжен да не я приложи.
Редом с това намирам за наложително да посоча, че е дълбоко погрешно изразеното в същата част на мотивите на искането виждане, че „установяването на несъответствие … с КРБ би подобрило взаимодействието между националната правна уредба и регламента, като ще избегната (sic!) нуждата от саниране на неизпълнението на минималните изисквания в Глава III от Регламента“. Принципът на примат на правото на ЕС налага неприложимост именно на това основание на всяка разпоредба от вътрешното право, която противоречи на правото на ЕС. Неприлагането на такава разпоредба поради установено/прогласено противоречие с Конституцията по никакъв начин не може да се разглежда като изпълнение на принципа на примат на правото на ЕС[7], съответно на задълженията на членуващата държава, в конкретния случай – и на съдията по главното дело. Определянето на посочените в искането регламенти на ЕС като „инструменти на сътрудничество между държавите-членки“ не може да се определи по друг начин, освен като абсурдно.
По изложените съображения смятам, че на основание чл. 13 от ЗКС във връзка с чл. 150, ал. 2 от Конституцията искането е недопустимо.
Съдия:
АТАНАС СЕМОВ
[1] Съвсем наскоро Съдът на ЕС потвърди по българско преюдициално запитване: „Когато националният съд /…/ не може да тълкува националната правна уредба в съответствие с изискванията на правото на ЕС, той е длъжен съобразно принципа на предимство да осигури пълното действие на тези изисквания по спора, с който е сезиран, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която е в противоречие с разпоредба от това право с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква предварителната отмяна на тази правна уредба или на тази практика по законодателен път или по какъвто и да било друг ред, предвиден в конституцията” - CJUE, 12. 2. 2026, C‑56/25, Petlichev (Петличев),т. 49.
Малко по-рано – и отново по българско преюдициално запитване – Съдът на ЕС посочи ясно: „Съгласно трайно установената съдебна практика националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на тези норми, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен способ”, което несъмнено включва и произнасяне на КС – CJUE (Голям състав), 5. 7. 2016, Ognyanov (Огнянов), C‑614/14, т. 34, където Съдът припомня CJUE, 20. 10. 2011, Interedil, C‑396/09, т. 38 и цитираната там практика; CJUE, 4. 6. 2015, Kernkraftwerke Lippe-Ems, C‑5/14, т. 32 и цитираната там практика и CJUE, 5. 4. 2016, PFE, C‑689/13, т. 40 и цитираната там практика.
[2] Б.м.: изрично в CJCE, 22. 10. 1987, Foto-Frost, 314/85, ECLI:EU:C:1987:452 и пост. практика, сравнително наскоро и в CJUE, 22. 1. 2019, Cresco Investigation, C-193/17, ECLI:EU:C:2019:43. Виж също CJCE, 6. 10. 2009, Asturcom, С-40/08; CJСЕ, 14. 12. 1995, Peterbroeck, C-312/93; 4. 6. 2009, Pannon GSM, C‑243/08, EU:C:2009:350, т. 35 и т. 2 от диспозитива, както и българското дело CJUE(Опр.), 17. 1. 2023, TBI Bank („ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД), C‑379/21, т. 35 и т. 1 от диспозитива, и мн. др. Виж изрично и в CJUE (Голям състав), 24. 7. 2023, Х, ECLI:EU:C:2023:606, C‑107/23 PPU, т. 2 от диспозитива.
[3] „С резервата за съмнение за порок на относимата съюзна правна норма (ultra vires или друг) или за нарушаване на националната конституционна идентичност, при което ще е необходимо произнасяне на Съда на ЕС.” (Решение № 5 от 14. 6. 2022 г. по к. д. № 13/2021).
[4] По българско преюдициално запитване Съдът е ЕС е прогласил ясно, че „съгласно трайно установената съдебна практика националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на ЕС, е длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат” – CJUE (Голям състав), 5. 7. 2016, Ognyanov (Огнянов), C‑614/14, ECLI:EU:C:2016:514, т. 34, където Съдът на ЕС припомня CJUE, 20. 10. 2011, Interedil, C‑396/09, т. 38 и цитираната там практика; CJUE, 4. 6. 2015, Kernkraftwerke Lippe-Ems, C‑5/14, т. 32 и цит. практика и CJUE, 5. 4. 2016, PFE, C‑689/13, т. 40 и цит. практика. Виж също CJUE (Голям състав), 21. 12. 2021, SC Euro Box Promotion SRL, C‑357/19, C‑379/19, C‑547/19, C‑811/19 и C‑840/19, т. 252; CJUE, 18. 5. 2021, Asociaţia „Forumul Judecătorilor din România“ и др., C‑83/19, C‑127/19, C‑195/19, C‑291/19, C‑355/19 и C‑397/19, EU:C:2021:393, т. 247 и 248 CJUE, 23. 11. 2021, IS, C‑564/19, EU:C:2021:949, т. 80, и съвсем наскоро CJUE (Голям състав), 24. 7. 2023, Х, ECLI:EU:C:2023:606, C-107/23 PPU, т. 95.
[5] Виж произнасянето на СЕС по историческото първо българско смислено преюдициално запитване по наказателно дело CJUE (Опр.), 12. 7. 2018, Pinzaru et Cirstinoiu, C-707/17, виж и к. д. № 15/2024.
[6] Виж Опр. № 2 от 23.3.2010 г. по к. д. № 17/2009, Опр. № 2 от 24.2.2022 г. по к. д. № 15/2021; Определение № 6 от 16. 9. 2022 г. по к. д. № 13/2022 г.), виж и Особеното мнение на съдиите Мариана Карагьозова-Финкова, Таня Райковска и Атанас Семов по определение от 10 октомври 2024 г. по к. д. № 16/2024.
[7] Виж отново CJUE (Голям състав), 5. 7. 2016, Ognyanov (Огнянов), C‑614/14, ECLI и другите актове на СЕС, цитирани нагоре в бел. 4.