Case № 6/ 2004 year Status: Resolved

І. Изходни позиции, от които следва да се преценява конституционосъобразността на оспорените разпоредби от НПК: Разпоредбите на всеки процесуален закон имат своята специфика, ако ги съпоставим с тези на един материален закон. Те се различават не само по своето предназначение, но и по насочеността и кръга от субектите, към които са адресирани. С особена сила това важи за НПК. Ноторно е, че сферата на наказателното право (в широк смисъл) има една характерна особеност. Връзката между материалния закон (НК) и процесуалния (НПК) е толкова неразривна, че без преувеличение може да се твърди, че материалните норми “оживяват” само чрез процесуалните в рамките на очертаната от последните строго формализирана и подробно разписана в закона процедура. С други думи, основната задача на нормите на НПК е да бъде установен редът за реализиране на наказателна отговорност в случаите на извършено престъпление и в този смисъл да се приложи правилно законът, като се осигури разкриване на престъпленията и техните действителни извършители и им се наложи справедлива санкция. Прокурорът като субект и страна в наказателното производство не отстоява и не реализира свои собствени интереси и права, а отстоява активно интересите на държавата и обществото, което чрез Конституцията – чл. 127 – е очертало основната рамка на прокурорската дейност, а именно да “следи за спазване на законността, като: 1. привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер; 2. упражнява надзор при изпълнение на наказателните и други принудителни мерки; 3. предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове; 4. в предвидените със закон случаи участва в граждански и административни дела.” Следователно при преценката за конституционосъобразност на която и да е норма от НПК, засягаща правомощия на прокурора като участник в наказателното производство, трябва да се изхожда от така очертаната ясна конституционна рамка, а именно дали се ограничава възможността на прокуратурата да следи за спазване на законността. ІІ. Относно разпита пред съдия на обвиняем или свидетел на досъдебното производство: Провеждането на разпит на обвиняем или свидетел пред съдия на досъдебното производство не ограничава процесуалната самостоятелност на прокурора или следователя, не засяга тяхната независимост и не нарушава принципа на вътрешното убеждение. Това е така, защото подобен разпит може да се проведе само по тяхна инициатива (чл. 210, ал. 3 НПК) или чрез тях да бъде поискан разпит на свидетел от обвиняемия или неговия защитник (чл. 210а, ал. 4 НПК). Доколкото разпитът е по време на досъдебното производство, то органът, който го провежда, безспорно е прокурорът или следователят, а не съдията. Те са, които определят дали, кога и как да протече този разпит, какви да са въпросите и в каква последователност те да бъдат зададени, дали това ще е първоначален или последващ разпит и т.н. ІІІ. Относно правото на обвиняемия и на пострадалия да обжалват пред съответния първоинстанционен съд постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство: Съдебният контрол се разпростира само върху законосъобразното осъществяване на правомощията на прокурора по чл. 237, ал. 1 НПК, поради което съдът няма възможност да се произнася по въпроси от компетентността на обвинителя и още по-малко да му дава задължителни указания за внасяне на обвинителен акт в съда. Само негово изключително правомощие е да привлече едно лице към отговорност по смисъла на чл. 127, т. 1 от Конституцията с предявяване пред съда на обвинителен акт. В тази връзка Конституционният съд отбелязва, че формулираната в чл. 1 НПК основна задача на процесуалния закон да “се осигури разобличаване на виновните” означава същевременно да се гарантира в закона невъзможността да бъдат наказани или поставени под съмнение действията на невинни, защото само по този начин редът за осъществяване на наказателното производство, включително правилата относно неговото прекратяване, ще са в съответствие с върховния принцип на Конституцията, закрепен в нейния преамбюл - правата на личността. Съдебният контрол върху постановлението за прекратяване може да се инициира само от пострадалия или обвиняемия по делото. Конституционният съд намира, че сега действащата уредба търси и намира по-точен баланс между правата на обвиняемия, респ. пострадалия от престъплението и функциите и правомощията на държавното обвинение. Без съмнение е, че правото на обвиняемия да обжалва прекратяването на воденото срещу него производство е законодателно доразвитие на фиксирани в основния закон права и конституционни принципи, като правото на защита (чл. 56 и чл. 122, ал. 1 от Конституцията) и презумпцията за невиновност (чл. 31, ал. 3 от Конституцията). ІV. Привличането към отговорност се осъществява от прокурора чрез внасянето в съда на обвинителен акт. Ако той не стори това в един разумен срок (съгласно чл. 239а - две години за тежките престъпления, и една – за останалите случаи), започващ да тече не от момента на образуване на производството, а от момента, в който лицето е привлечено в качеството на обвиняем, то оправдано е същото това лице да поиска делото му да бъде гледано от съд в един публичен и състезателен процес. Не бива да се забравя, че законосъобразното привличане на едно лице като обвиняем (началото на срока) следва да бъде извършено, когато са събрани “достатъчно доказателства за виновността на определено лице в извършване на престъпление от общ характер” (чл. 207, ал. 1 НПК). След искането на обвиняемия съдът дава на прокурора нов двумесечен срок за внасяне на обвинителен акт и ако той не стори това, едва тогава прекратява делото. Посочените правила с нищо не ограничават конституционно закрепените правомощия на прокурора, а единствено поставят изпълнението им в разумни срокове, което изцяло е в областта на законодателната целесъобразност. Основно конституционно право на всеки, обвинен в престъпление, е “да бъде предаден на съдебната власт в законно определения срок” (чл. 31, ал. 1 от Конституцията). Следователно конституционно недопустимо е неоправданото забавяне и продължаване без срок на следствените действия. Неограничени във времето, те могат да се превърнат в постоянен психически тормоз, а в случай, че обективно не могат да се съберат доказателства за привличане към отговорност с обвинителен акт, то наказателното преследване срещу обвиняемия следва да бъде прекратено. V. Относно конституирането и участието на пострадалия от престъплението като граждански ищец в наказателното производство: Конституционният съд счита, че чрез обсъжданите в този пункт промени в НПК е намерен баланс между правата на пострадалия и възможността му да реализира претенциите си относно претърпените вреди от престъплението - от една страна, и обществения интерес за по-ефективен, бърз и същевременно справедлив наказателен процес – от друга. Чрез тях не се засягат конституционно прогласени права на пострадалия, нито се създават условия за нарушаване на конституционно установени принципи относно правораздаването.